Де да знам. Ако си ял руска салата
Историк: “И децата знаят, че Симеон започва като цар, на 6 години става държавен глава на България. Животът му не започва от премиерския пост. Да се твърди нещо подобно от г-н К., е все едно някой да му каже на него, че журналистическата му кариера се състои от публикациите в “Труд” напоследък. Нелеп и напълно излишен, в този иначе интересен коментар, опит за злепоставяне на Сакскобургготски и изкривяване на едно доста интересно и многопластово интервю.”
М. Павлова: “Някой да обясни на К., че царят е бил държавен глава преди глупавия референдум от 1946 година.”
Байчо: “Очевидно е говорил за времето отпреди 1946 година, когато е бил, макар и невръстен, макар и за кратко, цар и държавен глава. Не че това прави коментара по-умен или по-глупав, това само показва, че К. не внимава.”
Но дали наистина трябва да се извиня. На пръв поглед изглежда, че не съм внимавал.
Може би вече съм окончателно зле настроен към невнятното, в много случаи, говорене на Симеон, към изблиците на неговия практически полуотрязан език през последните години. Не, не, причината е друга.
Симеон, ако е достатъчно досетлив, изобщо не трябва да вижда вече наблизо Рамон Перес-Маура. Той е автор на биографията му, озаглавена
“Един практичен цар” – едно фантастично заглавие, както ще се окаже. Книгата се появи през 2002 година, все още не беше напълно ясно колко прагматичен е нашият човек, но Перес-Маура бе намерил още тогава истинското заглавие.
Симеон е бил на 7 години, когато Борис ІІІ умира. И той става цар. Разказвал ми е – това е от книгата ми “Разговори със Симеон Втори”, 1991 година – как си играе край някаква купа сено, идва ординарецът на баща му и казва: “Трябва да отидем в София, Ваше Величество!” И детето разбира от това “Ваше величество”, че баща му е починал.
Симеон е на 7 години – нали не си въобразявате, че е държавен глава. На 5 септември 1943 година Народното събрание го обявява за цар. Назначен е и Регентски съвет, съставен от чичо му Кирил Преславски, дотогавашния министър-председател Богдан Филов и министъра на войната Никола Михов. Перес-Маура: “Първото нещо, необходимо за новия непълнолетен Цар, е създаването на Регентски съвет.”
Какъв държавен глава би могло да бъде някакво 7-годишно дете? Не че на 70 години би бил по-добър премиер.
Две свидетелства, цитирани от Перес-Маура. В деня на провъзгласяването му Симеон ІІ има първата си аудиенция. Той приема в двореца депутати и членовете на правителството. Майка му царица Йоанна се страхувала детето да не заплаче пред внушителното присъствие и сериозните погледи на официалните лица. Вместо това – разказва Йоанна в спомените си – “за мое голямо учудване и гордост детето не само не заплака, но стисна ръката на всички министри и депутати…”
А пък самият Симеон по-късно твърди, че е бил добре подготвен за това изпитание: “Бяха ни обучили. Спомням си, че на петгодишна възраст трябваше да се обърна с няколко слова към група депутати в Двореца и баща ми каза, че ако се справя добре, след това щял съм да мога да ям това, което ядат възрастните. Ставаше дума за някакви прекрасни хапки – яйца с нарязан домат и руска салата… Това означаваше, че на пет годинки вече очакваха много от теб.”
Хапваш яйца с руска салата – и си готов!
Не знам как се чувствате вие, но на мен ми е досадно от тези думи, от това отношение към историята и отговорността пред нея.
Един практичен цар – още от 5 годинки.
…
Регентите са управлявали и подписвали всичко в името на невръстния Симеон, макар вече да е ял руска салата. Включително и смъртните присъди срещу комунистическите дейци са били издавани в негово име.
И затова Симеон отиде на 46-ия конгрес на БСП на 3 декември 2005 година. И чете приветствено слово. Понеже един практичен човек не си спомня, че регентите, между тях и собственият му чичо, са избити като кучета след Девети септември. В Зала 1 на НДК бесепарски делегати дори от най-затънтената провинция нескрито му се хилеха.
Но ако много държите, ще приема, че вече е бил държавен глава.
…
Симеон отдавна живее в някакъв свой натъкмен сюжет за лично ползване, взет под аренда от историята.
Написах това преди години – и не се отказвам да го твърдя и сега. Много е натрапчиво това усещане у мен и може би заради това съм допуснал онази неточност.
В интервю за “Всяка неделя” Перес-Маура остави и едно друго, прелюбопитно свидетелство. Отишъл да се сбогува със Симеон, след като завършил работата над монографията си в София. Заварил го в малкия му кабинет – зад официалния в Министерския съвет – да подписва някакви обемисти книжа. Сторило му се, че премиерът полага подписа си с известни затруднения. И отворил дума за това.
Симеон подписвал проектобюджета на страната и му казал: “Не съм свикнал още да се подписвам с новия си подпис – като Симеон Сакскобургготски.”
…
Сещам се сега за твърдението на един автор: За сицилианеца, чийто роден език бил единственият в западния свят без бъдеще време, миналото и настоящето се сливали.
***
Б. Б. и Първанов продължават да се дърлят.
Малки игрички без никакъв резултат. И ми напомнят за думите на Ролан Барт, че политиката е постоянен източник на отегчение.
И Люба Ризова (Би Ти Ви) отговори на трите въпроса на Бойко към медиите. Дори нямаше пищови пред себе си, бре, каква свобода и смелост, това била живата журналистика. Първият въпрос гласи: “Има ли случаи, в които от името на българското правителство е бил оказван натиск върху редакционното и новинарско съдържание на медиите, които представлявате?”
В крайна сметка стана ясно, че няма натиск върху Би Ти Ви, понеже зрителите гледали “Листопад”. И понеже премиерът и президентът се джафкали сладострастно, това означавало, че сме демократично общество. “Някакво преброяване на зайците ли върви в момента?” – попита Виктор Николаев, но остана без отговор. Не получи отговор и въпросът за разправиите между Слави и Б. Б.
И нямаше кой да попита как с помощта на хора от Би Ти Ви бе създадена партията на Янето.
Вторият въпрос на Б. Б., ако не ви досаждам, е: “Срещали ли сте действия или решения на българското правителство, с което са били ограничавани правата на медиите ви?”
Както виждате, Б. Б. се ограничава единствено във своето си време. И пропуска да научи много интересни неща: как проходиха и как бяха натъкмени и финансирани например частните телевизии. Страх го е обаче, изглежда, да отвори тази тема. Защо? Предпочита да живее само в настоящето, с всичките му задкулисни удобства.
Много обичам една фраза: “Истината днес, свободата – утре!”
Ако толкова ви се ще да сте напълно свободни медии, най-напред нека да научим истината. Обаче това все още предстои.
***
Да излезем на чист въздух.
Той е направо невъобразим. В състояние е да направи нещо атрактивно от най-обикновеното, банално-плоско всекидневно занимание. И го прави. Езикът му е извънредно артистичен, смело надхвърля каноните, наложени през годините. Изкушавах се да изтегля от архивите някои от коментарите на колегите му, но се отказах. Понеже знаех какво ще видя – една парадност и стегнатост, сякаш някой ги държи за гушата с невидима примка – да не би да излязат извън официалната линия. Доста от колегите му се държат сковано и сега – като изключим облеклото и някаква сласт, която трябва да продават на най-неуместното място. А той е точно обратното на всичко това. Включванията му в централните новини са винаги една малка атракция, той може да освежи лицето дори на Юксел с някоя шегичка.
Така би трябвало всъщност да говорят всички останали водещи в телевизиите – с ведрост и с желание да се направи привлекателно и най-досадното нещо, каквото е прогнозата за времето.
Винаги намира точните “думички”. Можеш да му имаш пълно доверие – нещо, от което са лишени и никога няма да постигнат повечето от телевизионните раи. Гърмежите при него са “празнични салюти”, той така ти описва времето, че дори и при най-силен дъжд ти се ще да излезеш навън без чадър. Има чувство за хумор, което упражнява отлично, отгоре на всичко с лекота се самоиронизира.
Той така говори за времето, сякаш то е нещо одушевено.
Анонсите, които прави на следващото предаване от телевизионната програма, са много забавни и естествени. Той е в непрекъснат диалог с публиката или дори с отделния зрител. Спокойно може да му каже следното: “Уви, ще трябва да вземем прогнозата на доверие. Ако някой все пак има време да я провери- нека сподели”.
Той май е единственият истински свободен човек в новините на телевизиите. Колкото повече другите твърдят, че няма никакъв натиск върху тях, че са в някаква медийна Аркадия, толкова повече той изглежда като напълно свободен човек – и се усеща въодушевлението, което изпитва от тази свобода. Останалите, дори най-талантливите от тях, имат в себе си страха, че могат да сбъркат и това им личи. Като изключим едно-две пердета, които отидоха на бунището – обаче те пък имаха волността на рекетьора, на рушветчията, на човека с двойната застраховка.
Той беше, между другото, и най-атрактивният участник в тазгодишните награди на БГ Радио. Домъкна една карта и разигра сценка, на която биха завидели и майсторите на шоу програми от Лас Вегас.
Ако ме питат кога останалите лица от телевизията ще имат свободата на “синоптика” Емил Чолаков, отговорът ми ще бъде: “Де да знам!”
Героят на един известен роман беше пожелал тези думи да бъдат изписани на надгробния му паметник. Де да знам!
Както са тръгнали нещата, тези думи могат да бъдат и епитафията на журналистическия занаят.
***
Разбира се, че законите трябва да се спазват, колкото и тромави да са понякога. Което означава, че след акцията срещу аукциона на Игор Марковски всеки момент баретите ще нахълтат при наследниците на художника Цанко Лавренов – за да вземат обратно диптиха, който Б. Б. лекомислено им подари. А се оказа, че картината веднъж вече е платена от държавата. Дано само не се появи някой наследник или реститут, на който Бойко да се наложи да върне Паметника на Съветската армия.
***
Б.а. – Другите дописки от рубриката “Приказки за телевизията” можете да прочетете в сайта на вестник “Труд” – в рубриката “Анализи”. Предишната бе прочетена от 9 хиляди 206 души и бе коментирана от 74 от тях.
Кеворк Кеворкян
В. Труд