АЛЕНАТА БУКВА
След като месеци наред разделяха обществото на червени, пембени, зелени и бебешко розови – като спрея, с който оцапотиха скулптурата на „Позитано“, кукловодите на протестите реагираха като ощипани на моя публикация в последния брой на в. „Политика“, посветена на тях. Въпреки бурните реакции тези дни бях лишена от привилегията да получа своята „алена буква”. Монасите будисти ме пощадиха. Клеймото на позора ми се размина, щампата не грейна върху гърдите ми. И все пак в списъка с 45-имата „врагове на народа” трябва да има поне още едно име – моето.
Присъединявам се доброволно. За мен е чест да съм там. В списъка с враговете, родоотстъпниците, предателите и както там ги нарича анонимният съставител, има колеги. Има хора, които уважавам дълбоко. Има и мои лични приятели. Никога и по никакъв повод не съм се дистанцирала от тях. Няма да го направя и сега, защото приятелството не се ражда единствено на площада, под оркестровката на вувузелите и тъпаните. Тези хора са мои приятели, защото имат собствено мнение и го отстояват. И така е било през всичките години, в които ги познавам. Независимо от политическата конюнктура.
Този списък, в който за мое огромно съжаление името ми не фигурира, не е писан от вчера за днес, въпреки грешките в него и въпреки пропуските. Виждала съм и други подобни списъци (доноси) през годините. В тях винаги има „неволно допуснати грешки”. Винаги има пропуснати имена и факти. Идеята е, че по този начин съставителят си създава алиби. Ако някой се усъмни в него, винаги може да излезе с номера: „Как може да си го помислите това? Аз щях да го направя по-интелигентно”.
Преди появата на този списък имаше танци, сценки и свирки на площада. Докато една голяма група от хора се радваха, че гонят злото с бушменски ритуали, друга група от хора се отчитаха за организираните от тях мероприятия. Тази част от „протестния хепънинг” по понятни причини не се афишираше. Но редом с пируетите, скечовете и трепета на вувузелите имаше откровени призиви за насилие. Лицата на протеста нито веднъж не се разграничиха публично от тези, които агитираха „дървото на свободата да бъде полято с кръвта на тираните”. Неглижираха тези прояви, но не се дистанцираха. Агресорите се криеха анонимно в сянката на тези, които маршируваха мирно и се подрусваха в такт. В някой момент можеше да настъпи подмяната и маршовата стъпка да добие друг характер.
Днес, когато ентусиазмът повехна и протестът се крепи на една рехава окупация и розов спрей, тези, които рипат артистично, когато чуят думата „задкулисие” (освен в случаите, в които те я изговарят, защото тогава звучи по-солидно), губят самообладание и си изпускат нервите. Само те имат право да изразяват мнението си, само те имат право да критикуват, само те имат право да съществуват.
Попитах един от сектантите, който ритуално ме разприятели във „Фейсбук“, след като ме призова да се срамувам от себе си, дали не е в грешка. Все ми се струва, че са отминали времената, в които са се правели списъци на вещици и са се опитвали да изтръгнат от тях самопризнания, след което, независимо дали целта е постигната, са ги изпращали на кладата. Явно аз съм тази, която греши. Някои още си стоят като стил и мислене в Средновековието. Дали ще разобличат и унищожат 45 или 60 000 души в започналия лов на вещици – има ли значение бройката?
Оценявам като чиста проба лицемерие факта, че някои от хората, които активно съдействаха за налагането на езика на омразата и разделението, сега се преструват, че се дистанцират от списъка. Нещо повече, подозирам, че когато се стигне до масово замерване с камъни на уличените като вещици, те първи ще се прицелят. По начина, по който и в момента си пишат актив. Кой ще хвърли пръв камъка по „клеймосаните”?
Кристи Петрова
В. Монитор