ДА ПРИПОМНИМ КАКВО ЗНАЧИ ИСТИНСКИ ПРОФЕСИОНАЛЕН АТЕНТАТ С ВЗРИВ. ДАНЧО МАРКОВ.

На фона на глупостите, изречени от сарафовци и сие за изпълнен „професионално“ „атентат“ с взрив срещу главния прокурор, АФЕРА припомня истински професионален атентат с взрив!

Данчо Марков

На 21 ноември 1996 година 27-годишният бос на Варна Данчо Марков влезе в историята на българската криминалистика. Около 4,30 часа – на границата между деня и нощта, той бе взривен в пътуващ асансьор в жилищна кооперация в централната част на града. Вместо към апартамента си на шестия етаж, Данчо Марков излетя право в небето.

Атентатът, извършен срещу него, бе първият по рода си у нас. Поръчковото убийство остави и послание. Със зловещата си зрелищност то като че отправяше кървави удивителни за назидание. Към кого? И кой се наслаждаваше как ехото заглъхва, след като удари гърма?

Същата нощ последното, което Данчо Марков ще отнесе със себе си Отвъд, е веселбата в заведението „Червените камъни” на плажа. Поканен е на рожден ден на Сопола. Ще пее любимата си песен „Калоян пирува”, преди да се отзове в адския асансьор заедно с предания си грузински бодигард Мамука и приятелката Веселина.

В последния период от живота си Данчо е изключително предпазлив. Спи в „Ривиера”. Избягва да се показва на публични места. Предната вечер преди атентата е само с Живко – един от най-близките му доверени хора. Пият мляко. Вечерта на покушението Данчо Марков не иска да излиза, но решава, че ще отиде на рождения ден в „Червените камъни”. Като си тръгват от веселбата, Живко иска лично да закара Данчо Марков до апартамента, в който решава да отседне през нощта. Данчо буквално го изгонва. „Хайде, тръгвай! Отивай си!”. На настояването на Живко той да закара шефа си, босът категорично откланя желанието му и дори шеговито му казва: „Тръгвай! Иначе ще те глобя!”. Живко потегля за „Ривиера”, а Данчо – към смъртта си.

Миг преди да бъде натиснато копчето, задействало взрива, с животинския си инстинкт ще усети смъртта, изкрещявайки: „Залягайте долу!” и ще покрие с тялото си двамата си спътници. Така поне носи легендата по-късно в разбунената като кошер Варна. Грузинският бодигард Мамука, който е ранен тежко в главата, ще оживее, ще се върне в Грузия, където след дълго лечение, се чувства добре, а приятелката Веселина ще се размине само с шок и счупена ръка.

След жестокото убийство из улицата ще плъзнат всякакви подробни детайли за това, което се е случило. Някои ще твърдят дори, че Данчо Марков е заставал задължително, влизайки в асансьор, в ъгъла вдясно и това е било е изчислено от поръчителите на покушението. В това обаче няма никаква истина. Взривът е бил поставен на покрива на асансьора и това, че от тримата умира единствен Данчо Марков – е чиста карма.

Можело е да се случи точно той да оживее, но избраният от смъртта е бил точно той.

Ако е истина, че начинът на живот определя как точно всеки ще напусне земната обител, на Данчо Марков със сигурност му се падна смърт №1 по уникалност. Ако въобще имаме достатъчно въображение да си признаем, че смъртта също е артистична. Много години по-късно човекът, който дойде да ръкоположи след смъртта на Данчо заместникът му – Ицо Ламята, си отиде от този свят по същия начин. Стоил Славов бе убит също във взривен асансьор в централата на СИК в столицата. Надали имаше само мистика в тези две убийства „под индиго”.

Докато 27-годишните изучени връстници на Данчо Марков тепърва се установявят на постоянна работа и кротко стартират кариера, той вече има всичко. Кара последен модел „Мердедес”, има пари, за да издържа цялата си армия, върти разностранен бизнес, получава властта да бъде шефът на СИК – Варна. И думата му тежи като камък в цяла Североизточна България. Зад детинското лице и лъчезарната хлапашка усмивка се крие желязната способност да държи всичко под контрол, да бъде също толкова жесток и хладнокръвен, колкото широкоскроен и състрадателен.

Изтърсак в обикновено семейство от „Аспарухово”, Данчо Марков е шилото, което в торба не стои. Шумното палаво хлапе се различава от затворения, вътрешно вглъбен брат – Марко Марков и докато цялата фамилия знае за боксьорските набези на Данчо, тя ще остане поразена, че повече от година Марко е тренирал, без да спомене за това. Макар и различни по натюрел, и двамата братя, ще се влюбят предано в кик-бокса, неподозирайки, че ще разделят по братски славата – Марко Марков ще стане официален световен шампион по кикбокс, а изтърсакът Данчо Марков неофициално по шампионски ще владее Варна. И въпреки, че мълвата ще носи, че двамата братя вечно се карат, единствено голямата им сестра Снежана ще знае колко много всъщност се обичат. И как свенливо всеки един от тях ходи при нея с недодяланата мъжка откровеност: „Како, обичам си го, кажи му да се сдобрим….”.

В началото на 90-те още никой не е чувал за Данчо Марков. Освен тези, които посещават комплекс „Камчия” на Златни пясъци, където е портиер. Думата охранител още не е престижна. Някъде по това време Данчо Марков заминава за Чехия и Унгария – „златния Клондайк” по онова време за раждащия се ъндърграунд.

„Беше смутно и опасно време. Имаше някакви проблеми тук, в България и бяхме предупредени, че не е добре сега да се връщаме у нас, тъй като веднага щели да ни пипнат на границата… Данчо обаче беше категоричен, че се връща. Беше влюбен, щеше да се жени. Как ли не се опитвах да го убедя, да изчака, че е опасно – не, и не! И тръгна. Как е минал границата, просто не знам. Още тогава разбрах, че е желязно и кораво момче. Трябва да ти кажа, че аз, колкото и разправят, че съм смел, не бих го направил … А той тръгна!”, признава ми на деветия ден от смъртта на Данчо един от най-влиятелните авторитети във Варна Христо Асенов – Бацата.

93-та името на Данчо Марков полека – лека излиза от анонимност. Той не е от суетните, бяга от показност, не демонстрира парвенюшко благополучие, подобно на много от „събратята си по оръжие”, дразни се, когато се налага да излезе под светлините на прожектора. Легендата обаче вече по-бързо върти оборотите. По същото време туристическата фирма „Златни пясъци” АД за първи път сключва договор за охрана с частна фирма – столичната „Инвайс” с шеф о.з. полк. Христо Величков. Името на полковника тогава тясно се свързва с Кръстника Иво Карамански, Иван Иванов и сензационната престрелка в „Белите брези”. На практика всички наети като охранители на Златни пясъци от „Инвайс” са подбрани с чисто съдебно минало, за да не дразнят окото, но до един минават за момчета на Данчо Марков.

Постепенно най-апетитните парчета от Златните чрез перфектни договори минават под контрола на Данчо Марков. Построена е уникалната за това време дискотека „Малибу”. Чрез десетки фирми по-голямата част от заведения и услуги в комплекса минават в ръцете на сикаджиите. Данчо Марков е истинският бос на СИК във Варна, в сянка, въпреки че застрахователното дружество на сикаджии си има легален управител. Бизнесът се движи във всички посоки: вериги от заведения, чейнджбюра, заложни къщи, търговски сделки, внос – износ. Всичко легализирано носи на гърба си всичко потайно и подземно. Момчета сменят анцузите и потниците със скъпи черни костюми. Данчо обаче е различен – избира свободните, широкопадащи над панталона ризи с тип „сталинска якичка” и никога не се появява в костюм.

За три – четири години момчето, което контролира морето, успява да стисне официално ръка с кмета Христо Кирчев – с договор за стъклени сини павилиони за разпространение на вестници. Стиска ръка и с областния управител Кирил Йорданов, влизайки в кабинета му с видни и влиятелни грузинци за старта на ро-ро линията Варна – Поти. Днес, когато куп политици се бият в гърдите, че са открили т.нар. път на коприната, би трябвало да знаят, че първите пробиви станаха точно през тези години и точно във Варна.

Данчо Марков бе на гребена на бързата вълна. Като виртуозен сърфист той успяваше да се задържи прав. С уличното момче беше свършено. Гущерите режеха опашките си и като в приказката за Пепеляшка се събуждаха пременени и излъскани бизнесмени. Данчо все по-често бе допускан до официални среди, които иначе бърчеха гнусливо устни, когато чуеха думата „мутра”. До последно обаче само най-близкото обкръжение на боса ще знае точно с кои управляващи си е имал приказка. След убийството от средите на следствието твърдят, че телефонното тефтерче на Данчо започвало с името на Асен Мичковски… Един от хората, които имат регулярни контакти с Данчо Марков е и Красимир Премянов. Данчо е близък и с тогавашния Велик майстор на българската масонска ложа Георги Крумов.

Но и Данчо Марков не е подминат от онова светозамайване, което тласка към бездната на недосегаемостта. Наложената му роля да бъде бос на най-европейския от всички български градове, му носи повече врагове, отколкото верни апостоли. По това време Христо Асенов – Бацата е представител на ВИС, а битката между СИК и ВИС е повече от нервозна. Данчо обаче не избира войната: „Стиснахме си ръцете с Бацата в името на бизнеса”, ми казва тогава. И двамата въпреки уличната война, питаят уважение и респект един към друг.

До финала обаче Данчо няма да крие неприязънта си към Лазар Анев, който също бе застрелян като куче. Лазар бе представител на „Дару кар” и имаше още тогава бизнес отношения с ДПС. В средите на ъндърграунда не го обичаха. В един период около Лазар се въртеше Томи Маджаров, с когото имаха бизнес-отношения. Заради спорове около пари Лазар праща хората си и те зверски се гаврят с Томи Маджаров. Маджаров оцелява и веднага отива при Данчо Марков с молба за закрила. Данчо му поверява да се занимава „с пилешките бутчета”. По-късно бившата съпруга на областния управител Кирил Йорданов роди дете на Томи и заживя с него. Една сутрин на вратата се позвънява и отваряйки вратата, Томи вместо „добър ден”, получава куршум в главата.

Убийството остана неразкрито, естествено. В разговор обаче Данчо ми каза, че за себе си е абсолютно убеден, че в него пръст има Лазар Анев.

Последното лято Данчо Марков видимо засилва охраната си повече от друг път. Става по-потаен и не крие, че очаква опасност. По това време едно от модните заведения бе „Орби флаш”. Всяка вечер там се събираше „каймака” на Варна. Данчо имаше определен запазен периметър на барплота. Пиеше бяло вино. Също като мен. Махахме си за поздрав от двете страни на бар-плота и сядайки, сервитьора моментално идваше с бутилка вино пред мен и компанията ми. Не бяхме страшно близки, но между нас имаше едно мълчаливо разбиране. Харесвахме се с инстинкта на храбрите.

Три месеца преди да бъде взривен се засякохме в „Орби флаш”. Прегърна ме през рамо и удивително спокойно ми каза: „Фитка съм…Само ако доживея до април другата година, страхотни работи ще направим… Но май няма да ме оставят…”. Данчо не беше от тези, които театралничат и непрекъснато се изкарват жертви. Думите му се заковаха като пирон в мозъка ми. Знаех, че това не беше майтап. Това момче беше от онази порода мъже, които днес напълно са заличени от онова съсловие в България, което нарича себе си мъже.

На последния си земен рожден ден – 18 юли 1996 година /каква ирония, че носят същата рождена дата с Дякона Левски!/, Данчо събра стотици гости в ресторант „Почивка”, но напрежението се носеше във въздуха като мускусен парфюм – ресторанта дискретно, но плътно се охраняваше, включително и откъм храстите в Морската градина. Много по-късно прочетох, че рожденната дата 18 юли е най-фаталната кармична дата и носи страховити уроци за притежателя си.

В края на лятото два „обхода” към Данчо Марков са направени извън Варна: ще му бъде търсена цаката „официално” – източници от Главна прокуратура твърдяха тогава, че даже е имало постановление за арест, което да бъде използвано при най-малък умишлен гаф.

Не знам дали съм била права, но го предупредих. Беше в двора на АГ-болница, посрещаха новороденото бебе на едно от неговите момчета. Данчо по шорти, чехли и фланелка ме качи в „Мерцедеса” си и така обикаляхме петнайсетина минути по улиците.

– Нямам идея за какво могат да ме задържат, нищо няма, в което да ме уличат – ми каза, но главата му трескаво прехвърляше всичко. В един момент възкликна – Пистолетът! Нямам разрешение още… Сега ще се обадя на бат Любо да оправим нещата…

Бат Любо бе тогавашният директор на РДВР- Варна Любомир Димитров. Легенди се носеха на улицата какви финансови комплименти взима от СИК. Мълвата посочваше дори точните места, където спира автомобил и се броят по 8 000 марки…

Пак по това време от Пловдив към Варна тръгва килър със задачата – главата на Данчо Марков. В подземните среди по-късно се коментираше, че килърът е бивш наемник от среди, близки до Иво Карамански. Само избързалото разузнаване и късметът довеждат до ответния удар на местна почва. Наемникът ще бъде добре подреден от варненските момчета. Случаят няма да влезе в нито един официален бюлетин на полицията, нито пък килърът ще потърси медицинска помощ, в която и да е болница. Никой няма да знае по-късно дали изобщо е жив.

Истински шок идва и мистериозната „случайна” смърт на грузинския бизнесмен и председател на грузинско – българското дружество за приятелство – Иракли, близък партньор на Данчо Марков. На път от Бургас към Варна суперлуксозното му возило странно се разбива с муцуната надолу в дерето при един неособено опасен завой. Иракли загива. Случаят минава като „нещастен”, но контаразузнавачи не отхвърлят тогава хипотезата, че „като чуеш „случайна” катастрофа – сещай се за КГБ”. Данчо Марков се покрива за около 40 дни, видимо е покрусен не само от загубата на приятел, но може би от скритото послание, което тази смърт носи. Той е достатъчно умен за да знае, че случайности в този живот няма.

След първоначалния шок Данчо малко демонстративно излиза от ъгъла. „Запомни от мене – всяка събота и неделя, каквото и да ни е тежко, трябва да излизаме, да ходим по дискотеките – напук, да ни виждат, че сме живи и здрави…”, казва той на свой доверен човек. Това всъщност е ремикс на един от постулатите на старите варненски играчи: „Може и два лева да имаш в джоба, но важното е стъпваш търговски!”.

Данчо е усмихнат. Видимо хладнокръвен. Щедър. Никога не допуска да го заподозрат в безпокойство и истеричен страх. Той вече се е здрависал със смъртта. Остава само тя да го прегърне и да потеглят нанякъде. И като лошо момче да отиде не в рая, а там, където си поиска.

Под възглавницата му хладно се спотайва пистолет. Законно притежаван. Една сутрин рязко скача след като негова приятелка, с която цяла нощ просто са приказвали, дърпа пердетата на хотелската стая и го кара да види великолепния изгрев… И от морето ли чака залп?!

Преди да завие бясно към Другия свят, Данчо споделя, че „очаква да има проблеми”. Голямото му притеснение е „грузинската връзка”. Но не ро-ро линията Варна – Поти, а един скандален гаф с двама грузинци.

Изпраща приятелката си, която много обича, в Швейцария. Готви се да напусне България за известно време. Но не успява.

Притесненията му идват главно от старателно прикрит случай от службите и полицията, свързан с изчезването на трима грузинци на варненска територия. След смъртта на Данчо Марков знаещи и незнаещи ще човъркат куп разнопосочни версии. Всеки ще има своето обяснение, и в същото време никой няма да е сигурен в нищо. Безспорно обаче всички, които са близо до Данчо Марков и са наясно с нещата, първото, за което се хващат, е т.нар. грузинска връзка.

Трима грузинци, един от които е син на тогавашния зам-министър на вътрешните работи на Грузия изчезват на варненска територия. И тримата отсядат в гранд –хотел „Варна”. По-късно спецслужбите ще кажат, че е установено, че грузинците са имали контакт и среща с Данчо Марков. За какво точно – знаят само най-доверените на Данчо. Проблемът обаче няма нищо общо с наркотици, както по-късно раздухват една от версиите за покушението антимафиотите. На третия ден от пребиваването си, грузинците излизат от хотела за определена среща и повече никой не ги вижда. Потъват – дали в морето, или вдън земя – остава загадка. Любопитно е, че още на следващия ден след изчезването им, неизвестно лице пристига в хотела, плаща цялата сметка плюс телефонните разговори на грузинците и прибира багажа им. По-късно в България пристига бащата на единият от изченалите грузинци – заместник – министъра на вътрешните работи и провежда срещи на най-високо ниво. От тримата няма следа, а връзката, или намесата на Данчо Марков, също остава напълно недоказуема и потънала в мъгла. Предвид обаче грузинските „писти”, на които лети Данчо Марков, явно случаят е изяснен някъде, където никога не пробиват нито камери, нито пък български официални институции.

И до днес, всички онези, които са най-близо до Данчо и бизнеса му приживе, са стопроцентово убедени, че смъртта му е пратена заради изчезналите грузинци. Самият Данчо доверява на много близък до него човек, че е притеснен от този случай и „ще имаме проблеми”. На погребението на боса, от Грузия пристигат бизнес-партньори на Данчо Марков, които научавайки всички подробности за атентата, са категорични, че това е „грузински почерк”.

В шока след убийството плъзват като змии десетки версии, някои от които безумни нелепици. Моментално се заговаря за изчезнал сурепскъп за онова време автомобил, собственост на българин, живеещ в чужбина. Тогава се обръщат съм Данчо за да бъде открит автомобила, но той дава да се разбере, че е под негов контрол. Историята като смъртно възмездие звучи достоверно само за тези, които нямат представа от канала за крадени коли и цялата схема на този бизнес, но не и за онези, които са нясно, че в подобни случаи лично висшите ченгета звънят на босовете за да „им измият срама от челото” и да се върнат автомобилите на високопостаени особи.

Така са върнати автомобили на чужди дипломати и министри на варненската територия, както и на личен приятел чужденец на Иван Костов. И всичко става с няколко обаждания от страна на висши варненски полицаи – аман, моля ви, момчета, излагаме се, върнете колата. Автомобилите моментално цъфват на централно място във Варна. И всички са доволни.

Към столичната преса „услужливо” се пуска полицейска контролирана информация, че чрез Данчо Марков отвън са вкарани тонове нелегално оръжие за дестабилизация на страната и затова бил убит. Звучеше така като че ли сме Чили, или Камбоджа, но в суматохата всички идиотщини вървяха като топъл хляб. А Данчо никога в живота си не се бе занимавал с търговия на оръжие.

Всички знаят по нещо. Бивш контраразузнавач твърди: „Съжалявам за това момче, но толкова пъти го предупреждавахме, че така ще стане… Жалко, че не се вслуша”. Два месеца пък преди атентата, един лидерите на местния ъндърграунд на маса, саркастично прогнозира: „Някои ще празнуват Нова година, някои – не!”. Мъжът е близък по това време с висши антимафиоти и прокурори. Дали е случайност, че 40-те дни на Данчо Марков се падат точно на 31 декември 1996 година?!

Първи версията за дрога раздухва служителят от БОП – Варна Емил Михайлов. По това време той е редови бопаджия и е под ръководството на шефа на антимафиотите в морската столица полк. Стамо Стамов.

Години по-късно Емил Михайлов ще оглави службата и ще бъде безславно разкаран от нея заради връзки с подземния свят, непрофесионализъм и подозрения за корупция. Ще излезе на бял свят и документ, че е лежал в психиатрично заведение още преди да бъде приет на работа в МВР.

По онова време обаче Емил Михайлов се пъчи, че именно той разследва убийството на Данчо Марков. Шест месеца след атентата, Стамо Стамов събира на запивка момчетата си антимафиоти. На масата в заведението „При Данчо” присъства и тогавашен зам-шеф на НСБОП от столицата.

Същият ден Стамов ми се обади в редакцията и ми каза: „Довечера събирам момчетата „При Данчо”. Завърти се към 20 часа, ама все едно случайно влизаш и ни виждаш…”. Изиграх си ролята и „случайно” ме поканиха на масата. Емил Михайлов беше в стихията си след няколко дръпнати водки. И тогава за първи път словоохтливо пъчейки се, че е разкрил поръчителя на убийството на Данчо Марков изплю, че то е заради наркотрафик. Михайлов твърдеше, че става дума за три западни държави, в една, от която става провал на пратка. Според Михайлов, Данчо Марков е научил веднага след провала. И тогава Емо каза нещо удивително – че поръчителят на убийството е засечен със спецразузнавателни средства, но тъй като нямало закон /по това време не беше приет още закон за СРС като доказателства в съдебния процес/, нямало и как поръчителят да бъде „вързан”. Дъвчейки шопска салата и пиейки обилно водка, Емил Михайлов убедено твърдеше, че случаят „Данчо Марков” бил докладван и вече лежал да бюрото на министър – председателят Иван Костов. „Има хора, които са били близки до Данчо и знаят страшно много, но мълчат…”, каза Емил Михайлов.

През главата му останалите бопаджии ми намигаха иронично, снизходително въртейки пръст до челата си по отношение на колегата си.

Единайсет години след убийството на Данчо, Емил Михайлов вече е шеф на БОП – Варна в интервю ми казва следното:

„ – Едно от знаковите убийства във Варна бе взривяването на Данчо Марков в края на 1996 година. Тогава ти участва в разследването на това убийство и от теб знам, че само липсата на закон тогава за специалните разузнавателни средства ви попречи да назовате и заковете поръчителя. Тогава ти беше казал, че знаете кой стои зад това убийство на боса на СИК във Варна…

– Насоки действително е имало, но тогава мислехме така, а оттогава минаха 11 години и човек така, като се отдалечи във времето ги вижда нещата по друг начин. Но това си остава… Ще ти обясня за какво става въпрос. Около два месеца преди Данчо Марков да бъде взривен имаше информация от наши партньорски служби, че на една от неговите фирми, фирма на негов близък се превозват 316 кг кокаин. Ние имахме готовност, кокаина трябваше да пристигне във Варна, и да контролираме товара. Но на 21 октомври 1996 година пратката беше задържана в Ротердам. Доколкото се сещам по тогавашната ни кореспонденция бяха задържани 11 лица в Ротердам. Данчо Марков беше взривен на 21 ноември 1996 г. По случая бе работено доста сериозно и действително тогава данни от специално разузнавателни средства не можеха да се приемат като доказателства. Най-малкото – разследването на убийството на Данчо Марков да бъде свързано с тази пратка. Това не можа да се получи и това се дължи и сега го осъзнавам, че нашата страна нямаше тогава, както сега добри контакти по линия на международното оперативно полицейско сътрудничество. Сега нещата изглеждат по съвсем различен начин. Сега тези контакти с партньорските служби от чужбина се правят за минути. Сега вече в София в почти всички посолства вече има техни офицери за полицейска връзка. България има вече задгранични представители на МВР във всички европейски държави.

– Тогава, по времето на убийството на Данчо Марков не се говореше така шумно за наркотрафик, както сега…

– Действително за наркотрафик така шумно не се говореше.Преди няколко години в “168 часа” излезе нещо по отношение на Данчо Марков, което съм си запазил. Там имаше нещо много интересно – връзката на Данчо Марков с един английски престъпник Къртис Уорън. Такова лице наистина съществува. За Варна наистива това беше първия сериозен случай с наркотрафик.

– Свързани ли са тези процеси от онези години с развитието на този вид престъпност сега?

– Не. За първи път хероина във Варна беше представен от една иранска група, която имаше много силно присъствие във Варна. Тогава нашите мутри още не бяха разбрали, че от това може да се печели. Ти се сещаш, тогава те правеха пари от кражби на коли, рекети, лепенки – охранява фирма “Марс”, фирма “Секюрити”, после започнаха кражбите на коли и връщането им срещу откуп. Та тогава тази иранска група представи хероина във Варна на ул. “Цар Освободител” №7, където имаше едно арабско заведение, пред което наркоманите правеха опашка. С тази група се справихме като през декември 1994 година задържахме по-голямата част от тях, а лидерите им бяха арестувани през май 1997 година във връзка с една контролирана пратка на кокаин от Щатите. Тези лица бяха осъдени на 8 години, изтърпяха присъдите и бяха екстрадирани от страната със забрана идват тук 10 години. Нашият криминален контингент се ориентира към наркотиците някъде през 1995 година. Първо към хероина, по-полека към кокаина и другите видове наркотични вещества. Така че случаят Данчо Марков няма нищо общо с развитието на процесите по отношение на разпространението на наркотиците.”

Единайсет години по-късно антимафиотът, който разследва убийството на Данчо Марков цитира вестник, който си бил изрязал и вече признава, че убийството няма как да бъде свързано с нарко-пратка. Емо е известен сред колегите си, че „чете много книжки и гледа много филми”. Той не обелва и дума за „грузинската връзка”. Всички ченгета мълчат за нея като че ли са от мафията. Пълна омерта.

Данчо приживе по никакъв начин не е свръзван с дрога. Нещо повече – той и неговите момчета в бара на Сандокана в Добрич правят среща на „високо равнище” с Поли Пантев и негова бригада, дошла от столицата. Барът е затворен посред бял ден и в него настава страховито меле между двете бригади. Поли Пантев иска да продава наркотици на варненската територия, но Данчо Марков категорично се противоспоставя. Варненци пребиват в бара софиянци и Данчо дори им забранява да се върнат към София през Варна. Един от участниците в мелето години по-късно ми разказваше, че заедно с Поли Пантев тогава е бил и … Бойко Борисов, който също отнесъл боя.

Този, който е замислил убийството на варненския бос №1, можеше да го направи по всички други начини от жанра, които минават за „по-елементарни”, но също толкова сигурни. Можеха да гръмнат Данчо Марков дори в тоалетната, на която и да е от любимите му дискотеки, въпреки плътната охрана. Но не стана така. Първото по рода си у нас взривяване в асансьор като че целеше да отправи не толкова послание към самия Данчо, колко към някои други. Злобокобната зрелищност не бе просто случайна идея, осенила нечий извратен мозък, тя беше премерена: и като точка, и като удивителна. Дни след убийството мнението на спецовете се люшкаше от едната крайност в другата. Едните твърдяха, че няма никакъв професионализъм в това, след като двама от спътниците на Данчо остават живи. Ами ако той е бил на мястото на Мамука или на момичето? Другите контрираха, че всичко е премислено до последната подробност и точно затова изглежда недоизпипано.

Преди Данчо Марков да слезе от автомобилаи се качи в асансьора, във фаталната нощ верният му бодигард Мамука се изкачва пеша до шестия етаж, оглеждайки всички площадки, след което слиза с асансьора. Този, който е дебнел в засада, хладнокръвно е изчаквал. Приел ситуацията за „чиста”, Данчо Марков заедно с Мамука и Веселина се качва в асансьора. Той потегля и гръмва не веднага, а в движение – между втория и третия етаж. Взривът е поставен на покрива на асансьора. Спецовете тогава твърдят, че взривът е задействан с дистанционно. Данчо Марков е бил наблюдаван дълго, откъсо и прекалено внимателно, нищо чудно да е изтичала информация и „отвътре”. „Свалени” и анализирани са били всичките му маниери и цялото поведение, въпреки че непрекъснато и изненадващо е променял навиците си.

След като чуват взрива, момчетата от охраната на Данчо Марков, които са чакали в автомобил пред входа на кооперацията, хукват нагоре по стълбището. Въпреки шока от гледката, убеждавайки се, че шефът им е мъртъв, те вземат на ръце Мамука и момичето и ги откарват в спешното отделение на болницата, която е съвсем наблизо. Едно от момчетата се качва до апартамента на шестия етаж за да вземе малко пари – за лекари и за болницата. При официалното отключване на апартамента в присъствието на следствените органи, обаче се оказва, че ключът в ключалката е превъртян два пъти. В шока, бързането и стреса не е възможно момчето да е заключило прецизно два пъти, твърди близък до Данчо Марков, и не изключва някой да е влизал в апартамента през малкото време преди да пристигне полицията. Охраната на Данчо вече е отпрашила към болницата за да спасява Мамука и момичето. От охраната на Данчо пък яростно отричат апартамента да изобщо да е бил отключван.

Личният мобилен телефон на Данчо изчезва веднага след взрива. Потъва като че с него в небитието. В него също има информация. В апартамента са открити още мобилни апарати, които обаче не са били бутнати. Следствието не стига доникъде. Делото се точи и след като минава всички процесуални срокове е прекратено поради неизвестен извършител. Дванайсет години по-късно поисках от Варненската окръжна прокуратура да се запозная с делото „Данчо Марков”. Оказа се, че трябва да минат 20 години след убийството за да могат да ми го предоставят от архива. Юристи, запознати с това, което е скрито в папките, ме успокоиха, че изобщо няма смисъл да си губя времето, защото там няма нищо. Любопитно е да се прочетат справките и разследването на антимафиотите, БОП и Криминална полиция, но там те отдавна събират прах. И по никакъв начин не дават да ги четат журналисти като мен.

Дълго след убийството в обръщение е и версията, че Данчо Марков е бил поръчан от „своите” покровители в СИК, тъй като им дължал пари и си позволявал да тръгне срещу тях. Открито се спряга името на бай Миле, на когото се приписва поръчката на убийството.

Една от десните ръце на Данчо Марков обаче твърди: „Това е пълен абсурд и може да го говори само някой, който изобщо не е в час с отношенията на Данчо със СИК. Имаш ли представа какви огромни пари течаха за СИК в София от Варна? Всичко беше под контрол, целия град, бизнесът течеше на шест. Мога да ти кажа, че бай Миле и който и да е от СИК нямаха никакъв интерес да убиват Данчо. Даже обратното – еба им се майката като стана взрива, защото всичко се разтресе и в бизнеса тук, в града”.

Преди убийството Данчо Марков е в хладни отношения с един от съдружниците си и близки партньори – Методи Гушлев – Мето. Мълвата в средите на СИК в града реди, че Мето прецаква Данчо с пари и бизнес. На погребението, когато тялото на Данчо все още е в дома му, сестра му Снежана скандално не пуска Мето до ковчега и го гони от дома им.

Варна не помни такова грандиозно погребение, което задръсти центъра на града. Движението по Аспаруховия мост бе спряно за да се ниже с часове последния прощален път на варненския бос. Въпреки че СИК официално се разграничава от Данчо Марков, пред него свеждат чела не един от босовете на групировката заедно с десетки свои колеги от други влиятелни групировки. Ковчегът противно на очакванията на любопитните, бе открит и в него Данчо Марков изглеждаше дребничък като дете. Стотици се простиха със своя Робин Худ. С този когото в едноименното заведение, създадено от него, слушаха „Гангстерски рай”. Не само здравите момчета с черни костюми и сериозни очи, скрити зад черните очила, тъжаха. За Данчо Марков откровено жалеха и ченгетата. Градът беше хванат в юмрук от Данчо и полицаите си свиркаха и си живееха живота. Битовата престъпност беше под контрол и лисваше какъвто и да е хаос, който на полицаите трябваше да им се налага да овладяват.

След убийството се оказва, че стотици хиляди долари изчезват някъде. В купищата съдружия и преплетени участия и партньорства парите на Данчо Марков дават фира. Никой след смъртта на Данчо Марков не успява да обедини разстроените след смъртта му бригади. Някои преминават на работа в т.нар. вражески групи: нали трябва все пак нещо да ядем, оправдаха се те, като че бе необходимо да се извиняват за това, че животът продължава.

Звучи абсурдно за някои, но босът оставя семейството си в мизерия. Парите, които само той е знаел къде и как се въртят и таят, не докосват майка му, баща му, сестра му и брат му. Както и съпругата, с която е разведен и от която има дъщеричка. Години след смъртта на Данчо ме потърси майка му. Молеше ме за помощ да помогна да се намери някаква работа на брата на Данчо – Марко. Марко се бе сринал психически. Улицата говореше, че е наркоман, но болестите му нямаха нищо общо с това. Марко живееше с майка си. Бащата на Данчо си беше отишъл след него. Мизерстваха. Никой не искаше Марко на работа. Онези, които благодарение на Данчо Марков днес са мастити бизнесмени и трябва да палят всеки ден свещи в негова памет, че той ги „захлеби”, бяха забравили Данчо. Само две-три момчета помагаха на майка му да си купи дърва за зимата. Майката беше ходила дори при тогавашния председател на БСП – Варна Апостол Димитров. Успяхме по някакъв начин да уредим Марко да започне в общинската охранителна фирма. Не искам да казвам за каква смешна заплата. Днес той продължава да се лекува и спортисти му дадоха възможност да обучава и да занимава кикбоксьори.

Когато убиха бай Миле, сестрата на Данчо Снежана ми каза лаконично: „Има Господ!”. Тя си знае какво се крие зад това.

Никой от от висшите полицаи, начело с директора на вътрешната дирекция, които ядяха мед и масло от ръката на Данчо Марков, не отива на погребението му. Въпреки че има един тефтер, който още се пази и в него надлежно са описани сумите, които се отделят за ченгетата – поименно.

На годината от смъртта на Данчо Марков няма тълпа от приятели. Само неколцина. Най-верните. Легендата обаче продължава своя собствен независим живот. И до днес някои делят времето в полицията и на улицата така: какво беше по времето на Данчо Марков и какво е сега.

В последната година от живота му бях с фоторепортера си в бар „Астория” – имаше някакво откриване, вече не помня какво. Данчо се беше облегнал на барплота. Помолих го да го снимаме. Тогава босовете не търчаха сами по вестниците за да си правят пиар. И когато ги убиваха, близките им не отваряха охотно семейните албуми за да заредят журналистите с „личен архив”. Данчо подскочи и категорично ми отказа.

– Моля те, бе Данчо, никаква снимка ти нямаме. Утре ще те убият, няма какво да сложа на първа страница… – стрелешката ми нетактичност нистина беше дърварска.

Той се разсмя. Погледна ме и нито ми отказа, нито потвърди. Но това беше знак фоторепортерът ми скрито да го щракне.

Точно тази снимка обиколи след смъртта му вестниците. Единствената. За пред медии.

–––––––––––

На деветия ден от убийството на Данчо Марков, привечер в редакцията ми звънна Христо Асенов – Бацата.

– Можеш ли да дойдеш до „Термите” /днешния ресторант „Тоскана”/?

В ресторанта на масата Бацата седеше с един непознат за мен мъж. В типичния си стил, с черно чувство за хумор, Асенов ме представи на мъжа като „най-опасната журналистка, която върви по сопите”. Мъжът тихо се представи и единственото, което чух бе: „Стоил”. Много по-късно щях да разбера, че това е Стоил Славов от СИК, който години по-късно също убиха. Тогава Стоил Славов не бе от онези имена на босове, които бодяха очите и някак седеше в сянка поне за медиите.

Интересен мъж, възпитан и интелигентен. Нямаше нищо общо с типичното ъндърграундско излъчване. Тогава не включих кой е той всъщност. Разговорът вървеше абсолютно неангажиращо и през цялото време се чудех защо Бацата ме повика и защо ме прави очевидец на тази среща между тях. Говорихме си, разбира се, и за убийството на Данчо Марков, но нищо по-специално от това, което вече бе излязло в пресата.

Вечеряхме и след около два часа Асенов се надигна да ставаме. Тъкмо реших да се сбогувам и Бацата каза:

– Томова, идваш с нас на Шведския!

Бацата винаги ме изумяваше с неговите непридвидими ходове. Нямах и идея за какво ме беше повикал, а още по-малко подозирах за какво искаше да ме мъкне и мен на Шведския хотел. Оправдах се, че съм изморена, идвам от работа и не съм облечена подходящо, но той отсече:

– Аре стига глупости, Томова, идваш с нас.

Никога не можех да устоя на любопитството си и вечно жадното ми изворче, което винаги искаше да знае всичко кога, къде и как става. Малко след като тръгнахме колите спряха пред „Орби флаш”. „Ще слезем за малко” – каза Бацата и влязохме в още не отворилата дискотека.

Заведението беше празно. Оставаше час докато заработи за посетители. Стояхме прави. Бацата посочи с жест към барплота на Стоил Славов и му прошепна нещо. След това извика един от мотаещите се сервитьори, които притеснено го гледаха в очите.

– Ето тук – Бацата посочи един периметър от барплота, където обичаше да сяда Данчо Марков с хората си – всяка вечер да има една купа с лед и бутилка уиски. И никой не да не сяда там. До 40-тия ден.

– Данчо пиеше бяло вино – обадих се аз пак като черна станция.

– И бутилка бяло вино да има – добави бързо Бацата. – Разбрахме ли се? – внимателно и малко иронично се обърна той към сервитьора и му подаде пачка с пари за поръчката.

Седяхме още минути прави, втренчени в празния барплот. Беше тягостно, тъжно и отвратително самотно. Мълчахме. Какво мислеха Стоил и Бацата – не знам, но аз се бях съсредоточила в изумлението си как тези мъже бяха така наясно със смъртта и не им трепваше окото пред нея. Водила съм дълги разговори с момчета от улицата и винаги се стрясках от хладнокръвието, с което приемаха, че всеки момент могат да бъдат убити. В очите им никога не съзрях страх. Имаше някаква яснота с избора, който са направили и примирение, че това е част от играта.

– Айде … – наруши мълчанието Бацата и излязохме навън. Блъсна ни шумотевицата на Варна, която натрапчиво ни плесна през лицата – животът продължаваше.

В бара на Шведския заварихме само мъже. Целия бар бе изпълнен не със случайни посетители, а момчета от бригадите на СИК. Музиката бе тиха, говореха си, нищо необичайно, освен че нямаше нито един редовен посетител. Настаниха ме на масата на Бацата и Стоил. На същата маса седеше и Ицо Ламята. Който бе провъзгласен за заместник на Данчо Марков. Това изобщо не стана като по филмите, нито някой взе микрофона за да оповести тържествено, че Ицо Ламята поема нещата след смъртта на Данчо Марков. Някак си това вече се знаеше. Говорехме си общи приказки. И аз продължавах да се чудя защо Бацата ме бе довел тук. Никога нямаше да разбера странните му приумици. Очевидец или хроникьор ме правеше?

От тогава минаха години. Никога попитах Бацата защо ме направи свидетел на тази знакова сбирка тогава. Два часа по-късно реших да си тръгвам и Стоил любезно предложи, вместо да взимам такси, охраната му да ме откара до вкъщи.

Пред дома ми, тогава живеех на седмия етаж, благодарих и понечих да вляза във входа. Момчетата мълчаливо и внимателно ме побутнаха и се качиха с мен в асансьора, който ни отведе до седмия етаж. Така разбираха сигурното изпращане.

С Данчо Марков си отиваше една епоха на улицата. Времената се променяха. Поколението мъжкари бяха на доизживяване. Романтиката, скрита зад честта и достойнството на гангстерския ореол все по-мощно бе прегазвана от новата вълна на гротескни момчетии, наричащи себе си мафиоти, и които приличаха повече на клоуни. Но до появата им имаше още доста време.

Веселина Томова

Из книгата и „Бандитска Варна“, издадена през 2009 г. от Издателство „Слънце“

На снимката: Данчо Марков – единствената снимка, която той позволи да бъде направена за Веселина Томова от фоторепортер. По-късно снимката обиколи всички медии. Снимката е на Добромир Симов.