Борисов, мишоците и/ли совите в кафез
Вчера Борисов беше силно изнервен – тъжно, много тъжно. Защо ли не му беше весело? Тежи му май оловната мантия на червеното наследство. И, о, изненадка – не може да се нарадва даже на поредното социологическо проучване, появило се услужливо в кризисен момент. Предното „съвпадение” беше след катастрофата край Харамията и романтичните нощувки край рибарите. Заготовки – какво друго…
Борисов не е глупав. Той знае, че „проучванията” са предплатени обслужващи обобщения и надплатени тълкувания на хипотези – в най-добрия случай. А „цифрите” и числата (по-точно), които са на масата – действителността, която ти диша във врата. Как да не е изнервен – какво го греят 64% рейтинг, когато му се налага през ден да се вживява в ролята на речников „цензор”, пардон. Зорът е ясен – цената на властта се плаща всекидневно.
Симеон поне имаше универсално оправдание в първите дни на властването си – ударите на 11 септември 2001 г. и ситуацията на финансовите пазари. Обаче конюнктурата сетне се разви в негова полза – оживление, чуждестранни инвестиции в края на управлението му и т.н. Червените направо пък нацелиха гребена на вълната. И се носеха безгрижно по вълничките дори след симптомите за спад и очертаваща се криза. И сега какво – Борисов трябва да се дави в мъртвото вълнение на кризисната постпродукция и във вълчите капани на оправданията с предишната власт.
А червените са толкова хлъзгави – Петър Димитров едва вчера бил научил за злощастната клауза. Представете си сега как би управлявал Борисов в „голяма” коалиция с червените. Дори не би могъл да се оправдава с тежкото наследство. А какви видни фигури го съветваха да се прегърне с бившите комунисти – Георги Първанов, Васил Божков-Черепа и т.н.
И какво сега – капаните на червените щракали един след друг. Колко възмутително. Това е цената на властта – безплатно било само сиренцето в капана за мишки. „Конспиративният” каламбур наистина е саркастичен.
Колкото до политическите мишки – те и не приближават до капана със сиренцето. Особено виртуозен е „царстващият” Мишок. Той е изначално невинен. Няма как да е иначе – когато някой като Симеон казва НИЕ, той подразбира себе си с маестатен патос, а когато Борисов каже „АЗ ще ги плащам сега пенсиите!”, ВЕЧЕ се чувства леко задължен да добави едно преглътнато „ние”. И това ако не е напредък. Доскоро канонадата на Борисовите „АЗ” кънтеше с неудържима патетичност. Истината е, че данъкоплатците плащат пенсиите, но това вероятно са подробности, които мишоците край Борисов не смеят да му „обяснят”.
Това вече е проблем за Борисов. Може да се окаже съдбовен. Космическият му рейтинг и без друго натиска надолу пиар-образите на министрите му, но публичното мачкане направо ги размазва. Дянков и Орешарски – арбитър е Борисов. Дянков и Младенов – същата история. Борисов май наистина се опитва да изглежда вездесъщ.
Лошо няма – но дали е добре да превръща министрите си в мишоци (Не че ги е избрал като лъвове…), ако иска те да ловят мишкували червени отворковци?! На фона на Борисов вече дори Командира изглежда повече като угрижена Класна – при него Бъки и останалите направо лайф си живееха: тромпети, фанфари и прочие салтанати. Представете си сега как Росен Плевнелиев го посрещат на випа на летището с духови екзерсизи, мил пардон.
В „Обществото на мечтите” (Ролф Йенсен) се разказва Голямата История на печелившите икономически стратегии – как обработващите информация мениджъри да си останат експерти с въображение. Как ли министри със смачкано самочувствие ще бъдат строители на „обществото на мечтите” Борисови, да речем?! Даже е чудо, че някой като Росен Плевнелиев все още говори с апломб за поредния „екшън план”.
Вразите Борисови могат да примират от кеф – „естественият лидер” на „царската” постпродукция сам си отглежда министри-мишоци. Но тъй като край Борисов все още има фигури, които се осмеляват да му говорят „неудобни неща”, надеждата за мишлетата умира последна.
А совите са още по кафезите. Но за тях „обществото на мечтите” е да има наоколо живи мишки – предпочитаното меню за совите…
Любомир Живков