Виктор Вълков: Бащата на Младенов е работил в наши мисии, така че да се прави на изненадан е излишно
– Г-н Вълков, какъв е вашият прочит на скандала с посланиците, които са работили за Държавна сигурност (ДС)?
– За посланиците се иска агреман от приемащата страна. През последните десетилетия отказът за даване на агреман е нещо изключително рядко. Аз не мога да си спомня или поне не знам български дипломат да е получавал отказ. Понякога има забавяне, което може да бъде тълкувано като някакъв лек намек, но в края на краищата, агреманът се получава. Доколкото сме чели книги и сме гледали филми, и сме работили в дипломатическите среди, трябва да е ясно, че посланик не може да се занимава с разузнаване. Той може да се е занимавал, но не може да се занимава, защото статутът му изключва такава възможност. Те не могат да пълзят нощно време из парковете и да слагат чертички или кръгчета за “тайника зареден”-”тайника разреден”.
Разбира се, ако в някои определени разговори посланикът чуе нещо, което е интересно, той може да го съобщи, но това може и трябва да го прави, без да е свързан с разузнаването. Тъй като в крайна сметка задачата на дипломатите, ако наречем едните “истински”, а другите – “с по-различни рамки на дейтвие” – е точно събиране на информация. Просто при тези, които условно наричаме “разузнавачи”, наборът на средства за получаване на информация е по-широк.
Второ, трябва да сме наясно също за така наречените “разузнавачи” в дипломатическите мисии. В най-кратък срок, когато са пристигнали в съответните мисии, на контраразузнавателните служби в съответната държава е абсолютно ясно какви са те и с какво се занимават. Затова и “издаване” просто не може да съществува като термин. Познават се. Има стотици белези, по които тези хора стават ясни за тези, които са квалифицирани да познават разузнавачите, борейки се срещу тях.
И, трето, смешно е да мислим, че това е българско изобретение. Сигурно от момента, в който съществува дипломация, има и внедряване на такива хора в дипломатическите служби. Имало е, има го и ще го има.
И още нещо – според мен трябва да е ясно, пак изхождайки от факта, че съм работил в дипломатическите среди (освен това съм чел и книги и съм гледал и филми), това, че разузнавачът Х, койта е представител на страната Y и работи в държавата Z, не значи, че той шпионира държавата Z. Той може да работи там, следейки съвсем други процеси, свързани със съвсем други страни. Така че, ако някой мисли, че сме обидили или накърнили някои държави с това, че такива хора са работили там, не винаги е задължително да е било точно така.
– Каква, според вашите наблюдения, е световната практика в тази област?
– Тук говорим само за разузнавачи, внедрени в нашите дипломатически мисии. Какво да кажем за дипломатиеските мисии на другите страни у нас? Нима те се занимават само с участие в сериали и благотворителност?! Надали. Примери много. И те са известни от обичайните, а не от някакви тайни източници на информация, с каквито аз, разбира се, не разполагам.
Някои американски дипломати, работили в нашата страна, след известен период от време заемат отговорни длъжности в системата на ЦРУ.
Например Ричард Столц, който се появи като млад американски дипломат през 1962 година, когато възстановихме прекъснатите дипломатически отношения след случая “Иван-Асен Георгиев”. Развитието му е публично известно, писано е по вестниците. Отиде след това съветник в Москва. Оттам беше помолен да напусне за действия, несъвместими с обичайната дипломатическа дейност, а след години Столц стана заместник-директор на ЦРУ по операциите. Това е може би най-високия (оперативен, т.е. кадрови, а не политически – б.р.) пост в ЦРУ.
Пак от вестниците знам, че през 60-те години на миналия век тук се подвизаваше един съветник – Бъртън Гърбър. След десетина години прочетох, че е станал шеф на съветския отдел в ЦРУ. Така, че тези хора не са станали изведнъж разузнавачи. Очевидно и тук са работили като такива и няма какво да се заблуждаваме. И учудването на хора, които са близки до проблемите, все пак са свързани лично или по родство с такива служители у нас, е наивно.
– Имате предвид външния министър…
– Не само него. Има и други. Доколкото виждам, той тактично отмина това, което се появи. Доколкото знам, баща му е работил в няколко дипломатически мисии и младежът тогава надали не е знаел с какво се занимават някои от дипломатите. (Външният министър Николай Младенов и син на дипломата от кариерата Евтим Младенов – б.р.) Така че да се правим на изненадани, е излишно. Полза няма никаква.
Ако толкова считаме, че сме обидили съответната страна, би трябвало да очакваме същото и от много други държави. Нещо като покаяние. Защото у нас такива хора са работили, а вероятно и в момента работят, нищо че сме приятели. Както вече казах, не е задължително да се занимават с българските проблеми, когато има такива глобални проблеми като тероризма.
– Каква е вашата “рецепта”? Какво трябва да се направи?
– Според мен много внимателно трябва да се прецени за какво точно става дума, тъй като термините, които се употребяват – агенти на ДС, оттам се скача директно на доносници – това са празни приказки. Трябва да се види точно кой с какво се е занимавал и дали това е било насочено преди всичко срещу интересите и съдбите на наши сънародници. Тъй като в края на краищата никой от тези хора не е изпълнявал по своя воля тези задачи. Той ги е получавал от ръководството на държавата. Държавата винаги е била само една. И ако трябва да правим догадки, че в даден момент държавата се управлява от една партия, след време се случва така, че държавата се управлява от друга партия, но държавата си остава една. Има такива намеци, че предстои масирана акция и ще се върнат над 30 посланици. По-спокойно, това не е кампания. Не може така. Първо трябва да видим с кого ще ги заменим. Аз не съм много запознат с кадровия потенциал на министерството, сигурно има млади талантливи хора, но на младите талантливи хора като заемат някоя длъжност, е необходима и практика. Аз приемам това, че вече не са възпитаници на МГИМО в Москва, учили са, знаят езици, да се надяваме, че са с истински дипломи, но трябва да се подходи внимателно.
– Смятате ли, че за да се реши този проблем, трябва да се назначават само такива дипломати, родени след 1974 година, т.е. извън обхвата на Закона за досиетата?
– Не, не смятам. Не съм убеден, че всички хора, които сега се набеждават в една обща графа, не са изпълнявали добросъвестно задачите си така, както са ги разбирали – в интерес на държавата. Не вярвам всички те да са били толкова проникнати от идеологията, свързана с тогава управляващата партия. Има много страни, включително и съседни, в които, като се смени правителството и управляващата партия, се сменя само един министър. И, както виждаме, това не създава никакъв проблем на тези държави.
– Каква според вас е причината за това преиграване?
– Мисля, че от време на време си измисляме разни неща, с които да се занимаваме.
Ако не са имотите на едни, ще са дипломите на други. Сега пък това. Да се надяваме, че ръководството на държавата ще прояви достатъчно мъдрост, каквато имаме основание да очакваме и въпросът ще бъде решен, без да се нарушават интересите на България. А да запазим и нещо, което опира до така нареченото достойнство.
– Мислите ли, че това оповестяване на имена от Комисията по досиетата удря по интересите на българската дипломация?
– Безусловно. Все пак, вече си представям как в съответната страна ще си кажат: “А, това е този, който го обявиха за шпионин!” Струва ми се, че в случая действията изпревариха разумната оценка. Все пак, минаха 20 години. Докога ще се занимаваме с това?! Времената на тайнствени хора, с мушами, мустаци и маски отдавна са отминали.
Боряна Йотова