Военното разузнаване – черна кутия или голям камък?
Всъщност през последните две-три години в армията непрекъснато се е кадрувало. Кой ще смени генерал Златан Стойков на поста началник на Генералния щаб, дето ще му викаме "началник по отбраната", ще му удължим ли с месец мандата или няма, ще редуцираме ли броя на генералите, а какво чудо е това "комодора", дето в българската военна традиция не сме го и чували. Почти като някога, когато при генерал Любен Петров (началник на Генералния щаб в началото на 90-те г.) прекръстихме армиите на корпуси, въведохме корпусно-бригадната организация и направихме реформата. В съкратени срокове, за да отговорим на изискванията.
След 20 години цирк и импровизации в сферата на отбраната, на безкрайно отричане на направеното вчера, без да се дава сметка, че днешното утре ще бъде вчерашно, дойде ред и на индивидуалния номер с Военното разузнаване, наричано днес Военна информация.
Вече почти месец цялата държава се занимава с оставката на ген. Студенков, с провалената кандидатура на ген. Динчо Карамунчев, с качествата на морския комодор Валентин Гагашев, с отказа на президента да бъде деловодител на Министерския съвет, със заклинанията за "черни кутии" (неизвестно какви – на самолети или на Пандора), с обещания за ревизии…
Сигурно така по бакалски не се е говорило дори и за старшина, откраднал 2 туби бензин от склад за ГСМ (горива и смазочни материали), или за раздържавяването на "Софийски имоти", дето имотите отдавна ги няма освен в заглавието. Навярно е много демократично и откровено, от голяма обществена значимост, ако, разбира се, не ставаше въпрос за разузнаване, при това военно. Ако България, освен отговорност към собствената си съдба, нямаше и ангажименти към партньорите от военнополитическия съюз, в който участва.
Да, навярно никой няма да се обади публично, защото това си е наша и вътрешна работа, кой къде ще служи, как ще разузнава, но посланията, които излъчваме, не са за пред хората. След цирка, който устроихме с контраразузнаванията при създаването на ДАНС, идва ред и на разузнаването.
Досущ като умопомрачителната идея да слеем и разузнаванията и да чакаме резултати. Далеч по-лесно е, преди да пробваме, да попитаме
ДАНС как преживява травмите от сливането и политическите експерименти. Механичното сливане на три служби – с различни манталитети и похвати, съчетано с бабуването на ред политически сили, които разбираха създаването на новата агенция като средство за лична употреба, създадоха нещо, което едва ли си е отдъхнало от публичен интерес и медийни скандали. А всъщност става въпрос за работа, и то в интерес на собствената ни държава.
Идентична, за съжаление, е ситуацията и около Военното разузнаване.
Някога ген. Зикулов тихомълком отстъпи мястото си на ген. Добрев. Беше началото на прехода и старото време с малко, но завинаги си беше отишло…
После ген. Червенков смени ген. Добрев. Медийните съобщения и публичното обсъждане не се състояха…
После покойният министър Валентин Александров, който не беше малко луд, реши за една нощ, че Червенков трябва да стане дипломат. Забравихме го в Тунис. Тогава дойде ген. Гечев…
После ген. Кацаров смени ген. Гечев. Дойде времето на план "Подкова" за изгонването на албанците от Косово и на партньорите им "спряха" часовниците. Покойният генерал мечтаеше да стане четвъртият човек до премиера Иван Костов…
През 2002 г. ген. Пламен Студенков замени ген. Ангел Кацаров…
Съвсем накратко това е историята на промените във Военното разузнаване през изтеклите 20 години. И тук изобщо не става дума за това дали приемникът на Студенков трябва да бъде от службата или външен човек. И двете тези могат да бъдат успешно защитени и успешно оборени. И тезата за приемствеността, и тезата за новата метла трябва да бъдат освободени от партизанщинал
Основното в оценката и задачите на Военното разузнаване трябва да бъде професионализмът в изпълнението на специфичните дейности.
Останалото е шумотевица и ПР. Не е необходимо една дирекция в министерството, която е подчинена на министъра, да бъде определяна като "черна кутия" и с апломб да се разказва за предстоящата ревизия. Във всяка дирекция, по всяко време, всеки един министър може да предизвика ревизия. Друг е въпросът дали, когато тази дирекция се казва Военно разузнаване, трябва да се дава подобна публичност на намеренията.
Защото този път не е избягал финансистът на службата, не си е залепил фалшиви брада и мустаци и не е дошъл "тайно" на футболна среща.
Напълно резонен е въпросът за задачите, които са поставяни на Военното разузнаване. Искрено се надявам такива да са поставяни и те да са отчитани. Ако не са поставяни, резонен е въпросът защо се харчат парите на държавата.
Ако са поставяни, тогава отпада терминът "черна кутия", защото ген. Ангелов знае с какво се занимава службата, още повече че министърът е бил и военен аташе зад граница.
Тук и дума не става за специални щатове и работа с хора зад граница, които, каквито и да са, с интерес следят развитието на кадровия двубой в България. Освен интереса сигурно трябва да се прибави и притеснението, което те нормално изпитват.
Ако излезем от рамките на детското предаване "Кой е по- по- най-" и престанем да си мерим подписите, очевидно е, че Военното разузнаване се нуждае от спокойствие и разбиране, независимо кой е началник и откъде идва.
Със сигурност щатовете му трябва да претърпят трансформация, което се отнася и за другата разузнавателна служба. Тези щатове не трябва и не може да се решават по целесъобразност, а само и единствено от задачите, които изпълняват "очите и ушите на държавата".
България не може, колкото и да иска, да се премести географски и да заеме полагащото се място между Франция и Белгия, да речем. България остава там, където е била – в центъра на Балканитер които за съжаление врят от противоречия. На запад от нас са Западните Балкани с всичките им неизвестни, като се започне от Косово и Македония и се стигне до Босна и Херцеговина. Причерноморското пространство на бившия Съветски съюз обещава Приднестровие, Абхазия, Осетия.
В близост са кюрдите, а подръка ни е пътят Близък изток – Европа, световният тероризъм, Афганистан, Ирак… С една дума – романтика. Терминът "адекватност на заплахите" в никакъв случай не се състои само и единствено в сводката от чуждия печат. Към откритите източници трябва да се добавят оперативни информации, а всичко това да стане основата на анализа…
Останалото е метеорология и воал на секретност. Защото и след генералите Студенков и Ангелов ние пак ще сме на Балканите и пак ще говорим за сигурността на България, независимо какво правителство ни управлява. И колкото по-малко циркове си устройваме с действително важните неща, толкова по-добре ще е страната ни. Защото иначе опираме до конкурса за лозунги от времето на развития социализъм – "45 години социализъм – 45 години цирк".
Държавническото мислене е задължително за държавните мъже. Тези, които вотът на народа е облякъл във власт. Погледнато на фона на 13-вековната история на България, това доверие е само миг, след който трябва да продължим да живеем и да се стремим да помогнем на държавата си не защото е голяма и велика, а защото си е наша.
През 1889 г. в преведената от френски книга "Военното шпионство" четем: "Военното шпионство е твърде деликатна зона в държавните и обществените отношения за всяка една държава. Това са очите и ушите на държавата.
То бавно и трудно се изгражда и изисква внимание, за да даде необходимите резултати."
Близо 50 г. по-късно противоречивият от политическа гледна точка, но великолепен като главнокомандващ на Българската армия генерал от пехотата Никола Жеков пише в предговора на "Българската войска през последните 50 години" така: "В основата на всичкия обществен и държавен живот трябва да поставим националното или всенародното съзнание като общ дълг, общо достойнство. Предстои ни обширна и надлежно организирана работа, за да станем повече от това, което сме сега."
Едва ли можем да спорим за актуалността на двата цитата – първият при изграждането на Българската армия в самите зори на нейното създаване, вторият – след Ньой.
Положението и днес е почти същото. Лошото е, че вместо да се стремим да изградим армия, каквато е нужна на България, ние даваме свобода на личните си отношения и се водим от предразсъдъци. Реваншизмът не е добър съветник. Борбата на бившите генерали може да превърне армията в бивша. А изграждането после ще е твърде трудно. Просто защото в тези географски ширини без армия няма да можем, колкото и в момента да ни се иска.
Красимир Узунов
в. Труд