Белот под лавината
Не знам дали трябва да изброявам още, но дори най-схлупената барака до морето, пометена от бурните вълни преди седмица, има по-голямо значение за страната от задявките между институциите в България. То не беше писане на писма, пресконференции, посещения, стенограми, процедури по импийчмънт и т.н. Развихри се невероятна енергия за един бутафорен скандал. А истината е, че домашното възпитание на Дянков е частен политически проблем на премиера Борисов, а бъдещите политически планове на Първанов засягат също само него.
Горните въпроси и редица други засягат всички ни.
За какво ни занимават тогава с тази нелепа мелодрама?
Защо се харчат парите на Народното събрание в безсмислени прения вместо в законотворчество?
Да ги бяха спестили и с тях да купят инсулин на нуждаещите се.
Първо, това е по-съществен проблем, а после щяха да си позакрепят набързо помръкналия рейтинг с този ефектен популистки ход. Със сигурност щеше да се хареса повече от намаляването на заплатите им.
На безсмислените скандали се дразнех, когато бях в залата и го казват от трибуна – дразня се и го казвам и сега. Впрегнати са огромни пропагандни ресурси, за да ни обясняват кой е ляв и кой десен, кой чист и кой мръсен, кой с кого е свързан и от кога…
Да, тези неща имат значение, но ако разговорът е принципен, те не се обсъждат, когато дойдат избори или когато двама души се скарат на политическата сцена. Това е постоянен разговор за почтеността на демокрацията и обществото трябва да го изисква непрекъснато.
Няма да забравя как всички изтръпнаха, когато връчих на министър-председателя Станишев стикер за началото на операция „Чисти ръце” в България. Изтръпнаха и управляващи, и опозиция. Никой не знаеше как да реагира. И знаете ли защо?
Защото беше извън сценария. Никой нямаше готовност да поеме политическата отговорност и ангажимент да поведе борба срещу корумпираната олигархия в България. Срещу модела, който ни съсипва от 20 години.
Ролите не бяха разпределени, за да превърнат и тази тема във водевил. Оттогава минаха две години. Темата после беше предъвквана от мнозина. Ролите се разпределиха. Някой се опитаха да си я присвоят. Други спечелиха избори с обещанието за борба с корупцията. Но, все едно…
Въпросът се претопля само, когато има нужда да се прикрие нещо друго. И днес чакаме прошнурован и номериран списък с олигарси, или митичен диск от Германия с банкови сметки. И забелязвате ли кои водят разговора – тези, които през всичките години са били най-близо до олигарсите.
Така че стига! Не на нас тия!
Днес между рогата на един азиатски козел са се настанили и Цветанов, и Първанов, и Борисов, и Сидеров, и Цачева и кой ли още не… Сякаш не сме в криза и не бедства страната.
Към 2 млрд. лв. са само неразплатените средства към фирмите в България. Забавят се плащанията на детските добавки. След това бяха общопрактикуващите лекари, които чакаха два месеца своите пари. Ако утре дойде ред на учителите, никой няма да се изненада. Десетки хиляди остават безработни на улицата всеки месец. Хиляди не могат да си плащат кредитите. Иде лавина, а те се цакат на белот в подножието на планината.
Изборите отдавна отминаха. И стоте дни толеранс отминаха. И шестте месеца за адаптация и назначения минаха, а войнственият език остана. Кому е нужно това?
Очевидно на хора, които нямат воля за реформи и сменят мнението си през ден, през два, но всеки час наглеждат рейтинга си да не е мръднал случайно надолу. Хората ще накажат това високомерие и безотговорност.
Днес всяка минута в управлението е важна, защото се равнява на един час време преди кризата. Не можем да плащаме заплати на хора, които се занимават със себе си, а ние сме ги назначили да ни управляват. Не може да се разчита, че една държава и едно управление върви добре само защото предишното е било по-зле. Това е морален и политически рекет над обществото – ние може да сме калпави, но предните бяха по-калпави и нямате избор.
Избор винаги има и българинът е доказал, че го намира. Друг е въпросът дали е най-верният избор, но е намирал начин да натрие носа на тези, които му казват – „Нямаш избор!”
Мария Капон