ДСБ в ъгъла. Костов и Борисов – с волна програма

Изненада. Десебарите признаха ГЕРБ за първа сила в дясното пространство, но Борисов се кани да управлява с БСП.

Преди години, в началото на 90-те, когато някой публичен човек, начинаещ политик или обикновен гражданин, попаднал в медиите, кажеше, че комунизмът е диктатура, че е имало лагери, че хиляди хора са убити без съд и присъда и че този строй в края на краищата загуби доста от историческото време на България, Стефан Продев излизаше със сълзлива статия във вестник “Дума”, обикновено озаглавена с нещо от сорта на “Мили хора…”. В нея той описваше с болка в сърцето колко злоба, колко злъч и разрушителни сили са се събрали при “демократите с големите бради”. Той го правеше наистина сантиментално и някак нажалено, като оставяше на политиците и другите пера на “Дума” да насаждат активно образа на новопоявилата се опозиция като образ на озлобен реваншизъм, който често биваше наричан и направо фашизъм. Много по-късно, след осем-девет години, бях изтипосан във вестник “Дума” в есесовска униформа. Фотоколажът беше сложен за илюстрация на текст от Анжел Вагенщайн, който май направо ме наричаше оберщурмбандфюрер. Вагенщайн беше другият класик на лявата емоционалност, на разплакания садизъм, както би казал един приятел. Самият той на младини участвал в групи за убиване на хора, ме описваше като млад и надъхан фюрер само защото в няколко предавания по БНТ интюрвюирах бивши лагерници, а колегите ми Милена Нейова, Евгения Марчева и Зорница Гюрова правеха репортажи, посветени на паметта, в които хората свидетелстваха за преживелиците си от времето на комунизма. В тях нямаше абсолютно никаква злоба, нито опит да се пренапише историята. Пренаписваха я хора като Вагенщайн и Продев, като залагаха на елементарното противопоставяне, но не и на фактите. За тях те избягваха да говорят. Използваха повече прилагателни и внушаваха, че новото е разрушително, а старото – градивно и заслужаващо доверие. Така се държаха и опитните апаратчици от БКП, която беше сменила името си.

Спомням си още незабравимия епизод с равно говорещия Георги Пирински, който накара Йосиф Сърчаджиев да се разплаче от безсилие и да напусне студиото на Кеворкян в предизборната нощ. Предполагам, че го е направил, защото не е усетил тогава нищо човешко в Пирински. Нито с разума, нито със сърцето си. Тогава Пирински олицетворяваше това, което днес се нарича реал-политик, и искаше от Сърчаджиев и останалите да се примирят с реалността. Йоско беше прав, защото усети не само със сетивата си на гражданин, но и с инстинкта си на талантлив актьор, че се извършва гигантска подмяна. Той не можеше да си представи как невероятното усещане за промяна, за ново начало и за свобода на незабравимия едномилионен митинг на Орлов мост може да завърши с триумф на Лилов, Луканов и Пирнски, които със спокоен тон обясняваха, че това е положението, а техните флагмани като Продев се обръщаха към своите избиратели с думите: “Мили хора…”. Нищо че в кръга на тези “мили хора” влизаха все още живите Мирчо Спасов, Гогов, Ръжгева… Сълзите на Йоско тогава се появиха в очите на много хора, които твърде добре знаеха кое е добро и кое зло, как трябва да тръгнат нещата и бяха разочаровани от “прагматизма”, а всъщност подмяната, извършена от Луканов, Лилов, Пирински…

От днешна гледна точка съм почти сигурен, че тогава започна големият отлив от така наречената десница. Разбира се, по-късно тя имаше своите политически успехи, които завършваха с неуспех поради същата причина – подмяната на реалността, усещането, че това, което се извършва на политическо ниво, е точно обратното на онова, което в действителност трябва да се случи. Непрекъснатата подмяна в името на някаква “реална политика” за сметка на моралния ред и основни човешки добродетели.

Сещам се за онези времена, когато гледам опитите на някои от довчерашните си приятели и съмишленици от ДСБ днес за пореден път да предлагат подмяната в името на реалната политика. Техните аргументи срещу критичните гласове, които им казват, че не са на прав път, ги няма. Те ползват арсенала на Продев и Вагенщайн, наричайки злобни провокатори и чужди агенти всички, които се опитват да ги върнат при началото, към първите принципи. И ако това поведение може да се обясни психологически, а позоваването на емоции е отдавна отшумяло, може би още след сълзите на Йоско, не е лошо да се опитаме да кажем няколко думи от гледна точка на любимата им напоследък прагматична политика. Какво се случи:

ДСБ си беше поставила за цел да бъде първа сила в дясното пространство още от основаването си

Тази цел не беше постигната. Последваха няколко поредни изборни загуби, причините за които сме разисквали много пъти. Днес партията, която се нарича “Демократи за силна България”, няма шанс да прескочи четирипроцентовата бариера, което не е прогноза на злонамерените социологически агенции, а резултат на елементарни изчисления с подадените реални гласове от няколко проведени избора. Тенденцията е низходяща и в апарата на ДСБ си дават много ясна сметка за това. Ето защо решиха да се спасяват чрез влизането откъм задния вход, както всички наричахме в началото безпринципното коалиране. Първо се отвориха широко за СДС, които доскоро наричаха клиентела, а сега и за Бойко Борисов, когото доскоро наричаха мутра. Идеята е ясна и дори изричана в неформални вътрешнопартийни разговори – влизане в следващия парламент под формата на някаква коалиция и участие във властта с Борисов, защото така изисква реалната политика. Този на пръв поглед рационален, но неприемлив за много избиратели политически избор има редица слаби места. Ще се опитам да опиша само някои от тях.

Първото е промяната на отношението на Борисов към ДСБ

Тук трябва да вметна, че то оказа катализиращо влияние на надежда у няколко души от апарата и предизвика тежко объркване у избирателите. Извинението на Борисов за лепнатия прякор на Костов е нож с две остриета, защото, от една страна, той припозна ДСБ като сила, готова да управлява, но от друга, накара партията да изпадне в тежък вътрешнопартиен конфликт. Извинението на Борисов трябва да се приема в контекста на цялостното му изказване, а и на редица други изявления, не само негови, но и на Цветан Цветанов, че ГЕРБ ще се явят сами на предстоящите избори. Борисов постигна две неща: затвори устата на ДСБ за критика, насочена най-вече към управлението му като кмет, и им отвори вътрешен дебат “за” или “против” коалиция с ГЕРБ. Удивителна е непрофесионалната реакция на водещи политици от ДСБ. Те се втурнаха в съвместни – коя от коя по-нелепи – акции с така наречената обединена опозиция, забравяйки тежките думи, които отправяха към лидера на ГЕРБ. Само допреди няколко месеца те издигаха негова алтернатива за кмет, уверявайки избирателите, че в лицето на Борисов в София ще управляват мутрите и БКП. След това гласуваха срещу приемането му в Европейската народна партия, а по-късно поставяха редица условия, които Борисов и ГЕРБ трябваше да изпълнят, за да може да се води разговор. Припомням някои от тях:

ГЕРБ да изчисти редиците си от ченгета, да осъди комунизма и да заклейми Георги Първанов

Борисов не изпълни нито едно от тези условия, а генерал Ваньо Танов, който беше изобличаван от генерал Атанасов за сътрудник на Шесто още от студентските си години, се превърна в едно от остриетата на ГЕРБ и ДСБ срещу Румен Петков. Комисията по досиетата огласи поне една дузина общински съветници от партията на Борисов, които и до днес са си такива, а Бойко продължи да споделя в разни интервюта своята възхита от Живков и Сталин. Що се отнася до Първанов, той категорично заяви, че ще работи с този президент, когато дойде на власт, и не вижда никакъв смисъл да се кара с него. Постепенно от ДСБ намалиха исканията си май до едно – Борисов да не кани Първанов на празника на София. Изходът от тази театрална игра беше ясен. А днес лидерите на ДСБ не употребяват дори и дежурното изречение “ГЕРБ има да извърви още доста път, докато докаже, че е демократична и дясна формация”. Днес в ДСБ някои мечтаят и дори разпределят министерските си постове, забравяйки с кого си имат работа в така наречената реал-политик. За разлика от тях Бойко Борисов има много повече възможности, една от които е следната:

ДСБ и СДС не влизат в следващия парламент и той прави “принудителна” коалиция с БСП с железни аргументи, които ще се опитам да предам със свойствения му стил

“Ами к`во да направа, аз ги бутах да работат за десна коалиция в рамките на ЕНП. Казах им и на Мартенс, и на Пьотеринг, но те не влезнаха у парламента. Не ста`ат и за чеп за зеле. Аз к`во съм им виновен, че хората се отвратиха от техните кражби и боричкания. Неведнъж съм заявявал, че любимият ми политик е Ангела Меркел, а добруването на България е по-важно от всеки теснопартиен интерес. Ше напрайме коалиция с БСП, която може да не ми е приятна, но е важното, че ДПС и Доган са извън властта. Крайно време е българите да си управляват таа държава. Кой е ляв и кой десен, да му мислят Гаргамел и неговите смърфове, които ме оставиха без избор”.

Нека повторя отново, че с протегната си ръка към ДСБ Борисов си отвори пътя за безпрепятствена и извиняваща го коалиция с БСП. Смешно е да чуеш от хора, които доскоро си уважавал, да говорят за неговия управленски дефицит и как компетентността на Костов, събрана с неговата популярност, ще върне на България европейското достойнство. Когато имаше пълен мандат, Костов не се оправи с Данчо Ментата, Бакърджиев, Бисеров, Бонев и останалите, та сега ще озапти идващите за първи път на власт гладни за “реализация” гербаджии. Друг е въпросът, че никога не е искал да се справи с хората, които изброих. Той казваше години след като излезе от властта: “С тези хора бяхме истински екип, голям отбор”. Имаше предвид първото си правителство.
Както и да се развият нещата вдясно,

Борисов е ОК, защото винаги може да си отвори опцията вляво

Царят го направи с лекота, та той ли ще се откаже от властта и ще остане в опозиция в името на бъдещо автентично дясно управление. Тук стигаме до друга слаба точка в поведението на ДСБ, която е свързана с поведението на Иван Костов. И сега, както и преди, той действа, следвайки личния си политически проект, който не се покрива непременно с партийния. Така беше и по времето на СДС. Когато СДС се разпадаше и всички говореха за нуждата от нова партия, Костов се провикна на една конференция: “Надежда, води ни!”, и остави другите, между които и аз, да изиграят неговата роля. Той не поведе разцеплението в СДС, а го оглави на по-късен етап, така както през онази прословута зима беше отказал да поведе протестите пред Народното събрание, намирайки ги за антиконституционни, та се е налагало хора от най-различен политически произход да го убеждават.

Един от тях е Ахмед Доган

Днес постъпва по абсолютно същия начин. Пуска другите да говорят за общи действия с ГЕРБ, да преговарят от името на ДСБ относно нелепите си опозиционни действия, преди няколко месеца дори призова хората да излязат на митинг с “Атака” и Борисов, но сам той не отиде, както и не участва в публичния “брак по сметка”. И понеже този термин беше употребен от Харалан Александров, аз ще уточня, че все пак става дума само за годеж. Това е важно разграничение, защото Костов, който вече олицетворява цялата партия, все още не се е произнесъл по бъдещия съюз с Борисов. Правят го Петър Москов, Димитър Бъчваров, Даниел Митов, Атанас Атанасов, Асен Агов, но не и Костов. Той мълчи, за да усети накъде духа вятърът. И понеже вятърът не задуха много благоприятно, защото в ДСБ се намериха  политици и граждани, които да кажат “BASTA!”, няма да се учудя, ако съвсем ненадейно и изведнъж Командира пак не обърне курса на 180 градуса. Ще излезе при Бареков, примерно, или при Коритаров и ще започне да говори нещо от рода на: “Не знам за какъв брак говорите, няма решение на ДСБ за предизборни или следизборни коалиции. Бойко Борисов трябва да изпълни още много условия, за да разтговаряме с него, а ние трябва да разговаряме по принципните въпроси на управлението, политиката и бъдещето на България”.
Няма да се учудя, ако Костов се разграничи от всички, които досега се срещаха на опозиционни седянки, организираха бунтове, после подписки, после някаква обща заповед за уволнение на правителството, която впрочем по стилистика много напомня документите на Държавна сигурност.

По този начин Иван Костов ще запази, макар и за все по оредяващ, но верен електорат, образа на принципен политик, който непрекъснато трябва да отговаря за фриволностите на съпартийците си и същевременно да търси изход в една наглед безизходна ситуация. С две думи, той може да ги употреби, както направи с маса хора преди тях, което доведе партията му до отчайващо положение. И тъй като ГЕРБ е само обещание за докопване до властта, но не и средство, чрез което тя може да се вземе, ДСБ ще опитат друг ход, който е третата им слабост.

Превземането на СДС отвътре

Първо ще опиша механизма, а после ще кажа защо това е слабост. Процедурата не е сложна. След като Пламен Юруков на няколко пъти последователно заяви, че взаимодействие, включително и предизборни коалиции вдясно, е възможно само при положение че лидери от миналото като Костов, Бакърджиев и Софиянски не са в активна политическа позиция, за ДСБ не остана друг избор, освен да се опитат да сменят лидера на по-светлосините с по-консенсусна фигура. Публична тайна е, че те участват активно в дискредитирането на Юруков, който и без това изглежда доста уязвим. Целта е на негово място да дойде някой, когото Костов е командвал в миналото, някой, който ще се съгласи на коалиция без никакви условия. Запознати с кухнята на дясното твърдят, че срещата в Каденабия е отложена именно затова. В СДС предстоят вътрешни избори, Юруков трябва да бъде сменен, а на негово място трябва да дойде по-сговорчив лидер, който под “натиска” на ЕНП ще влезе в “спасителна за България” предизборна коалиция с хората на Костов. Слабостта на тази позиция е в подценяването на паметта на верните привърженици на СДС. Те трудно ще преглътнат това нахалство, защото в ушите им още звучат думите “синя клиентела”, които бяха в основата на разцеплението преди четири години.

Проблемът е, че Костов приема политиката като борба между елити, в която избирателите играят ролята на прости фигуранти. Явяват се и гласуват за партийната линия така, както избирателите на Лилов и Луканов, за да се върнем към началото на този коментар. И перфектен математик да си, когато си политик, трябва да знаеш, че избирателите, особено десните, са все пак хора, а не числа. И че е скандално да караш както собствените си привърженици да приемат съюз с Борисов, така и онези, които си наричал клиентела, да приемат съюз с теб самия.

Като стана дума за клиентелата

ще се спра и на последната проява на слабост, която възпрепятства красивата и дръзка мечта за блестящия ум, облечен в мускулестото тяло. За компетентността, срещнала популярността. За Бах в устата на Ивана. Тази слабост е общото минало на синята клиентела, едно от имената на която е “Софийски имоти”. Общинската фирма е идеално въплъщение на задкулисната хармония, която цари между сините, червените и мафията. Вече започнаха да излизат факти и имена, които говорят за циничния съюз между СДС, БСП, СИК и ВИС, между Софиянски, Антоан Николов, Костов, Васил Божков, Киро Японеца, братята Стоянови и кой ли още не. Впрочем изкупителната жертва, която извадиха днес – Тошко Добрев, е в политическото ръководство на Демократическата партия, една от членките на ЕНП, услужливо забравяна от лидерите на новата тройна опозиция.

 “Сашо Праматарски е голям политик”, обичаше също да казва Костов

и дълго време не можех да разбера какво имаше предвид, защото го казваше съвсем сериозно. Когато преди години във в. “Седем” с главен редактор Люба Кулезич се опитвахме да налагаме тезата за модела “Софиянски – Антоан Николов” и публикувахме, в повечето случаи информирани от тогавашния омбудсман на София, редица разследвания, които днес се представят като сензация, останалите журналисти не обърнаха особено внимание. Костов започна да изпуска името от втората част на модела в речите си, които трябваше да обосноват разделянето от СДС. Тогава не забелязвахме или не искахме да забележим този пропуск. По-късно се оказа, че той е откъм страната на модела “Антоан Николов”. Днес ще бъде унищожен и от тези разкрития. Не съм сигурен дали голяма част от информацията не е подадена от самия Бойко Борисов, който за пореден път ще постигне политическа цел, без да си цапа ръцете. Нали не сте забравили, че неговото сърце е широко и винаги може да се обърне наляво, когато дясното е омаломощено. Той свърши своето. Не само че влезе през отворената от Костов врата, ами ще я използва като коридор за още

по-широко отворените двери на левицата, която го откърми, изучи, направи го висшист, доктор, че дори и десен

Погледнато рационално, а не емоционално, Костов и ДСБ са губещи, а Борисов и ГЕРБ печелят, каквото и да направят тъмносините. Единствения им правилен път се опитват да налучкат все още малцина като Радан Кънев, шеф на организацията в район “Средец”, който поддържа разговора за принципи и политики, които да разширят влиянието на партията, за да може да влезе сама в парламента на следващите избори. Това е идеалистичен възглед, на който гледам със скептицизъм, но не и без симпатия. Това сме го играли и с Костов тази игра не става.
Тук свършвам с последната слабост, която искам да изтъкна и която доскорошни приятели като Петър Москов, Димитър Бъчваров и останалите искат да ми внушат с равен глас, много напомнящ на вентролога Пирински. Тезата им е следната: вие, идеалистите, я докарахте дотук с вашето морализаторстване. Вдъхновени са от Костов, който е избрал да тушира всеки вътрешен разговор за гражданското състояние на собствената си партия с израза “интелектуално хленчене”. Така се нареди в лявата традиция на Хрушчов и Живков, които смятаха интелектуалците за пречка и от време на време убиваха по някой.

Името на Георги Марков припомняме днес. С това не искам да кажа, че Костов е злодей, а само че споделя същия примитивен възглед за по-дълбокия поглед върху политиката, присъщ на  диктаторите от времето на комунизма.
Той избра да ни раздели на интелектуалци – съзерцатели, и политици – хора на действието. “Вие, гражданите, бяхте дотук, оттук нататък поемаме ние, политиците”, ми каза преди четири години и от тогава го отписах. Видях докъде я докараха те – политиците. Костов и днешните му верни последователи, които употребява, не разбраха, че работата не опира до елементарния дуализъм между света на идеите и света на материята. Бих казал, че това е марксически възглед, макар да има древни философски корени. Тук става дума за нещо съвсем просто – да останеш верен на спомена си за сълзите на Йоско Сърчаджиев в първата свободна изборна нощ и да не забравиш защо той плака тогава, дори и самият Йоско днес да е забравил.

Явор Дачков

в. “Гласове”