“Да те жадувам аз, а ти все повече да се отдалечаваш”
“Да те жадувам аз, да те жадувам,
а ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен –
това е толкова недопустимо.”
Из песен на “Сигнал”
„С Бойко Борисов имаме културни различия”, обяви Иван Костов в края на 2010-а. Така след година и половина на партньорство във властта той прокара не само идейна и управленческа, но вече и цивилизационна демаркационна линия между себе си и Борисов. И изглежда сложи край на политическата им жажда един към друг.
Напрежението между двамата тлее отдавна. Затихва с променлив успех, нагнетява се покрай ключови решения на управляващите и все по-ясно се очертава като разрив. А неговото официално обявяване изглежда е въпрос на близко бъдеще. От една страна заради предстоящите президентски и местни избори през 2011-та, които налагат еманципирането на старата десница. От друга – заради очевидните разлики в
картинката „Гласуваш за Бойко, избираш Костов”,
която вещаеше тяхното партньорство още преди парламентарния вот през 2009 година. И заради процеса с точно обратен знак – трескавите и от време на време дори истерични опити на Борисов да се еманципира от Костов.
8-годишната тайна, а понякога явна, връзка помежду им видимо се е обтегнала до скъсване. Формално тя дори вече е скъсана след окончателното оттегляне на Цветелина Бриславова (смятаната доскоро за интимна приятелка и мозъчен тръст на премиера) от СИБанк. Думите, с които банкерката характеризира днешното управление, макар по женски деликатно повториха тезите, развивани от Костов през последните 6 месеца. Нито една от тях не дава положителна оценка за дейността на кабинета „Борисов”. В същото време поставя ясна разграничителна линия между ценностните системи на премиера и доскорошната му половинка.
Така двата разрива, като че ли съвпаднаха. И точно проследяването на техния генезис може да даде отговор на въпроса какво взриви фундамента на явлението „Бойко Борисов”. То, според първоначалния замисъл, трябваше да се крепи върху кадровия потенциал, гравитиращ около създателите му в „Глобална България”, а от друга – върху управленческия опит на старата десница, съсредоточен около ДСБ и бившия премиер Иван Костов?
СИБанк беше началото и краят
Връзките между Борисов и предишния й собственик Славчо Христов датират още от 1993 година. Твърди се, че посредникът им е бившата групировка СИК. Фирмата на днешния премиер „Ипон” охранява техните имоти, както и имотите на бъдещия банкер. Христов е приближен на правителството на ОДС и лично на премиера му Костов. Този кръг получава знаковото название „Олимп” по името на ресторанта на софийската улица “Черковна”, чийто собственик е бъдещият банкер.
След създаването на СИБанк чрез обединението на БРИБанк и Стопанска банка през 2000 година, нейни клиенти стават най-високобюджетните държавни институции и фирми като БТК, НЕК, МВР, НОИ, митниците, тотото, както и приватизираната „Лукойл-Нефтохим”. Охраната на рафинерията е възложена на „Ипон”. А само година по-късно – през 2001-а, когато идването на Симеон Сакскобургготски проваля втория мандат на Костов, Бойко Борисов вече е поел охраната на царя, а Цветелина Бориславова се насочва към управлението на СИБанк.
Месеци по-късно величеството в качеството си на премиер прави своя пазач главен секретар на МВР, който се превръща в медийна звезда. Цветелина Бориславова създава кръга „Глобална България” с видни застъпници на дясноцентристкото управление, който започва да разработва политическия проект „Бойко Борисов” и паралелно да ръководи лидерските рокади в СДС, търсейки и стабилна партийна основа. Костов се разсърдва на всички заради отнетата възможност да продължи управлението на страната и замлъква за 2 години.
Отношенията им потъват в мъгла
А когато изплуват отново върху повърхността на обществено-политическия живот, двамата вече са непримирими опоненти. Макар и или по-точно именно, защото тичат по една писта – в десния политически сектор. Годината е 2005-а. Тройната коалиция се оглавява от БСП, а непоносимостта на нейния първи вътрешен министър Румен Петков към Бойко Борисов го изхвърля от изпълнителната и изобщо от всякаква власт. Образът му обаче вече е зареден с медийно електричество. Мозъчният му тръст решава да го изстреля на овакантения пост на столичния кмет. Така Борисов са първи път се дефинира политически, като посяга към капризния, вечно недоволен и вечно мърморещ десен избирател. Чувствата и гласовете на този избирател точно в този момент вече са разчекнати между разцепената стара десница (понятието се ражда по-късно) във вид на СДС и ДСБ.
Малко по-късно наблюдателите ще разтълкуват тази ориентация така:
„Ако в онзи момент слаба беше левицата, Борисов щеше да се обяви за ляв”
Думите им се потвърждават след още 5 години. След като прибра каквото можа от десните избиратели през 2009 година, но то се оказа недостатъчно да спечели абсолютно мнозинство, Борисов вече посяга към електората на левицата. Той заиграва с Тодор Живков и постиженията на управлението му в момент, когато БСП се тресе от конфликти и цепи, точно както СДС в периода 2001-2005 година.
Следващите 5 години са време на перманентни конфликти между Борисов и Костов. Те се явиха като опоненти на четири поредни вота – частичен местен в София през 2005-а, президентски през 2006-а, местен през 2007-а, парламентарен през 2009-а. Във всички Борисов спечели, или както се изразява самият той: „Бих ги”. Апетитът му идваше с яденето и той започна похода си за еманципиране от своите създатели паралелно с опита на старата десница да се разграничи от него. Влизането на бившия главен секретар в столичното кметство и заявката му, че ще прави партия, стартира скандалите между Костов и Борисов.
Страхът за отливащите към новата политическа звезда десни избиратели обедини СДС и ДСБ за различните избори. А първото им контрадействие срещу партийните заявки на Борисов беше атаката на старата десница срещу него в Европейската народна партия (ЕНП). Меркантилните европейци обаче изобщо не се трогнаха от обясненията за мрачното минало и неясната идеологическа ориентация на новосъздаващата се ГЕРБ, тъй като брояха депутатите, които тази вълна може да им донесе в Европейския парламент. Дадоха подкрепата си за Борисов, приеха го в редиците си и дори го обявиха за премиер почти година преди да стане такъв. Така
битката за дясна автентичност между Костов и Борисов
отново приключи в полза на градоначалника. Разбира се, на европейско ниво. На местно – хората слабо се интересуваха от това и залагаха на народняшкия бабаитлък, който кметът демонстрираше срещу всички утвърдени политически сили до този момент.
Борисов отвърна на удара още в началото на тази схватка. Първо обвини бившия премиер, че се е облагодетелствал от общината в качеството си на министър-председател.
После стресира репортерите като го нарече Гаргамел, а те изпаднаха в недоумение кой ли е този римски сатрап, за когото не са чували. Докато се сетят, че става дума за анимационно филмче, чието гледане се смята за любимо занимание на мутрите. Последва неискрено примирие, по време на което Борисов публично се закле, че ще подкрепи кандидатурата на десницата за президент в лицето на Неделчо Беронов, но дори не отиде да гласува за него в лично качество. В отговор старата десница намираше различни евфемизми, за да припомни съмнителното минало на новопокръстения политик. А искрите на напрежение хвърчаха в двете посоки до пролетта на 2009 година, когато опитите на ДПС да си присвои СДС за коалиционни действия през следващия мандат превърнаха Борисов в защитник на старата десница.
Пактът за примирие между Борисов и Костов беше сключен някъде там – преди и след парламентарните избори, дали управлението на ГЕРБ. И оттук-нататък грешките, заради които днес той като че ли вече е набучен на копието, допусна единствено премиерът. Видимо – заради данъка „народна любов”, който Борисов явно е готов да плаща без оглед на държавния интерес. Невидимо – заради договорки и ангажименти, които доведоха не само до скандалите му със старата десница, но и до разрива му с Цветелина Бориславова и които тепърва ще се осветляват. Зад тях отдавна се вижда
дългата ръка на ДПС и по-скоро на обръчите от фирми и хора,
на които тази партия служи за прикритие.
Първо, едиповски ужасен от сбъдването на пророчеството „Гласуваш за Бойко, избираш Костов”, Борисов отказа общо управление със старата и опитна десница. Костов глътна хапа, даде подкрепата си за кабинета на ГЕРБ и зае удобната и още по-комфортна поза на ментор в нахлуващата и плячкосваща всичко в държавата криза. Второ, премиерът си избра за патерица дискредитираната „Атака”, на която възложи всички мръсни поръчки срещу партньорите си от Синята коалиция. Костов изпуфтя презрително и остави лесния за подмятане Волен Сидеров на хората си. Трето, любимецът на народа се обгради с лобисти на правителствено и парламентарно ниво. Но лъкатушейки по кривите на техните интереси, демонстрира пълен отказ от управление и нещо още по-неприемливо – пълна липса на политически цели и задачи за мандата си. Костов свъси вежди и удари по масата: „Без реформи няма излизане от кризата”. Поради липса на аргументи Борисов влезе във вица „А вие защо биете негрите?” и му нанесе недопустими за партньор удари, натъртвайки на приватизацията на БТК, „Нефтохим – Бургас” и други спорни сделки от времето на експремиера. Костов мрачно замълча, както винаги, когато се готви за скок. Дотук нещата изглеждаха на ниво „добрият мъдър баща поучава неразумното си буйно дете”. Сиреч, различията не са принципни, а само в детайлите.
След лятната ваканция на парламента през тази година обаче
облаците се сгъстиха
И докато Борисов, изчерпвайки за 12 месеца мантрата „Тройната коалиция е виновна за всичко”, продължи да доказва своята политическа и управленческа състоятелност с похода си към магистралите и метрото, Костов смени тактиката.
И обърна срещу Борисов най-силното му оръжие – популизмът. Разбира се, не без изключителното съдействие на самия премиер. Борисов му поднесе на тепсия всички аргументи за това, че времената на дърварското правене на политика отдавна са погребани, както една брадва преди година и половина погреба мечтите на БСП за още един коалиционен мандат.
Борисов се издъни по всички основни фронтове на властта. Той паралелно разруши и няколко мита на нашия 20-годишен преход. Пълен провал се оказаха:
кадровата му политика с невижданата рулетка от смени на министри, зам.-министри, шефове на парламентарни комисии и т.н.;
антикорупционните му заявки с поредицата от лобистки скандали довели до безпрецедентна подмяна на текст на гласуван закон в „Държавен вестник”;
легендата, че младите нови лица са по-добри от старите, придобила нарицателното „вкалинчване”;
клетвата, че днешните управляващи са контрапункт на бившите във властовото лично обогатяване (Цветан Цветанов, Андрей Иванов, Лъчезар Иванов);
отпушването на еврофондовете, което ще измъкне държавата от кризата;
запазването на ниските данъци и подкрепата за частния бизнес като партньор на управлението в битката срещу кризата;
декларацията за еманципирането на страната от руските енергийни интереси;
борбата с престъпността, заприличала на нискобюджетен холивудски екшън.
Към това се прибавиха и семплите политически ходове на премиера, който явно е решил да бори кризата на доверие към управлението си със заявки за втори мандат. Изявлението му за Тодор Живков е най-светлият лъч в тази поредица. Но заиграването със здравните проблеми на болниците (гротескния случай с мъртвородения плод в Горна Оряховица), с творците (скандала със съмнителната Мишел Бонев, разтърсил правителството на Италия), с учените (фамозното изявление на Цецка Цачева пред ректора на Софийски университет, както и попълзновенията към имотите на БАН), със съдебната власт (флирта с прокуратурата за сметка на съда), с нарастващата бедност в държавата (водевилните акции с богаташките вили, национализацията на пенсионните фондове, ленинската експроприяция на експроприяторите с промените в закона „Кушлев”) въоръжи Костов до зъби.
С днешна дата бившият премиер стои като хирург пред количка с инструменти, старателно излъскани и подредени от самия Бойко Борисов. А Костов може майсторски да посяга към всеки от тях, за да извърши
прецизната ампутация на една митологема,
в чието създаване и утвърждаване участва лично. Защото отговорността за нейното съществуване надвисва все по-страховито и над него.
Дотук той го направи поетапно. Първо се разграничи от управленческите решения на премиера, чиято кулминация беше отказът му да гласува най-важния закон на едно правителство – бюджетът за следващата 2011 година. След това начерта разделителната линия в политическите им принципи, които те наричат „европейски ценности”, като заговори за реставрация на авторитаризма и полицейщина. И накрая изля основите на бъдещата стена помежду им с декларацията си, че са от различни светове, определяйки я като „културни различия”.
Ако битката за цифрите в бюджета, експертните дебати за реформите в различни сфери и сблъсъците за философията на управлението са ясни на тесни кръгове специалисти, упреците за нарастваща бедност, за полицейско своеволие и за ниво на култура и възпитание са съвсем достъпни, разбираеми и видими. Костов заговори популярно и стана ясен за всички.
Бойко влезе в спиралата на оправданията по най-балъшкия начин
– нареди партньора си до опонента си Георги Първанов. И изобщо не съобрази какво признание прави – че е сам на сцената на политиката и на държавата. Защото с него вече се разделиха всички – и най-близката до сърцето му жена Цветелина Бориславова, и най-далечният от същността му партньор Иван Костов, и най-дискретният от поддръжниците му – президентът. Останалото е въпрос на време.
Ива Николова