ВСИЧКО ОТ НУЛАТА. СИСТЕМАТА В ЛУДОСТТА

Христо Иванов, правосъдният ни министър, бил чел Шекспир – това ще бъде голямо откритие за публиката като забележително постижение за човек, който обичайно оставя впечатлението, че е потиснат от самия себе си. Преди няколко дни, докато нищел мистериите в Софийския градски съд, споделил пред журналисти: „Трябва да си отговорим дали има система в тази лудост, както се пита Полоний в „Хамлет“. А сетне успял да каже, че неговата мисия като министър е „да излезем от културата на затваряне на очите и замитане под килима“ – прекаленото взиране в тази фраза не е препоръчително.

На нашия шекспировед обаче езикът му се заплита в парламента, сякаш някой му го връзва на фльонга, преди да влезе в залата – и публиката се пита дали има някаква система в тази негова езикова скованост.

В петък станахме свидетели на един магистрален диалог между шекспироведа и депутата Иглев, който пък сякаш в момента се учеше да говори български, дори оставяше впечатление, че преодолява с усилие някакво свое системно затруднение. Чуйте този диалог и сами ще се убедите до какви висоти е стигнало езиковото варварство в парламента – а и изобщо в безсмислието, наречено политика.

От въпросния диалог, ако се преведе на нормален български език, обаче стана ясно, че реформа на правосъдната система скоро няма да има; важното било да се разкара Висшият съдебен съвет, на който му нямали доверие навън – шекспироведът си го каза направо, и ако се освободим за момент от културата на затварянето на очи, ще ни стане ясно, че си имаме работа с един прост болшевик.

Интересно е обаче как министърът обяснява в чужбина съдебната реформа, след като дори българският му е толкова невнятен.

Да ви кажа, дори депутатът бай Сали – симпатичният цигански образ, се изразява по-гладко, такива са вече българските ни работи. На бай Сали обаче трябва да му бият десетина камшика на голо, защото той е по-голям нахалник дори от шекспироведа. Министърът на спорта Красен Кралев, който показва завидна активност предимно покрай прелестната водеща Виктория Петрова, не посмя да запуши устата на Салито, когато той поиска да бъдат създадени специални цигански спортни центрове. Циганите скачат до небето, когато чуят думата „гето“, обаче вече си искат собствени спортни центрове – ето накъде вървят претенциите им. Но културата на затваряне на очите ни пречи да проумеем дали има система и в тази лудост.

Народът обаче е допълнил Шекспир с поговорката „Луд звънец не носи“ хубаво е да я съобщим на правосъдния министър.

Ако Старият Хорас беше свидетел на нашите неволи, сигурно щеше да съчини още някое от своите знаменити „Правила за живота“. Но, в краен случай, и аз мога да го заместя – и да ви кажа, че колкото по-сложен става светът наоколо, толкова по-лесно България намира външните си министри. Това е друга наша прокоба – още от времето, когато сме търсили във виенските шантани князете си. „Атака“ (Чуколов) притисна министър Даниел Митов с един съвсем основателен въпрос, който виси в парламента от близо три месеца:

какво точно е говорил по време на срещата си с американския държавен секретар Кери, освен че е казал три пъти „йес“.

И изведнъж се оказа, че и в Даниел има някакъв скрит живец, стига да излезем от културата на затваряне на очите: „И Кери веднъж ми каза „йес“ – отвърна той, – когато го поканих да посети България.“ Това бе елегантна реплика, трябва да го признаем, такова трябва да е равнището на езиковите сблъсъци в парламента.

Три пъти „йес“ – или един път, обаче става все по-интересен въпросът, как някой екземпляр изведнъж се случва като български външен министър.

Досега беше потвърдено многократно, че кандидатът трябва да е евреин; сега се появи още един нюанс – да е работил в американска неправителствена организация, в случая Националния институт за международни отношения на Демократическата партия (САЩ). Тъй че някаква система на лудостта вече се очертава и във външната ни политика. Българската дипломация става поприще на Великите Анонимници и колкото повече ни обгръща световният Мрак, толкова по-бързо ще узряват външните ни министри за мисията си.
А пък нашите путиноведи сигурно са останали като гръмнати от твърденията на Соколов, шефът на охраната на Борис Березовски – онзи фамозен руски измамник, който правеше от години интриги от Лондон и който преди две години се самообеси, както бе заявено официално от английските власти. Обаче версията на Соколов е друга: Березовски имал сигурни данни за готвен от руски олигарси атентат срещу Путин, искал да ги предаде лично на руския президент, готвел се да се върне в Москва и заради това го ликвидирали.
Това твърдение на Соколов влиза в странна връзка с казаното преди години от Петър Увалиев за Георги Марков – пред Бригита Йосифова и цитирано в книгата й „Обещах да запомня“. Увалиев – а на този достолепен човек може да се вярва – твърди, че Марков искал да се разведе със съпругата си Анабел Дилке и да се върне в България. Малко след това умира.

Казаха ми, че Диков (Нова) направил някакъв разговор под заглавие „Приказки за телевизията“. Той да вземе най-сетне да си пусне едни мустаци, ако чак толкова иска да ме имитира.

„Приказки за телевизията“ е рубрика, която списвах по покана на Тошо Тошев във вестник „Труд“ в продължение на около пет години – 252 седмици, тя имаше успех, последните дописки бяха четени в сайта на вестника от над 80 хиляди души, което си е доста впечатляващо. А заглавието на рубриката съществува още от 80-те години на миналия век, когато написах няколко рецензии за телевизионни предавания във вестник „Литературен фронт“, една от тях беше за чудесния филм на Тома Томов за английския скулптор Хенри Мур, казваше се „Работа с Мур“. Тъй че, когато някой посегне на някакво заглавие, дори да е съвсем пресен, би трябвало да има едно наум. Но в телевизиите отдавна никой не се съобразява с подобни неща, там нямат никакви скрупули
Преди няколко години Би Ти Ви направо присвои модела на „Всяка неделя“, дори изреждането на съдържанието на програмата беше буквално заимствано, както и обявяването на основния гост – при мен той се явяваше в „Събеседник по желание“, при плагиатите – в „Пожелахте да говори“. А най- тъпото беше, че самото предаване се подвизаваше под откраднатото име „Нека говорят“ – откраднато от руска телевизия, където и досега върви предаването „Пусть говорят“. Голям тепегьозлък, вън от съмнение, и голям мързел, особено ако се има предвид, че хората от „Нека говорят“ не бяха лишени от качества – и Росен Петров, и Евтим Милошев ги имат в изобилие. Но това е положението, мога да изброя още доста рубрики, които направо са откраднали заглавията си.
Радо Чолаков е друг случай. Той е един от най-талантливите днешни телевизионни репортери и основното му качество е неговата несъмнена самобитност. Неговата рубрика „Историите на Радо“ е направо чудесна. Самият Радо е нестандартен, малко ъгловат, но който го види веднъж, вече не може да го забрави, това е много важно за един репортер. Има чувство за хумор, има необичен поглед към света наоколо, с една дума – Радо е явление в нашия занаят. Тия дни направил филм за прокълнатите български щанги, видях само финала на втората част – беше противопоставил шампиона Валентин Христов на Иван Абаджиев. Валентин се изкара жертва на Старшията, както наричаха със страх Абаджиев в спортните среди.

И пак си казах, че българското познание сякаш винаги започва от нулата винаги.

Все едно, че нищо не е казвано за голготата на българските щангисти. Утре обаче ще кача в сайта БЛИЦ едно разследване на „Всяка неделя“ от пролетта на 1989 г. за смъртта на щангиста Пейчо Пейчев – и тогава всеки, който го види, ще си каже, че в него всичко е казано още преди четвърт век. Тогава това беше доста смело начинание – накрая и то стана причина да спрат предаването. Правихме го заедно с талантливия спортен журналист Димитър Димков, който после се запиля в Щатите. Писал съм как тогавашният премиер Георги Атанасов ми подсказа, че самият Живков много се е подразнил от разследването. Абаджиев успешно се преборваше с руснаците, може би това беше важно за Живков, а може би причината да е била и съвсем прозаична: казвали му, че и на него дават от същите хапове както на щангистите, така че всички приказки за допинг са бошлаф. Атанасов е жив и здрав, може да го питате за тази история: той дойде в къщи един ден изрично да ме предупреди. По онова време неговата съпруга Людмила Филипова, Бог да я прости, беше началник на редакция ЛИК, където бяха пратили и „Всяка неделя“, може би и тази да беше причината. Но, все едно, Атанасов си позволи този жест, което му прави чест. Ей такива работи.
Радо, това талантливо момче, не е длъжно да знае всички тия неща, в днешните никакви времена те дори могат да му изглеждат незначителни, но не е така. Нещо се е правило – и той трябва да е наясно с това.

Опитвам се да внуша на талантливите хора от телевизията, че всички пишем едно и също дълго изречение – и не можеш да го продължиш, ако не знаеш докъде са стигнали ония преди теб.

В нашето разследване отпреди 26 години единственият от големите шампиони, който се осмели да говори истината, бе Йордан Биков. Останалите си затраяха, включително и Валентин Христов. А днес се изкарва страдалец. Сега пак се отъркаха в Абаджиев, включително и Радо, – но ако бяха видели интервюто с него от април 89-а, щяха да разберат, че нищо ново не са постигнали.

Нищо не започва от днес – обречени ще сме, ако не схванем това.

Ако беше само с щангите, щяхме да махнем с ръка. Но и при всичко останало е все така – забравят какво е било, дори какви са били те самите, какви цървули – и си мислят, че всичко започва от техния ялов живот. Костов пак ни учи как да правим държава – след като самият той я разпродаде на безценица. Не виждам нито един политик, който да се е поучил от Погрома на Прехода. Това е много нахално. Но е и фатално.

Други публикации на автора можете да намерите в presa.bg и kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.

Кеворк Кеворкян
В. Преса