Два политически силуета

Вярно, този похват е стар и за някои изследователи анахроничен, но само чрез прилагането му, ще разберем както личната им драма, така и трагедията на държавата, която са управлявали.

Ще ни стане ясна не само причината за краха на националния ни идеал, но и за отвратителните междупартийни страсти, довели до преследване и обструкции, до показни процеси и сломени характери, до обективно подпомагане на личната монархична власт и левичарските им противници.

Иначе техните биографии много си приличат и при едни по – цивилизовани и зрели условия бихме могли да си ги представим и като партньори в коалиционно правителство, работещи за възхода на България.

Двамата са почти връстници – Пешев се ражда на 27 юли 1858 г.в Севлиево, а Теодоров – на 27 март 1859 г.в Елена.

Първият доживява до 19 януари 1931 г., докато Т.Теодоров умира на 5 август 1924 г.

Произходът им в социален аспект регистрира определени различия – Пешевият бихме определили като среднозаможен и еснафски, докато Теодоров принадлежи към една от тежките и водещи фамилии на страната, каквито са още Губиделникови, Гешови, Яблански и Бурови.

Пешев учи в родния си град, в Петропавловската семинария край Лясковец, свидетел е на потушаването на Априлското въстание и на Освободителната война, като успява с големи усилия да завърши право в прочутия Московски университет.

През 1884 г. е вече във вихъра на родните политически страсти.Запознал се  с лидерите на водещата Либерална партия, той става и дописен член на БКД, издава известния си труд „За смъртното наказание”, започва работа в  редакцията на официоза „Търновска конституция” и в правосъдното министерство, в което престоява до 1887 г. като началник – отделение.

Съдбата го изстрелва много бързо на най – предната линия на обществените борби в България – той представлява шефа си – правосъдният министър Константин Стоилов в дебатите на 3 ВНС във Велико Търново между 19 октомври и 1 ноември 1886 г., за кратко между април и юни 1887 г. заедно с Марко Марков ръководи новия официоз вестник „Свобода” и в започналите противоборства в управляващата групировка заема страната на Васил Радославов.

Това довежда до отстраняването му от служба след елиминирането на премиера Васил Радославов от регента Стефан Стамболов след 28 юни 1887 г., до адвокатстването му в Севлиево между 1887 и 1899 г.и след това в София в периода – 1901 – 1919 г., където дори оглавява за две години Софийския адвокатски съвет през 1910 – 1912 г.

През 80 –те – 90-те години на 19 век Пешев си спечелва името не само на добър юрист литературен критик – той рецензира например актуалната книжовна продукция на Вазов, но и на стълб на Либералната партия, влизащ в полемични дуели както с руския комисар ген.Каулбарс, за което е обезсмъртен от Симеон Радев в „Строителите на съвременна България”, така и с всесилния премиер Стефан Стамболов.

Известно е, че независимо от партизанските пречки, Пешев е избран за депутат в 7 ОНС и в него отправя актуален въпрос до министър – председателя относно политическите процеси, присъди, преследвания и интернирвания в страната, който предизвиква на 17 ноември 1893 г. Стамболов да направи прочутото си самопризнание: ”Господа представители! Аз не съм от фарисействующите политикани – аз не прецеждам комарите, пък да гълтам камилите, но право вървя към целта си.Когато видя нещо по моето вътрешно убеждение, че то трябва да се направи за спасението на отечеството, ще го направя , макар даже да е запретено от законите; а пък вие сте тук, Господарят на страната е тук – нека ме съдят, стига аз да съм бил убеден, че е било необходимо да взема въпросната мярка.”

Пешев дочаква падането на всемогъщия властник, отново е депутат в 8 ОНС като член на управляващата коалиция, за кратко между 17 септември и 9 декември 1894 г. е правосъден министър в първия кабинет на Константит Стоилов.

Така за втори път – след защитата на митрополит Климент, ще се пресекат пътищата му с набиращия авторитет и популярност адвокат Теодор Теодоров, който от 15 октомври 1894 до 10 октомври 1896 г. ще бъде парламентарен шеф.

Двамата ще се срещнат, но няма да се познаят.

Политическите стълкновения много скоро ще раздрусат управляващата конфигурация, либералите – радославовисти ще минат в опозиция, осуетявайки поредния безуспешен опит за създаване на мобилно коалиционно управление…

Теодоров завършва Априловската гиманзия и право в Одеса през 1883 г., става прокурор в Софийския окръжен съд и е член на Апелативния съд в Русе, след което се оттегля от държавна служба, ставайки водещ адвокат през 1886 г.По време на Сръбско – българската война (2 – 15 ноември 1885 г.) се спасява от мобилизация, обявен е за дезертьор,  заради което е сурово критикуван от  Алеко Константинов във фейлетона му „Ами мен защо закачаш, бе Тодоре?”(8 януари 1896 г.).

Стамболовият режим го интернира в Котел, но шумният процес срещу владиката Климент, събира като негови защитници съратниците по неволя Петър Пешев и Теодор Теодоров.

В „Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес” П.Пешев се спира делово на подготовката по защитата за процеса, на срещата му, заедно с Марин Гайдов и Теодоров с митрополита в Лясковския манастир на 7 юли 1893 г., както и на скандалния процес, проведен в търновското читалище „Надежда”, където на 10 юли с.г. Климент Браницки е осъден на вечно заточение от Търновския окръжен съд.

Разкрити са и перипетиите около вердикта на метежния владика от три години затвор с ходатайство пред княз Фердинанд за замяната му с двугодишно заточение в манастир от Търновския апелативен съд, потвърдено от Върховния касационен съд, където Климент се защитава от Стоилов, Радославов, Димитър Тончев и Димитър Марков, до помилването му от Фердинанд на 1 март 1894 г. и триумфалното му посрещане в Търново на 24 май с.г.

Отбелязвам по – подробно този процес не само, за да припомня бруталната атмосфера на епохата, но и за да изтъкна, че и тогава е било възможно около една благородна кауза да се обединят изтъкнти представители от противоположни страни на политическия спектър в името на справедливостта.

Самият факт, че процесът е подробно отразен на страниците на органа на съединената опозиция „Свободно слово” е повече от симптоматичен и е толкова по – печално, че когато тази уж обединена опозиция е призвана да управлява страната, се стига до нейното разцепление.

И причината е същата, заради която пада и Стамболов – отношението към Русия.

Затова и Пешев се връща към адвокатството си и към своята рубрика „Баберки”, във вестник „Народни права”(1888 – 1932), а Теодоров обира лаврите като парламентарен бос и член на депутацията, в която са включени и фигури като Вазов и Климент Браницки за помирителното посещение при Николай Втори в Петерхоф на 5 юли 1895 г., когато се оформят параметрите по възстановяване отношенията между двете държави чрез преминаване на  престолонаследника княз Борис в православната вяра, (станало на 2 февруари 1896 г.), на фона на вестта за посичането на Стамболов на 3 юли 1895 г.

И става така, че когато Теодоров е на власт, Пешев е в опозиция, за да дочака мига за реабилитацията си след падането на народняшките кабинети.

Това също не е случайно – Пешев и Теодоров изобщо не страдат от провинциални комплекси.

Те са хора със самочувствие, реализирани са професионално и ако и да не са лидери на своите партии, са незаменими помощници и заместници на титулярите Радославов и Стоилов – Гешов.

Теодоров е правосъден министър от 10 февруари 1896 до 26 август 1897 г. и като такъв прокарва в парламента Търговския закон, Законът за углавното съдопроизводство и за устройството на съдилищата.

Като финансов министър от 26 август 1897 до 18 януари 1899 г. и след това от 16 март 1911 до 4 юли 1913 г.той има заслуги за изменение и допълнение на Закона за борсите и за земеделската банка, стреми се към пестеливост при изразходване на държавните средства и успява да победи Компанията на източните железници, която се съгласява да продаде своите линии на българска територия само за 25 милиона лева.

Договорът за откупуване на железниците и този за конвертирането на българските държавни заеми с 6 % лихва в общ заем с 5 % не се осъществява, ако и да е гласуван скандално на 8 декември 1898 г.,  поради неприязненото отношение на княз Фердинанд, смятащ договореностите за непочтени, визирайки персонално финасовия министър, че е взел 30 % комисионна от прочутата  „Бреслау банк.”

Това довежда до падането  на Стоилов на 18 януари 1899 г.и до изгряването за пореден път на Пешевата звезда, който в кабинетите на Димитър Греков и Тодор Иванчов е правосъден министър от 18 януари 1899 до 27 ноември 1900 г., наследявайки Георги Згурев.

Връщането му във властта съвпада с неблагоприятната финансово – икономическа конюнктура, свързана с бунтовете срещу десятъка в Тръстеник, Дуранкулак и Шабла между 2 и 6 март 1900 г., с аферата „Михайляну”, предизвикана от военния министър Стефан Паприков и с намесата на княза, довела до оставката на кабинета на Тодор Иванчов.

До 1913 г. Пешев ще бъде преимуществено адвокат, публицист и депутат, избиран неизменно от Севлиево с изключение на 9 ОНС между 1 декември 1896 и 19 декември 1898 г., като обстоятелствата ще го изтикат на политическия връх при първата национална катастрофа, на 4 юли 1913 г., за която основна заслуга има Народната партия.

Теодоров пропуска депутатски мандат за 10 ОНС от 16 май 1899 до 29 септември 1900 г., но в останалото време е неизменно депутат и финансов министър в изключително отговорния период между 16 март 1911 и 4 юли 1913 г.

Известно е, че именно народняшкото мнозинство в 5 ВНС на 9 юли 1911 г.гласува във Велико Търново промяната на чл.17 от Конституцията, че то подготвя и води по много спорен начин Балканската и Междусъюзническата война, които като цяло ресурсно се осигуряват от финансовия министър Теодоров, включително със сключен 100 милионен заем, пръв провел и  преговорите за Балканския съюз на 10 септември 1911 г. и натоварен с конфиденциална мисия за сключването на мира с Турция на 21 ноември 1912 г.

Независимо че държи тактично отношение коло възникналите междусъюзнически разпри, Теодоров е направо сломен и смазан от катастрофата, настъпила след 16 юни 1913 г.Затова и хленчът му: ”Ама могат ли българи и със здрав ум хора да започнат едно дело, явно гибелно за българското отечество?”, свидетелства за краха на идеала за обединение, за който отговорност носи и финансовият министър.

Сляпото залагане на руската карта, вярата в доброто, в справедливостта и почтенността на съюзниците и руския император като арбитър между тях, водят до най – голямото национално унижение, до почти пълна загуба на всичко, придобито ная бойното поле и до застрашаване суверинитета на страната от бившите й съюзници.

Русофилската кауза на Гешов – Данев – Теодоров фалира.Наред е корективът в лицето на либералите – германофили около Радославов – Тончев – Пешев.

Отново на преден план излиза Петър Пешев – от 4 юли 1913 до 21 юни 1918 г.той е просветен министър в двете правителства на Радославов и като такъв е свидетел и активен участник в събитията , които след това ще бъдат определени като Втора национална катастрофа.

В своите мемоари, издадени през 1925 и 1929 г.Пешев енергично и страстно защитава следваната правителствена политика, подробно и детайлно разкрива причините за присъединяването на България към Централните силии влизането й във войната на 1 октомври 1915 г., посочва малко познати факти от задкулисните взаимоотношения между другарите по оръжие през 1915 – 1918 г., в които и самият той като председателстващ Министерския съвет между 19 март и 8 май 1918 г.има заслугата не само за защитата на Добруджа като българска територия, но и за ключването на мирните договори с Русия и Румъния на 3 март и 6 май 1918 г., както и за запазване неутралитета спрямо САЩ.

Петър Пешев доказва, че България е принудена да влезе в съюз с Германия, Австро -Унгария и Турция, тъй като Съглашението не само не е в състояние да гарантира връщането на исконните български земи, заграбени от Сърбия и Гърция, но и допуска Сърбия и Румъния ПЪРВИ да ни нападнат съответно на 28 срещу 29 септември 1915 и на 28 август 1916 г.

Тъй като е пряко ангажиран и съпричастен към съдбоносните по своя характер процеси в мемоарите си Пешев отхвърля обвиненията в некомпетентност и корупция на Радославовия кабинет, защитава докрай патриотичния мчу характер, както и грижата му за нормалното функциониране на държавата, за развитието на културата – изглаждане на конфликта с артистите от Народния театър на 28 февруари 1915 г.- и просветата й – честване 1000 годишнината от смъртта на Свети Климент Охридски на 9 август 1916 г., приемане на Закона за откриване и поддържане на народни училища в новоприсъединените към царството и в окупираните от българските войски земи от 31 декември 1915 г., откриването на Медицинския факултет към СУ на 10 април 1918 г.

Пешев аргументирано експонира причините за последвалата национална катастрофа – липсата на доверие и действена координация между правителството и главнокомандващия армията ген.Никола Жеков, съглашателската и подстрекателска позиция на русофилските партии, двусмисленото и коварно поведение на държавния глава, за да се очертае основният и нелицеприятен извод, че родният ни политически елит НЕ Е ДОРАСЪЛ за единодействие и съпричастност при осъществяването и защитата на националните ни идеали, а това неизменно води до трагедията на Добро поле след 15 септември 1918 г., до унизителното Солунско примирие от 29 септември с.г. и до свирепия Ньойски мирен договор, подписан он Стамболийски на 27 ноември 1919 г.

Участието на Пешев в правителството на Радославов има за него фатални последици.

Независимо, че катастрофата настъпва при управлението на Малинов, в обществото се загнездва мнението, че отговорен е Радославовият кабинет.

Петър Пешев се прощава с парламентарната си кариера на изборите за 18 ОНС на 17 август 1919 г., когато е бламиран, а след това по силата на Закона за съдене и наказаниена виновниците за народната катастрофа, приет на 31 декември 1919 г.попада в затвора – след като е задържан още на 4 ноември – първо в София, по – късно и в Сливен, откъдето ще бъде освободен след гласуваната от 21 ОНС амнистия на 26 юли 1924 г., когато е вече болен, угнетен и елиминиран от политиката, тъй като търновският конгрес на Наяционаллибералната партия на 24 май 1926 г. гласува резолюция, с която на бившите либерални министри от кабинета Радославов се забранява да се занимават с активна политическа дейност и да заемат ръководни длъжности в партията.

За Петър Пешев изходът е в писането.Още от затвора той подхваща подготовката на своите мемоари, които завършва за първото им издание на 16 април 1925 г.

Работейки върху своите проникновено написани спомени, съперничещи по обхват и значимост на „Български дневник”(1899) на Иречек, „Строителите на съвременна България”(1911) на Симеон Радев, „Балканският съюз” (1915) на Иван Евстратиев Гешов и „Странички от нашата нова политическа история”(1938) на Александър Малинов, той все още не знае, че му предстои да преживее и атентатът в църкавата „Света Неделя” на 16 април 1925 г., и земетресенията между 14 и 18 април 1928 г., както и утихването на гражданската война у нас, започнала с управлението на Стамболийски от 22 май 1920 г. и приключила при Андрей Ляпчев, управлявал между 4 януари 1926 и 29 юни 1931 г.

Пешев осъзнава, че е извън голямата политика, но това не му пречи във второто издание на своята панорама на една бурна и преломна епоха, обхващаща периода от 1858 до 1929 г.и завършена на Гергьовден, 1929 г., да размишлява за настоящето и бъдещето на политическата система и класа в България и прозорливо да предусети, че инициативата трябва да дойде от цар Борис Трети, който деликатно и настойчиво следва да осъществи реформа по посока на безпартиен режим, чийто плодове ще се забележат при управлението на Георги Кьосеиванов от 23 ноември 1935 до 16 февруари 1940 г.

Умирайки на 19 януари 1931 г.в столицата страдалецът Пешев не дочаква триумфа и унизителния край на своя политически противник Малинов, настъпил с преврата на 19 май 1934 г. и сложил за едно десетилетие кръст на многопартийната и плуралистична демокрация в страната.

Съдбата на Теодоров е значително по – благополучна.

По време на подготовката и включването на България в Първата световна война е депутат и използва парламентарната трибуна за енергична съпротива срещу Радославовата политика, като особено паметна е речта му от 3 януари 1915 г.

Той е свидетел на слизането му от власт, но и на трагедията при Добро поле, погребала българската мечта за национално единение.

Нещо повече – след оставката на правителството на Малинов на 20 ноември 1918 г., инициирана от съглашенския ултиматум българската администрация да напусне Добруджа, властта в страната се поема от коалиционното правителство на Теодор Теодоров на 28 ноември, което с една реконструкция на 8 май 1919 г.управлява до 6 октомври с.г. и в което Теодор  Теодоров е шеф и на външното ведомство.

 Теодоров поема държавните юзди в преломно, тревожно и безнадеждно време, в което трябва да се спасява и малкото, което може да се съхрани в страната като интелектуален, кадрови и финансов капитал и територия.

Т.Теодоров е готов на компромиси в името на мира и спокойствието на страната.

Той настоява за амнистирането на Стамболийски с издадения на 4 януари 1919 г. специален закон, аргументирайки се пред Пешев малко самонадеяно: ”Зная гнусните му дела и престъпния му характер.Но аз не се боя от него, понеже ще го направя безопасен и безвреден…Аз ще го направя министър ( на обществените сгради, пътищата и благоустройството – б.м.) и в течение на един само месец с лудите си дела, той ще се компрометира толкоз много пред масите,  пред които сега се ползува с обаяние, щото те ще го разберат какъв е, ще го намразят и изоставят”, упорито се стреми към притъпяване на политическата криза в страната, към омилостивяването на победителите.

С тази цел парламентарният тигър Теодоров подкрепя на 31 декември 1919 г. Закона за съдене и наказание на виновниците за народната катастрофа, гласуван от парламента, като по негово предложение се решава при осъждането на министрите да се има пред вид член 155 от Закона от 1880 г.

Теодор Теодоров държи на коректните отношения в правителствената коалиция от народняци, прогресивни либерали, радикали, демократи, социалисти и земеделци(!), но когато БЗНС в лицето на Стамболийски прибягва до екстремистки искания на 26 март 1919 г.за отлагане заседанията на парламента, вдигане на военното положение, уреждане на продоволствения въпрос, разтуряне на НС, провеждане до пролетта на нови парламентарни, окръжни и общински избори и унищожаване покупко – продажбата на недвижимите имоти в новите земи след войната, министър – председателят не саво че ги отхвърля, но и съдейства за забраната на подготвения за 27 април 1919 г. в София 15 конгрес на БЗНС.

Жертва на партизанщината на Стамболийски става старият земеделски лидер Димитър Драгиев, който е дезавуиран като представител на БЗНС в управлението, понеже като земеделски министър подкрепя дейността на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост по реквизирането на храни от селяните.

Теодоров не се поддава на натиска въпреки оставките на Стамболийски и Цанко Церковски и във втория си кабинет – вече без демократите – 8 май – 6 октомври 1919 г. вкючва като министри Стамболийски и Драгиев, като можем да допуснем, че само присъствието на войските на генерал Франше д~Епре попречва на Стамболийски да опита извършването на преврат, подготвяйки на Теодоров участта на нашенски Александър Керенски.

Колеблива, но като цяло единствено възможна, е позицията на българския премиер на Парижката мирна конференция, на която той пристига на 26 юли 1919 г., охраняван от въоръжени френски войници.

Според очевидеца Константин Кацаров  в „60 тодини живяна история”(1993) Теодоров  е „уморен, с хлътнали очи, разтревожен”.

Изложението му от 250 страници на 19 септември пред ареопага на победителите е патетичтно и изпълено с откровеност, доколкото в него се твърди, че България е врязла във войната като германски съюзник против волята си, поради което предизвиква критика за сервилност от стария му съратник Стоян Михайловски на страниците на вестник „Напред”, но не е изслушана.

Дори нещо повече – според частният секретар на Теодоров –  Никола Цачев на делегацията е наложен строг режим и тя е можела да се сношава със секретариата на конференцията само чрез шефа на акредитираната военна мисия, което на обикновен език означава домашен арест.

Когато тя е приета в Ньой на 27 септември 1919 г. Клемансо издевателски я пита: ”България република ли е?”, а след като й се поднася жестокия и несправедлив мир, чрез който страната ни се лишава не само от Добруджа, Македония и Беломорието, но и от Западните покрайнини ( а от Цариброд премиерът е избран за депутат!), Теодоров отказва да го подпише, оставяйки тази тежка участ на сменилия го на 7 октоври 1919 г. Алексъндър Стамболийски.

Коалиционното правителство на Теодор Теодоров има заслугата за провеждането на свободните и демократични избори на 17 август 1919 г.

Действащият премиер е избран за депутат, след което подкрепя парламентарната резолюция от 9 ноември 1919 г., предизвикана от несправедливия Ньойски диктат, в която с болка се констатира, че: ”Вместо един мир, който да донесе омиротворяване на Балканите, изкопават се нови ями, отравят се още повече отношенията между балканските народи.В името на историческата првда, в името на оповестените принципи на свобода и справедливост, дори към слабите, в името на милиони невинни българи, които имат право да живеят своя свободен национален живот, Народното събрание протестира против този мир на неправда.”

Теодор Теодоров допринася както за осъждането на министрите – либерали, така и за освобождаването им с приетия на 10 юли 1924 г. Закон за максималния осъдителен срок от 5 години за министрите и с амнистирането им на 26 юли 1924 г.

Като убеден народняк и ипротивник на надигащата се левичарска вълна, Теодоров активно участва в създаването на Обединената нардно – прогресивна партия на 6 ноември 1920 г., на която е избран за зам. – председател, влиза в Конституционния блок, създаден на 6 юли 1922 г. и взема дейно участие в търновската му акция на 16 срещу 17 септември с.г., когато е малтретиран, с отрязана брада и мустаци, затворен в търновските казарми и въдворен  на 26 септеври.

Теодоров е първоначално в 5 полицейски  участък в София, а след това с 12 свои колеги престоява 10 месеца в Шуменския затвор, след като народният референдум от 19 ноември 1922 г. потвърждава виновността на кабинетите на Гешов и Малинов за деянията им през 1913 и 1918 г., а министрите се оказват подсъдими и отговорни пред Четвъртия Държавен съд с председател д – р Петър Михов, съобразно приетият на 31 януари 1923 г.Закон за съдене на министрите от  кабинетите Гешов – Данев и Малинов.

Вероломството на някогашните коалиционни партньори нанася тежък удар върху реномето и ценностната система на изтъкнатия български държавник, но той не унива, подобно на Петър Пешев, подготвя материалите по своята защита и енергично се бори срещу зараждащата се диктатура на Стамболийски, независимо че в затвора започват сърдечните му проблеми, оказали се впоследтствие решаващи.

Деветоюнският преврат слага край на земеделските експерименти във властта.На 26 юни Теодоров е освободен от затвора, а  на 10 август 1923 г. е сред поддържиниците за създаването  на Демократическия сговор.

Така той независимо от желанието си да стои в сянка, за да не тежи с миналото си върху баланса на новото управление, демонстрира учудващо адекватни и пластични реакции и усет за правилно пласипане в комплицираната политическа ситуация в България.

В края на живота си Теодоров изживява своеобразен политически ренесанс.

Докато Пешев търси своето равновесие в енциклопедчините по характера си мемоари, Теодоров демонстрира непомръкваща сила на полемичното си перо на страниците на вестник „Мир”, подпомага механизмите на действие на Демократичния сговор, който ще управлява успешно страната до 29 юни 1931 г. и записва заключителнвите  си бляскави парламентарни изяви, свързани с амнистирането на министрите – либерали.

Впечатляваща и поучителна е последната му реч в Народното събрание от 16 юли 1924 г., която е и неговото политическо завещание: ”Аз ще гласувам за амнистията.Нека се освободят министрите и нека кажат те сами, че и в днешното време е имало правосъдие в България, че, ако те не го намериха в Държавния съд, благодарение на Янева   (земеделски правосъден министър от 9 ноември 1921 до 14 март 1923 г., б.м.), намериха го в Народното събрание в лицето на неговите представители.И ще кажат:да живее България!

Нека да живее България!”

Абстрахирайки се от неизбежната доза популистка фразеология, сме длъжни да посочим, че тази реч разкрива в завършен вид най – ценните качества на Теодор Теодоров, човекът, свързан чрез Народната и Обединената народно – прогресивна партия с конституционното управление на страната и работил последователно и упорито за нейното възстановяване и просперитет.

За разлика от Пешев, комуто не е дадена възможност за политическа реанимация, Теодоров остава в голямата политика до последния си ден, доказвайки, че на адаптивни стари лидери като Малинов, Ляпчев и Буров, България може да разчита и при мирната ревизия на суровите клаузи от Ньойския договор.

Смъртта му на 5 август 1924 г. е посрещната като национална беда.Погребан е тържествено с прочувствена реч, произнесена от приятеля му д – Стоян Данев.

Атмосферата напомня бъдещата раздяла с Александър Малинов на 22 март 1938 г.и е свидетелство за края на една епоха, започнала с борбите по утвърждаването и защитата на Търновската конституция от 1879 – 1883 г.и завършила с усилията за нейното съхраняване, чиято алтернатива се оказва царският безпартиен режим, който с припряното си решение от 1 март 1941 г. за присъединяването на България към Тристранния пакт, подготвя почвата за бъдещата съветска инвазия на 9 септември 1944 г., продължила близо 5 десетилетия.

Петър Пешев и Теодор Теодоров не я доживяват.Затова потомците могат само да им завиждат…

Борислав Гърдев