Боян срещу лилипутите. Пази се от пуяците

Обаче този, който трябваше да бъде "за", го нямаше – и така се насладихме на разговор, от рода на тези, които в неделя следобед водят реститутките софиянки, докато лапат пастите на "Маркрит", броят наемите си и отегчено одумват авантите на държавните чиновници.
Изглежда и на моята любимка Диана не й беше много интересно, та по някое време –  между 13-а и 16-а минута от разговора – тя говори едновременно с гостите си почти 100 секунди.
Не й беше забавно, и това пролича още от въведението й – когато тя рече, че "чиновниците получавали мръсната дума бонуси". Ако Диана работеше при мен – добре, че няма този късмет, заради тази грешка нямаше да получи нито лев за това си интервю – а само мръсната дума "хонорар". Но днес на тия неща никой не обръща внимание, новите телевизионни герои реят поглед в небесата, клетият ни език е последната им грижа.

Освен това, на повечето водещи от пръв поглед им личи, че не им е истински интересно – и затова започват да се надговарят с гостите си, да ги надвикват или упорито да не се съгласяват с тях – което просто подсказва, че или не са ги подбрали правилно, или не са им любопитни, поради което предпочитат да ни подхвърлят собствените си тези, които обаче се оказват още по-безинтересни.

Щом дори и Диана кани двама души, за да им каже какво мисли тя самата, това означава само едно – или интересните хора са се свършили, или водещите са оглушали окончателно. Специално при моята любимка това приема много сладки форми – отначало тя допълва отговорите на гостите си, след това говори едновременно с тях, а накрая го прави и вместо тях. Много обича да пресече госта си, щом той понечи да си отвори устата. Или да му каже: "Аз ще ви кажа, аз ще ви кажа!" – и човек се пита защо изобщо го е поканила тогава. Или пък да поощри въпросния нещастник с любезното "Бързичко, бързичко" – като пътьом го дарява и с едно "Не ви разбрах, простичко, простичко (говорете), не ви разбрах", макар че онзи не е успял да каже нищо особено.
Друг неин похват, който аз специално обожавам, е следният. Нещастникът започва да оформя първото си изречение, и тя му казва: "Да не се губим в превода, аз ще ви кажа какво искате да кажете". По този начин съвсем променя смисъла на неговия отговор, а онзи отваря уста като риба на сухо. Винаги се възторгвам от тази гледка.

Забелязал съм, че в сто от сто случаи водещият казва "Не ви разбрах" тогава, когато не е задал правилния въпрос. Или пък въпросът му е като някакво малеби, дето се люлее от собствената си тежест.

Не познавам дори и петима души у нас, способни да кажат нещо, което да остане неразбираемо за един свестен водещ. Обаче и обратното е вярно – не познавам и петима водещи, които да схващат бързо дори най-елементарните отговори.
По някое време в разговора стана дума за "кпд"-то – коефициента на полезно действие на не знам какво си.  За жалост, и в телевизията този коефициент не е особено висок. И това е така, понеже повечето водещи предпочитат да са роби на предварителните си тези, това им е по-удобно и изгодно. Надявам се, че го правят от мързел или разсеяност, а не от някакво високомерие, защото това вече ще бъде непоносимо. Вместо да говорят 100 секунди едновременно с гостите си, по-добре е да наточат както трябва 10 думи и така да стигнат до сърцевината на обсъждания проблем. Но това не се отнася до Диана, разбира се.
Навремето, преди доста месеци, я похвалих така, както никой не бе го правил, а и вече няма да го направи. Тогава я противопоставих на едни пуяци, които замърсяваха всяка заран слуха ни с парвенюшкото си словесно перчене. Но тогава не се досетих, че това може и да е заразна болест, която се прихваща дори от екрана – и сега забелязвам подобни признаци и в Диана. Възможно е обаче, от време на време, когато й е скучно,  тя просто да шаржира поведението на ония некадърници, а аз просто да не съм разбрал това.
Сега да ви кажа защо бях настроен извънредно френдли към Диана, както споменах в началото.
Тия дни ми попадна нещо, което би трябвало да минава за нейно портретно интервю, макар че Труман Капоти ще се обърне в гроба, ако ме чуе. Та там Диана споменава, че ме "ценяла", като оставим настрана жлъчката ми ("тази жлъч, която съм изливал – според нея – върху гилдията"). Не уточнява за коя гилдия става дума, а и аз не се интересувам –

за мен гилдии имат кочияшите, но не и журналистите, истинският журналист е винаги самотник.

Това е друга тема, но сега се размислих върху някои особености на нашия занаят.
Аз обичам да поощрявам. Но пък според мнозина за нашия занаят трябва да се говори така, както се говори по фризьорските салони – кой кого е разплакал и пр., а това никак не ми допада. Това означава да говорим за водата, а не за важното. Да си живеем с "портретните интервюта". Всяка критична думица изважда от равновесие тия хора. Нужно им е друго – празни, лъскави приказки. А как всъщност си вършиш работата, това не е особено любопитно.
Тези хора не търпят никаква критика, защото лесно получават трибуни – и също толкова лесно ги губят – всичко зависи вече единствено от лигавенията на съответния продуцент. И постепенно престават да се интересуват от достоверните свидетелства за собственото им движение напред, а и вече изобщо не се замислят за това, не могат да схванат какво се случва с тях през годините, накъде се движат с асансьора – нагоре или надолу, по-прозорливи ли са станали или просто по-досадни. Изчезва интересът към устоите на професията. Остава им да броят колко пъти са се местили от предаване в предаване, а не колко пъти са ги спирали заради свободомислие и непримиримост. А и не вярвам да си спомняте някой да е спрян или изгонен скоро – натириха един-двама за далавери и сетне отново ги приютиха… до следващите далавери.

Вече никой не е усещан като истински опасен и неуправляем.

Всички непрекъснато се кълнят в любов към силните – и то предварително и дори без да го искат от тях.
За тях критерият е един – великите им продуценти, които временно са ги приютили и чиито капризи са безкрайни. А критичността към собствената ти работа е най-ценното ти притежание. И ако изобщо трябва да колекционираш мнения, по-добре това да са тия на малцината познавачи, а не повърхностните хвалби на случайниците.
Общо взето, съдбоносният проблем на тези хора е, че работят, без да имат представа какво всъщност правят – и понякога, като им гледам самодоволните физиономии, напълно се отчайвам. Достатъчно е някаква баба да ги спре на улицата и да им изфъфли някакъв комплимент – и те са щастливи. Живеят с подхвърлени приказки, все едно, че са продавачки от плод-зеленчук – ау, колко са ти хубави краставиците…
Какъв е критерият им за успех – и откъде си го доставят този критерий, или са най-щастливи изобщо без него?

Какво остава след тях – какви следи, и ако не познават себе си, как тогава ще познават най-съдбовното – работата си?

Тези размишления, разбира се, нямат нищо общо с Диана.
…
Би Ти Ви разполага с чудесен тим от репортери – и това никак не е преувеличено. Повечето от тях имат класа далеч над равнището на останалите телевизии. От няколко месеца към този екип се присъедини и едно ново име – Ясен Дараков, който е кореспондент на телевизията в САЩ. Не го познавам, не знам какви са били пътищата му досега, но той си е истинско откритие – много овладян, ясен, не надхвърля егоистично ролята, която са му възложили, с една дума – много полезен както за телевизията си, така и за публиката.
През последните дни Дараков бе ангажиран с церемонията за наградите "Оскар", включванията му на живо бяха отлични. Тогава се случи и нещо забавно. В неделя вечер той завърши репортажа си с думите, че все още не е решил какво да си сложи за церемонията – папийонка или вратовръзка. А Ани Салич, която също напоследък е в настроение, му препоръча второто – и веднага след това анонсира обект за модата в тия мъжки аксесоари. Вероятността този техен диалог да е бил случайно съвпадение е нищожна. А ако все пак е било така, Ани веднага трябва да пусне фиш за тотото – джакпотът не й мърда. Както и да е, в нашия занаят не знаеш кога ще се пропука естествеността. Но това е дреболия. Важното е, че Дараков е едно чудесно ново присъствие на екрана.
И докато телевизиите надълго разстилаха килимите за Оскарите, а пък Диана слагаше точката ("Точка! Точка!"), която тя размахва като камшик над гостите си, една друга, обаче истински знаменита фигура сложи истинската точка. Става дума за Боян Радев – един от малцината, които имат абсолютното право на това. Тия дни той навърши 70 години и получи най-престижното признание на МОК, а БНТ излъчи великолепно интервю с него (автор Свобода Маданска). 
Това е уникален човек. От 1979 година, когато за първи път се появи пред широката публика във "Всяка неделя", той не се умори да настоява за своята обикновеност и да твърди, че е "каруцар от Мошино", което тогава взриви аудиторията. А през цялото това време изграждаше неуморно собствената си катедрала – на велик световен спортист и на вдъхновен колекционер и дарител, който, обсебен до крайност, в тънкости овладя тайните на изобразителното изкуство. Докато лилипутите от 20 години насам се надпреварват да надхвърлят нищожния си ръст и се самовъзвеличават, Боян говори неизменно точно обратното – за да можем отново и отново да схванем колко е различен от тях, а и от всички нас.
Ако "точката" е в неговите ръце, аз бих бил много по-спокоен за съдбините ни.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма "Всяка неделя".

Приказки за телевизия

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт