ВЛАДО, БРАТ! БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА СВОБОДАТА НА РЕЗНАТИТЕ КИТКИ…

4 септември е. Пак. Преди миг, а всъщност преди 21 години, на 4 септември отлетя Владо Левков. Владо, без когото нямаше никога да бъда тази, която съм днес. Изумителната стихия Владо Левков – Поетът с китара, когото Бог бе пратил не да ме опитоми, а да ме обучи как се живее в окото на бурята…

Памет трябва за такива Мъже. Памет необятна. Когато такива урагани са ти били Учители, нататък виеш, като вълк единак, докато около теб пърхат само мишоци. Владо Левков бе великолепен Поет, журналист, литератор и жесток приятел.
Помня, Владо, помня, Брат, онази ветровита спирка и подаръка ти за мен – стихотворението „Подарък“.
Благодаря ти за Свободата на резнатите китки. ТАМ вече си с Наско Липчев, другият ни брат. И никакви, никакви, никакви, никакви вселенски разстояния не са в състояние да попречат да сте с мен СЕГА пред чашата бяло вино.
Смъртта е само за глупаците. Вече го знаеш, нали?
Моята мисия ТУК още продължава и не съм те посрамила.
Не съм те посрамила, Брат.

Веселина Томова

ПОДАРЪК

На тази зимна спирка
с неврастенични ветрове
и толкова сумтящ народ
едно хлапе си свирка.
А песничката му кове
ръждясалия свод.

С обувките на Чаплин,
в главата като малък Блок,
хлапето тъй се весели,
че мръзнещите зяпват.
И вече само локвите
усещат, че вали.

Внезапно става странно,
че закъсняващият рейс
усмивките ни е проклел.
Че пътят е отбрана,
в която като рана зей
домашната ни цел.

Тогава мислим скрито:
дано пък старото небе
и този малък непознат
да резнат свойте китки.
И както в детството ни бе –
да се побратимят.

Защото днес от ревност
по истински дъжд скърбим.
И ревматично ни боли
нещастният му превод
от тенекиени тръби,
от стъпки и коли.

Песничка за стария войник

Беше спечелил хиляда войни.
Скъпо заплащаше всяка победа,
ала в безброя на бойните дни
силна позиция той бе отгледал-
вярваше в коня и в точния щик…
Танкове нямаше само войникът.

Готвеха паметник в негова чест.
Поход започнаха, без да го питат.
Късно научи голямата вест.
Значи в хиляда и първата битка
нямаха нужда от коня, от щика,
нито от мъдрия дух на войника.

Сигурно в себе си той бе открил-
незаменими сме само за кратко,
лесно забравят, че силен си бил,
ако изгубиш в последната схватка.
Стар беше конят , ръждясал бе щикът
и срещу себе си тръгна войникът.

* * *
Научих се да чакам, от мъка се научих.
Устата си заключих, оръжието- скрито.
И онзи древен принцип, че всяко живо куче
пред мъртъв лъв си струва- по кучешки изпитах.

Приех да ми налагат закона на синджира.
Безропотно поемах и хляба си, и боя.
Но пътя на врага си със своя чест минирах,
а времето му днешно- със бъдещето мое.

И Видовден дочаках, и вдигнах барикада.
И се усетих силен, свободен като вихър.
Но няма фронт отсреща, не ме напада гада!
Нима така безславно местата си сменихме!…

Един куршум да писне- с гърди да го посрещна.
Защо я пазих тази душа и мъжка сила.
Решил да оцелея, дали не сторих грешка?
От полети насъне не станах ли безкрилен?

Разбрах от тази битка, която не се случи-
Затварят не човека, а времето му връзват!
Че за врага е страшно не утрешното куче,
А днешната ти дръзка и смъртно лъвска възраст.

Владимир Левков