БОКЛУЦИ

Гледки отвън и отвътре. Посланик Уорлик си тръгва – и София със сигурност ще стане по-скучна, отколкото досега.Навремето, в началото на 30-те години на миналия век, когато посланик Симеон Радев си тръгвал от Вашингтон, френският му колега, мисля, че беше Пол Клодел, казал, че американската столица ще стане по-безлична – толкова голям е бил престижът на великия ни историограф. Преди 1989 г. в София на ухо все се говореше за трогателния автограф, който президентът Рузвелт бил дал на Радев върху собствената си снимка.

Днешните дипломати, включително и Уорлик, употребяват думите далеч не толкова талантливо, колкото Симеон Радев. Например, зад гърба на Уорлик, както и на всички след него, ще остане поетичната фраза на предшественичката му Нанси Макълдауни: „Един боклук излиза, друг боклук влиза“ в българския парламент. Ако навремето трябваше да осмисляме възторжените думи на Рузвелт за Радев, сега ни карат да се взираме в боклука. Не казвам, че г-жа Нанси не е права, понеже не разбирам от боклуци, ако разбирах, щях да работя в някое посолство или в краен случай в „Титан“, а не като дописник на „Преса“.
Обаче, дори при цялата ми естествена доверчивост, ми направи впечатление, че никой не оспори твърдението на госпожата.

Наскоро питаха и Уорлик, но той пък каза, че просто не разбирал какво се опитвала да каже колежката му. При такива затруднения той обикновено се допитва до Галя от „Каризма“,но този път изглежда не се е възползвал от услугите й.

Тъй или иначе обаче, въпросната фраза вече е част от наследството и на Уорлик – ако я беше проумял, тя щеше да си остане за сметка на Нанси, но сега, докато я проумее, тя си е и негово притежание. А „боклук“ е проста дума, няма никакво двусмислие в нея. Не можеш да наречеш нещо, което харесваш, „боклук“, дори да я напарфюмираш с розово масло и да кажеш „български боклук”, пак си остава същата.
Английският език е много по-могъщ, в него може и да е по-различно, де да знам. Но и английският си има проблеми – например според Борхес Шекспир трябвало да се превежда в наши дни на английски. Rubbish (ръбиш, боклук) – може би вие виждате нещо възвишено в тази дума, аз не съм в състояние, понеже не работя в… и пр. Както и да е.
Дотук едно е сигурно: не бива да се съмняваме, че въпросното твърдение на Нанси е автентично – както, впрочем и онова, което от време на време изтичаше и продължава да изтича от сайта „Уикилийкс“ за нашите боклуци, понеже в нито един случай не е имало официално опровержение от американските власти.
Освен това имаме поне едно категорично доказателство за достоверността на подобни свидетелства – и това е съдбата на генерал Никола Колев, бившия началник на Генералния щаб, а сетне и началник на кабинета на президента Първанов, толкова ругания и ненавистен Първанов, чийто екип бе разгонен до крак, обаче генерал Колев цъфна посланик в Хага. И така стана съвсем прозрачно, че той наистина е най-обичаният и предпочитан източник на информация за американците, който според тях трябва да бъде пазен като „особено ценен агент“.
Добре, да приемем, че на „Уикилийкс“ можем да имаме доверие. Далеч по-важният въпрос е, какъв образ на България оставят американските посланици в своите сведения (грами).

Какъв образ ще остави и Уорлик зад гърба си – той не е човек, който само пече пици или се разхожда нощем с Галя – и да се надяваме, че тя не го е водила да прекаляват с любимите й занимания в дискотеката „Ялта“.

(Ехе, не мога да се стърпя и да не направя едно отклонение. Навремето, в годините на истинската дипломация, Ялта се споменаваше заради съдбовни за човечеството решения. В сегашните дипломатически документи Ялта просто е името на една софийска дискотека, където някои чужденци изучават проявленията на боклуците.)
Да си позволим да бъдем мрачни поне за една минута: от свидетелствата на посланиците личи неподправеното отношение на велика Америка към България. Каквито и да са техните донесения, те остават завинаги в Историята. „Боклуците“ на Нанси може да са и напълно вятърничави към нейната памет, но тези свидетелства ще вгорчават за дълго отношението към страната ни.
Спомням си с какъв интерес четохме преди двайсетина години сборника с документи „България през три британски мандата. 1956-1961 година“, съставен и представен от Димитър Димитров от Би Би Си. Тези неизвестни свидетелства от архива на Форин офис бяха извънредно интересни, дори най-малката дреболия в тях имаше значение за нашите историци. Сега времената вече са други – езикът на новите дипломатически свидетелства е различен, той се е приближил опасно до езика, който се използва на таксиметровите пиаци. В този език няма нюанси, няма колебания в оценките, няма съмнения в източниците и пр. Когато един ден тези свидетелства бъдат издадени, за техен епиграф трябва да бъдат използвани цитираните вече думи на Уорлик от едно негово интервю: „Не разбирам какво е писала Нанси! Мерси.“
Така е вече – Джеймс не чете Нанси, Нанси не чете не знам кого си и пр. Обаче свидетелствата остават.

Не е достатъчно г-н Уорлик да ни уверява колко обича България. Може и да я обича – интересно е обаче да видим с какви думи той рисува в грамите си тази обич, от какви високи чувства прелива неговата любов, например, към Бойко.

Отделен е въпросът, че нашите политици не правят нищо, когато нелицеприятни, а дори и лъжливи сведения за тях излизат на бял свят – и по този начин просто ги наторяват с още достоверност. Няма какво да се преструват, че това не ги интересува – подобно високомерие е недопустимо, когато става въпрос не само за скромните им особи, а и за България като цяло. Понеже колкото и да не ни се иска, тъкмо боклукът на Нанси очертава смачкания фасон на държавата ни.

Би ли могъл някой от тях да поиска обяснение от Нанси – или отровното й перо ги оставя безучастни, страхливи и безучастни? Боклуци ни управляват, така ли – че това щеше да накара българските политици от по-раншните поколения да запашат ятаганите – поне тези на словото. Представете си това да беше казано за Стамболов, Димитър Петков, дори за Стамболийски или някой друг. Сегашните политици са от друга направа, това е очевидно, и все пак мълчанието им е повече от позорно, а това в края на краищата поощрява перото на следващата Нанси или следващия Джеймс. Всички мълчат, не се намери нито един храбрец да отрони две думи. Единственият, който има пълно основание да мълчи е генерал Колев – ами останалите?
Ако съдим по казаното в тези дипломатически сведения, ние просто усилено захранваме пренебрежението на една велика страна към нас. И големият проблем е да се възстанови някакво доверие между България и партньорите й – обаче истинско, а не куртоазно, извън театъра на салонните любезности, да се опитаме да излезем от вечната пиеска „Коварство и любов“, която от 20 години се играе и играе.
Навремето имах възможност да разговарям и да наблюдавам може би най-важния за нас американски посланик за всичките години на Прехода – Сол Полански. Той беше дипломат от друга категория, това е вън от съмнение, обаче най-респектиращото в него беше неговата въздържаност, а той беше тук в най-размирното време.

Няма да бъдем много щастливи и ако направим списък с предпочитаните герои от боклука – е, разбира се, това са Соломон Паси или Меглена Кунева – в този случай днешното нахалство стигна дотам, че бившият посланик в София Джеймс Пардю се превърна в неин пиар агент.

По-рано любимец беше Фил Кенеди, макар че приключенията на неговите „американски“ съветници бяха предостатъчно скандални сами по себе си. Днес пък Н. Младенов е истинският фаворит, понеже е най-сиропираната саварина от щанда на ренегатите. Единият е генерал Колев – съветник на Първанов и комунист до върха на фуражката си, а другият пък – син на 1000-процентов гранитен комунист. Слабостта на Нанси и нейните колеги към ренегатите трябва специално да се изследва. От подобно внимание бяха лишени хора като Костов или царят – това също заслужава внимание, те изглежда са в друг раздел на сериала „Боклуци“.
Сещам се за един комичен елемент от този сериал.

Уорлик не получи награда за усилията си като начеващ артист в „Стъклен дом“, но пък бе награден за приноса му към „свободата на словото“, това се случи през юни миналата година.

По този начин слагачите от телевизионния фестивал в Албена наградиха едновременно и авторите на всички нелицеприятни, а понякога и направо скверни сведения за българските боклуци. Тъй че Уорлик получи малко предварително наградата си – а когато един ден станат известни и неговите поеми за боклука, той сигурно ще получи още една награда – за цялостно творчество.
А може би ще си я поделят с Колев – понеже е много любопитно какво е говорил генералът за своя патрон Първанов, как го е представял, знаел ли е президентът за тези му литературни занимания, колко поетични са били те и пр.
В началото на годината Уорлик даде едно от безбройните си интервюта, в което заяви, че Бойко „говори уникално“. Ще бъде забавно да видим един ден и какви подробности за тази уникалност е изпращал посланикът във Вашингтон.
Отнасям се с пълно презрение към хора като провокатора от „Уикилийкс“ Асанд и техните коварства, обаче за жалост вече е неизбежно да живеем в подобна среда. Франкенщайн е изпуснат, Мрежата ни прави всеки ден по-слаби и по-малко устойчиви. Но твърденията за българските боклуци ми идват в повече.
Уорлик си беше един щастливец – той си почина добре в София, никой никога не го попита за нещо сравнително по-неудобно или по-сложно от „Стъклен дом“ – никой, нито един измежду телевизионните водещи не се намери за това, тези храбреци, а иначе прости ваксаджии. Уорлик сигурно ги е презрял – ако пък е намерил време за тия мишоци в някой свой дипломатически опус ще бъде забавно четиво.

Кеворк Кеворкян

В. Преса