А НИЕ, БРАТЯ, ДА УМРЕМ! – НО ДА УМРЕМ СЪС ПАТРОНДАШИТЕ.

КОГАТО, ТОГАВА

Понякога крещя насън
или разказвам тъпи вицове –
особено, когато вън
ме пази родната полиция,

и стрижат ме като овца –
и мислят, че ще е завинаги,
и изнасилват пак деца
разхайтени в гетата цигани,

когато в утринна роса
не къса никой венчелистчета,
и кършат знойни телеса
срещу ми някакви Азисчета,

когато гоен депутат
го хване медийна деменция,
а мама реже за обяд
комат от дрипавата пенсия,

и вестниците с жълта жлъч
ни храчат сутрин за събуждане,
а Вождът хвъря пак калъч –
все по тоягата на чуждите,

не ща живот с преял корем –
друг нека да им сърба кашите,
а ние, братя, да умрем! –
но да умрем със патрондашите.

Валери Станков

3 август 2015 г.
гр. Варна, 9, 00 ч.