В събота сутрин

В съботна сутрин през август човек трудно може да бъде реалист. Мързеливото време те обгръща и ако случайно не си на морето, не ти остава нищо друго, освен да мечтаеш. Представяш си, че светът нахлува в дома ти и събитията сами ти се поднасят. Ако ти харесва, може да си поиграеш на американски президент, който от полянката пред Белия дом с една полуреплика разрешава и най-трудните конфликти. В зависимост от настроението може да си въобразиш и че си руският президент, който се опитва да убеди човечеството, че силата е при него. Можеш за няколко минути, притваряйки очи, да се преобразиш в Махмуд Ахмадинеджад или в Ким Чен Ир. После да се поразходиш из далечна Азия, да се върнеш към Близкия Изток, светкавично да се прехвърлиш над Ламанша, а после изведнъж да се окажеш в Африка. В Буркина Фасо, например, където на футболните им стадиони с невероятни електронни табла може да завижда всеки български запалянко.

Картините на фантазиите са пъстри и провокативни. Когато собствената енергия да се телепортираш от място на място се поизчерпи, решаваш да се заредиш с някоя хубава книга. И понеже през съботните августовски сутрини – а те обикновено започват от пладне и продължават до привечер – е трудно да си реалист, решаваш, че книгата е написана специално за теб. Колкото по-сочно изглежда тя, толкова по интересни лабиринти от преживявания ти обещава. Добрите мечтатели са и много добри читатели. Това е необходимо, защото книгите са най-мощния резервоар за фантазии. Няма как едновременно да си в края на Втората световна война или по средата на гражданската война в Ливан, ако не си се заредил с образи от литературата. Именно от литературата, а не от телевизията или киното. Визуалното изкуство е най-влиятелно, обаче то не носи илюзията, че е само за теб. Телевизията се гледа от милиони, киното от стотици, които едновременно изпълват салоните. Само книгата…Четенето е занимание за интелектуални егоисти. Разтваряш страниците и наистина си сам. Егоизмът на читателя е много особен. Той е като опиум. Докато си с книгата, не мислиш за нищо друго. Изолираш се в художествената действителност, вторачваш се в думите и забравяш, че всъщност правенето на литература е най-болезнената и неблагодарна реалност. Мъката на живота. Онзи, който от невидимата друга страна е стоял и понякога в продължение на десетилетие се е опитвал да подреди изреченията, като ги събере в съкровено послание, изобщо не предполага, че те има. Или – още по-драматично, не е подозирал, че някой ден ще бъде четен от поколения, които се стремят да проникнат в един далечен и загинал свят. Няма по-голяма трагедия от смелата литература на бившия Съветски съюз.

В ръцете ми е току-що преведената от „Жанет 45”          книга на Василий Гросман „Живот и съдба”. Навремето това е бил арестуван от режима роман. Истинска политическа ерес, която слага директен знак за равенство между нацистките и сталинските концентрационни лагери. Прозрение, което заклеймява насилието над личността и в кафяво, и в червено. Написана през 1960–та, книгата е тутакси забранена. Авторът й умира четири години по-късно и няма как да знае за две много важни събития. Първото е, че романът му отдавна обикаля световните култури с различни преводи, тъй като благодарение на самоотвержеността и смелостта на личности като Андрей Сахаров и Владимир Войнович екземпляр от него е оцелял още при „арестуването” му. Но второто събитие е по-особено, ако бъде отнесено към интереса за „Живот и съдба”. Просто Съветския съюз вече го няма. Все по-малко остават и живите свидетели на описаното от Гросман време.

На пръв поглед – биха си казали прагматиците – какъв е смисълът да се ровиш из мръсотиите на нещо, което вече го няма. За какво ти е да сложиш в библиотеката си книга от близо хиляда страници, която те връща към безнадеждността? Тук обаче думата имат егоистите. Няма по-прекрасно четиво от това, което разказва лично на теб истината за една фалшива на повърхността и жестока отвътре епоха. Няма по-силно откровение от усилието да се напише такъв роман, чиято поява е надживяла с трийсет години своя автор. И няма по-красиво и непазарно безразсъдство от това да издадеш на български език изключителното произведение. Да го издадеш с рационалното безпокойство, че чалга епохата не търпи спомени за страдание. Чалгата няма памет. Тя е друсане на мига. Но и да го издадеш с фантазията, че такава книга няма как да не попадне при неколцина мечтатели и егоисти. Те обаче могат да направят така, че романът наистина да се забележи от още неколцина. А после – и от още неколцина. В събота сутрин човек наистина трудно може да бъде реалист. Особено през август. Мечтите те отнасят в различни посоки, но книгата – макар и техен резервоар, е нещо конкретно.

Кориците, страниците, илюстрациите. Авторът, преводачът, художникът и – естествено – издателят. Издателят, който предлага на аудиторията роман, сякаш изстрелва в открития Космос адрес към други цивилизации – ако се появат. Издателят е Божана. Божана Апостолова. Благодаря – ти казва един голям мързеливец на фантазиите в събота сутрин през август.

Георги Коритаров

www.koritarovonline.hostzi.com