А НИЕ, БРАТЯ, ДА УМРЕМ! НО ДА УМРЕМ СЪС ПАТРОНДАШИТЕ

КОГАТО, ТОГАВА

Понякога крещя насън

или разказвам тъпи вицове –

особено, когато вън

ме пази родната полиция,

и стрижат ме като овца –

и мислят, че ще е завинаги,

и изнасилват пак деца

разхайтени в гетата цигани,

когато в утринна роса

не къса никой венчелистчета,

и кършат знойни телеса

срещу ми някакви Азисчета,

когато гоен депутат

го хване медийна деменция,

а мама реже за обяд

комат от дрипавата пенсия,

и вестниците с жълта жлъч

ни храчат сутрин за събуждане,

а Вождът хвъря пак калъч –

все по тоягата на чуждите,

не ща живот с преял корем –

друг нека да им сърба кашите,

а ние, братя, да умрем! –

но да умрем със патрондашите.

Валери Станков

3 август 2015 г.

гр. Варна, 9, 00 ч.