Галерия от мъже. В целофан.

„Ама как познах, а? Казах им на мойте, кво сте се разгологъзили, страшен студ идва, а те щъкаха – свършила била зимата…Ама, страшен съм, а, от двайсет дена го казах и на!”, свети кубето на таксиметровия шофьор под носа ми. Като слънчево зайче насред сибирски мраз.

Казвам му, че е страхотен пич и той светва. Като прожектор в галерия, който аха да падне върху чистачката, миеща пода след стъпките на клиентите.

Пич е ами, как е познал студа, а? Колко му трябва на един таксиджия  да  го качиш с една дума на Мусала и цял ден да сияе, че е умен в дълбочина точно колкото Марианската падина.

Имам страхотен спомен за едно малко момиченце, приличащо на мен, което озарено се прибира вкъщи и тържествено известява майка си: „А от днес имам нов приятел и това е благородния елен!”.

Когато порасна искам да бъда малко момиче.

Досега нито един мъж не излезе благороден елен.

––––––

А аз си имам работа само с мъже в тая моя мръснишка професия.

Когато правиш режеща журналистика трябва да привикнеш с три неща, които ще чуваш от всеки ъгъл зад гърба си. Че си курва, защото няма как да направиш нещо класно в професията, ако не си спала с правилния чорбаджия – дембел. Че си платена курва, защото как пък точно ти си успяла за заковеш някого с думи, ако не са ти пъхнали в пазвата тлъста пачка. Че си класна курва, защото няма как точно ти да си толкова талантлива, че да си помела евтините компаньонки по пътя си.

Курвенски занаят е това журналистиката.

А най-лошото е, че е пълен с курви, които всеки ден правят точно тези три неща и е толкова просто – всички минават заради тази обща всеядност под общия знаменател.

Журналистка ли си? Айде бе, всичките сте курви!, изтърсва таксиджията и ме стоварва словесно по гръб. После прехапва напукани устни и гузно ми смигва: Ама ти правиш изключение, тебе те харесвам как ги кълцаш.

Дръжки!

Изобщо не ме харесва. Но е прав за курвите.

Те са скъпоплатени. Хонорарите и рушветите им са огромни дори и за вашето въображение. Срещу тях имат едно скромно задължение – дори да не се събличат.

Просто да убиват с думи. Онзи, който им е посочен. От мъжете. Обвити в целофан.

В Галерията е така – там всичко се купува. Думите, емоциите, човечността, истината. Дори тъгата се купува. Душите са хванали коричка. А както казваше баба ми, бог да я прости – сърцата им в лайна увити.

И дори не е страшно, ако някой реши наистина да си върши работата в журналистиката, както трябва.

Става ти мъчно за този лудичък, когото всички са отписали и непрекъснато го пращат в психиатрията.

Просто защото не се вписва в матрицата. От закупените прашясали картини. В Галерията.

––––––-

Застинала съм като зимна картичка с цигара в ръка. Пред варненския съд. Зъзна. Сред глутница от мъже. Мъжете на мафията. Съдят ги, свидетелстват, топят се един друг, гледат се из под вежди, ръмжат, усмихват се и дори се шегуват: „Стискай си чантата, че тук наоколо само бандити!”.

Мъже, напъхани като сардели в една смрадлива съдебна зала, в която трябва да възтържествува закона, справедливостта и правдата. Това обаче го пише само в книгите. Тук лъжата властва.

Заобиколена от тези мъже, рамкирани като лошите, знам обаче, че с тях можеш да говориш право в очите. И дори да те порежат, ще го направят мъжки.

То и похарчването при тях е по мъжки.

Когато журналистиката стъпи в този свят трябва да си отваря очите широко. И да не пропуска жегата зад ъгъла. Да забрави суетата и кокетниченето, да не мисли лигаво и глезено колко ще и платят за една статия, защото рестото, ако се продадеш веднъж е гарнирано с тежки синини и шевове.

От другата страна на банката – пак мъже. Спретнати, избръснати до синьо. С бели якички и лъщяши очички, в които някъде отвъд прозира мишия страх – ами ако излязат на бял свят онези пари, които взехме тогава, ами, ако някой каже нещо за рушветите, с които си оправихме банята, или водихме последната любовница – козетка на кръчма…

Офицери. Прокурори. Съдии. Те също много обичат платената курвенска журналистика. Стига да напише, че са успели и са най-добрите в кариерата.

––––––

Облакътена пред компютъра се взирам в ангелчето от Иван. Удивителен сребърен ангел-хранител, възседнал една жаба. Протегнал е ръка към мен и ми се иска върху бледата длан да видя написан отговора на питанката – на кого е необходима тази война за истината.

Какво значение има какво ще напиша, когато няма как да изляза от онази Матрица, в която е обвита българската журналистика – курва, курва, курва…

Ако бях картина, за нищо на света не бих искала да вися в някоя Галерия.

И докато си мисля разни глупотевини, един мъж от матрицата на Галерията на българската журналистика ми звъни за да ми направи предложение, на което не бих могла да откажа.

Даже не трябва да си мръдна лакътя оттук дотам. Просто трябва да преглътна една буца истина. И си взимам парите, с които мога да  отида до където си искам.

А ще ми стигнат ли до Тибет?, питам.

Когато искаш да си платиш за думите, можеш да минеш и през Виена за да стигнеш до Израел.

Щедри мъже.

Обаче от другите клетки в зоологическата градина.

–––––

Ама ти май си малко влюбена в него? Нещо такова усещам…, пита ме малко по-късно приятел, на когото вярвам, защото няма как да те лъже приятел с толкова топли очи.

Всъщност, пак си говорим за журналистика. И за някакви типове, чиито сенки се движат мистериозно из галерията, но никога не им виждаш лицата.

Няма как да се влюбя в мъж, който се крие като мишка, отсичам. Защо, когато пиша истински, всички подозират, че е твърде лично? А как да се пише за истината и за онова, което се случва и минава през душата ти – с 40 думи „редакционна политика”, ли? Или така, че да бъде „безпристрастно”? Каква е тази истина, в която няма страст?

Не, не съм влюбена в мъжете от галерията, закачени по стените на журналистиката.

Там няма брадясали хаизи. Широскроени.Бохеми. Които винаги са по-силни духом, отколкото показват мускулите им. Там смелостта струва пари. Позицията – пачка. Там думите никога не са грапави, но честни.

Там в целофан са увити.

Мъжете на властта, каквото и да означава тя.

Мъже, които никога няма да те събудят в три през нощта, само за да чуеш една песен. Мъже, които тръгнеш ли преди тях на бой за истината, ще се скрият.

Да беше питало още тогава онова малко момиченце благородния елен струва ли си да вървиш срещу глутницата.

Сега вече е късно.

Благородните елени първи ги убиват.

Веселина Томова