Блатото на Костов. Крем от пепелянки

Те са готови да врещят заради всеки фалшификат. Но не и когато някой им показва автентично свидетелство за развалата. Лъжата е по-привлекателна за тях, преувеличенията са някакъв новопридобит ген в природата им.

Тази зала сякаш е урочасана завинаги. И разбира се, че е така, след като е построена върху турски гробища.

Дори и когато някой иска да каже нещо прилично, то излиза от устата му като изкривен звук.

Михалевски (БСП) много искаше да научим, че доверието се крепяло върху почтеността. Обаче на два пъти каза, че доверието се крепи върху почетеността- и иска да му вярваме. Да вярваме на човек, който смята, че доверието е нещо като почетен член на клуб на дървари. Доверието най-напред се крепи върху грамотността. На тия хора децата им трябва да им четат приказки за лека нощ. Така се започва – едно по едно. После ще дойде време за почтеността.

Костов беше най-жалък.

А Станишев – най-поетичен, ехе. Не можело да се захлупи врящо гърне. Той вероятно имаше предвид кряканията на янето и флашките на две-три метреси на личната му мутра. Да му повярваме, понеже доверието се крепи върху почетеността.

А кога ще гръмне фамозното гърне, по-добре да попита личните си социолози, почетната прислуга на всички досегашни премиери, които обаче лично той обогати неимоверно. Но да ги попита насаме, за да научи истината.

Бойко ще ме накара да допълня нова глава към книгата си “Лисицата (Царят) и Овчарката (Б. Б.)”, понеже започна да играе ролята на умряла лисица, поне в публичните си изявления. Тази роля не му отива много – “Сините, защо ми извивате ръцете”, и пр. е някакво неубедително глезене, някакъв театър, в който той няма място. Те се глезят, че са живи, той се глези, че им вярва.

На Бойко са му подсказали – най-вероятно някой папагал от Брюксел – че не бива много да мачка опозицията, за да не остане сам на сцената. Но това е неизбежно. Обикновено дефицитът на власт е проблем на българската политика, сега за първи път проблемът ще бъде в излишъка на власт.

Докато Бойко имитираше ранния цар, все пак на два-три пъти се събуди. Веднъж, когато помоли един прекалено възторжен социалист да не се слюнчави толкова, понеже вече си бил измил лицето сутринта. “По-внимателно, че има пръски, когато говорите” – рече добродушно той. Тази фраза ще остане в златната книга на парламента, екстурско гробище.

И втория път, когато удари един шут на янето: “Това, което ми казвате, да бяхте го казали, когато идвахте да се пазарите при мен в Банкя.”

Много е смешно, когато Бойко говори на “вие” на янета.

И заключи великодушно: “Алтернативата (янето) я чухте, така че всичко е ясно!” Това е неговото говорене, което му носи успех.

Пръски, словесни ритници, обаче Бойко също не прояви никакъв интерес към онова свидетелство, показано от парламентарната трибуна, което може да изпрати в ареста поне неколцина от лидерите на РЗС. Така дори Вождът подсказва, че в този парламент важното им изглежда скучно, мрънкането е на почит, също така фалшивата търговия с ценности, и пр.

В това представление (Вотът на доверие) нямаше политика. Нито една роля не беше написана както трябва. Опити за остроумие, повечето плиткоумни. Съвети за лична хигиена – “Внимавай с пръските, ей”.

Видяхме и един етюд, който да ни даде възможност да сравним някои персонажи – например външния министър Николай Младенов с министър Плевнелиев. Младенов с одата му срещу старите “сиви шлифери от ДС”, и Плевнелиев, който единствен сякаш знаеше как да употребява фактите. Младенов насилваше себе си, железните му нотки по-скоро биеха на онази

тенекия, от която се правят ветропоказателите

Разбираемо е, не е лесно да говориш срещу баща си.

Имаше изобилни количества “Снейк Плюс”. По време на паузите вървеше реклама на този крем срещу бръчки – ето така животът подхвърли най-подходящата метафора на случващото се в онази зала. Мажете се обилно със “Снейк”, за да загладите бръчките! Ефикасността на този крем се дължала на отровата на вид пепелянка. Еха, кой може да го измисли това! Точно така, а ние се чудим на какво се дължи ефикасността на турските гробища.

Най-излишните думи ги произнесе Янето: “Запомнете ми думата!” Дори два пъти ги изрече.

Да ти запомнят думата? Няма как, когато си станал за посмешище с натрапчивото си фантазьорство, няма кой да ти повярва. Е, да, освен някои медии, но и те са същите като тебе. Сърцераздирателното му излияние вече бе примесено и с нещо ново – тихо, засега, скимтене, той сякаш си дава сметка, че си е свършил работата, идва ред на следващото яне, на някоя нова метреса. И това е обяснимо – след като години наред си живял в режим на истерично кресчендо, преуморен си от старанията на сценичен работник – одимител.

Между другото, сега започва нова епидемия – янетата напускат телевизионните студиа, и скоро ще започнат да разиграват новия цирк, че в България няма свобода на словото – понеже гламавите телевизии и още по-гламавите им водещи най-после са схванали, че не може всеки да ръси безпрепятствано идиотщини. Обаче пак закъсняха – вместо сега янетата да напускат, още преди 2 години в “Тази сутрин”, например, трябваше да ги изхвърлят след първата изречена небивалица. Само че и това предаване тогава се водеше от телевизионно яне, за което скандалът беше най-великото достояние на журналистиката.

Нямаше особена разлика между Янето и Костов.

Янето е по-живият образ, по-артистичният, по-обсебеният. Костов обаче сложи началото на това говорене – особено на говоренето срещу своите, това бе неговият патент.

Сега обаче единственото, което му остана, е да се подхилква в ъгъла. Той стои все прав в сюблимните моменти, за да го зърне камерата – мрачното лице на абсолютния тепегьозлък.

Единственото, което би трябвало да има значение за него миналия четвъртък, бе изказването на Павел Шопов – вярно до последната буква, за ролята му по време на злощастния вот на доверие през 1992 година, когато Филип Димитров се държа като малоумен. Костов дори не трепна след словото на Шопов, този тип политици сякаш са направени от някаква специална броня. Тези дни чета с превелико удоволствие новата книга на Джон Льо Каре “Най-търсеният човек”. Нашето поколение ще си умрем с неистовата жажда да четем, и по едно време си казах: “Защо, за Бога, нямаме този късмет всяка седмица Льо Каре да издава по един роман.” На едно място този великолепен писател дава сочен образ на бившата съветска империя: “Съветският рицар умираше в бронята си, а цяла Русия вонеше на гнило”.

Нашите не го ли правят по същия начин – и на какво собствено вони страната ни?

Какво означава да правиш политика с мълчание – и то тогава, когато трябва да отговаряш, да отговаряш, да отговаряш! Удобното мълчание, от което се излюпва цялата лъжа за българското време.

И по някаква съвпадение след Костов се появи тъкмо Младенов! Страх ме е дори да си помисля какво казват хора като него на американските любопитковци!

Тия хора се държат като затворници от Гуантанамо.

След издевателството с мълчание, понеже ги захвърлят и никой нищо не ги пита, те започват да говорят и не могат да се спрат в лудостта си. Когато мълчиш за важното, няма как да не изречеш някоя глупост. Това е говоренето, което ги пренася в един лишен от логика и нормалност свят. Това е раздвояване, чрез което натикват, или поне се опитват да натикат в най-потайните кътчета на съзнанието си преживяното, злото, което са сторили или на което са присъствали, и пр.

Пред “Стандарт” същият Костов казва нещо невероятно: “Откакто Умберто Еко написа “Махалото на Фуко”, все някой пише план-клин (у нас)… По-добре да навързваме очевидните неща – на тях да даваме отговор. Сценариите са за слаби хора, които не могат да решават проблеми.”

Павел Шопов припомни нещо, което е известно на всеки, който не е загубил разсъдъка си.

Преди време пък Филчев публично разказа как Костов го е карал да репресира покойния Божков – и то набързо, без да се губи излишно време. Костов създаде механизма за мачкане на съмишлениците си, той създаде и поощряваше Прислужника си, който съсипа СДС – ден след ден от телевизионния екран през мръсната 1999 година. Днес същият Прислужник е най-вярната Флашка на един казионен комунист и мрачен ченгесар, той е неговият килър, макар и доста непохватен и впиянчен, но все нещо върши, онзи няма на кого друг да разчита.

Румен Петков ми казваше, сподели го и публично, че Прислужникът е техен до мозъка на костите си, нищо, че беше официалната подлога на Костов. Петков беше щастлив от това, и нямаше как да е иначе. Дядото на Прислужника насилвал съселяните си и ги пращал в Белене.

А внучето е третият тестис на Костов.

И кръгът се затвори за по-малко от 10 години – Прислужник на Костов, сетне негов враг, а сега и Прислужник на ченге, което се държи като мутра.

А Костов вече говори за Умберто Еко, ой ла ри пи, и ние трябва да бъдем щастливи.

И защо не, когато в собствената му практика в ония години личаха по-скоро уроците, усвоени от изповедите на сталинския хамелеон Молотов пред Чуев, болшевишки номера и гнусотии: “Божков го подкарай по-бързичко”, пък Софиянски е “помияр”, пък Стефан Димитров е “негодник”, и всички останали по реда им – с изключение на най-болните и послушни екземпляри, повечето от тях също рентиери на отвратителното приспособяване.

Свидетели сме на всичко това. Но за Костов всичко започва все от утре и трае точно един ден.

Абсолютна жал ме обхваща, признавам си.

И наистина, каква е разликата между фантазьора Янето и другия фантазьор – Костов, чиито уроци са си чиста отрова от пепелянка, обаче никакви бръчки няма да загладят.

Каньонът Костов заличи много надежди и очаквания, днес в него са строени приспособленец до приспособленеца, костовци до младеновци.

А аз наивникът искам някой да обърне внимание на онзи документ. Ето какво гласи той, това е фрагмент от писмо на днешния бунтар Емил Василев до вечния фантазьор Янето: “Получих от Вас предложение да ми се предоставят 100 хиляди лева за финансиране на кампанията (ми) във Велико Търново, от които 50 хиляди под формата на личен заем, за което да подпиша съответни документи, задължаващи ме да върна сумата… Предложената ми схема намерих за опит да бъда поставен в пълна финансова и лична зависимост.”

Възмутеният тогава Е. В. днес хвърля чаша с вода и готово – напълно е пречистен по стандартите на българския парламент.

Този парламент има право на съществуване само ако се занимае с това признание. Но никога това няма да се случи, докато Костов, който позволи криминалната приватизация, се изживява като морален ментор, примерно.

За комунистите да не говорим – те или са честни, но изветрели, или също са от партията на преструванковците от “врящото гърне”.

И онзи клеветник Юрген Рот никога няма да обърне внимание на този документ. В замяна на това си позволява да сквернослови на едро: Корупцията била “трайна културна характеристика на българите”. Защо пък на българите? Червеният Юрген сякаш е забравил, че дори великият им канцлер Кол бе уличен в сериозна корупция.

Веднага се намери и кой да му приглася – една българка с небългарско име популяризира клеветата му по “Дойче Веле”.

Кеворк Кеворкян

В. Труд