Властта минава на червено
Въпреки че все още вътрешната проверка не е завършила, първоначалните данни показвали, че автомобилът на НСО е навлязъл в крайна лява лента на червен светофар със пуснат звуков и светлинен сигнал.
И на мен ми се случвало. Стресиран е невъзможната дилема, дали да подмина очакващата ме на тротоара възрастна и почти безпомощно неподвижна жена, която трябваше да закарам на панихидата на съпруга й или все пак да спра в нарушение на правилника…извърших нарушение.
В търсене на решение на тази невъзможна задача минах на червено пред смаяните погледи на катаджиите, паркирали точно до моята пътничка ( тъкмо съзнанието, че буквално им се “натрисам”, ме беше стресирало). Бавно, като на заколение, отбих при тях, готов да бъда екзекутиран за престъплението. Но ме пожалиха. Трябва да съм имал много жалък вид!
Разказвам тази случка , за да съм честен. Вероятно няма шофьор, който абсолютно никога да не е допускал нарушение. Друго е обаче, когато говорим за шофьори, на които нарушенията са едва ли не част от служебните задължения. Ако моя милост почти умря от срам, напълно основателно ( макар да не бях застрашил на практика никого), то властелините на пътищата, въоръжени със служебна карта, не само не страдат от угризения, но и смятат околните за нисши същества, длъжни да им правят път. “Шефът бърза”!
Да бяха няколко, да си ги търпим и да им се радваме дори. Светещи лампи, сирени, красиви автомобили – “кеф “в сивото ни всекидневие! Обаче те са стотици. Само т.н. “президентство” ( защото няма такова нещо в като “президентство” в закона), се обслужва от 52 коли на Националната служба за охрана. “ И чистачките там се возят от коли на НСО”, ми каза наскоро прогоненият от службата след конфликт с началството си ( и осъден за отказ да прави лицеви опори!) бивш офицер Никола Марков.
Няма закон, който да спре тази злоупотреба и началството си злоупотребява както си иска – министри, депутати, магистрати, кметове са си все така “правоимащи”, като при онзи режим, за който Радой Ралин беше написал : “ качете се на тротоарите, идат чайките на другарите”.
Ако си спомняте, разхищенията по линия на безконтролното возене на височайшите телеса бяха сред най-дразнещите белези на разпасалата се партийно-държавна номенклатура при комунизма. Единственото неприятно нещо, което им се наложи да изтърпят на бившите шефове на БТА например, след като бяха принудени от нас, правонямащите да напуснат постовете си, беше да си платят преразхода на гориво, който “бунтовниците” в агенцията бяха пресметнали.
Моя милост, макар да имах право на служебен автомобил, когато се оказах на тяхно място в директорския кабинет, често ходех на работа със собствената лада. А автомобилите, които по онова време “прибрахме” от затворените по моя заповед кореспондентски пунктове в 26 столици, предимно западни, започнахме да даваме под наем на посолствата в София, за да вържем бюджета на агенцията. Държавата не даваше и стотинка на БТА по онова време.
Но, както се вижда, този порив, отдавна е забравен. И трябва на някое кръстовище “правоимащ” автомобил да удари правонямащ, в който има дете, за да ни извади за малко от унеса.
До следващия път.
Иво Инджев
www.ivo.bg