„ЕЙ ТАКА“ ЗА БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ. И…МАМА.

Читател на АФЕРА:

„Афера, поне Вие напишете два реда за 73 години от бомбардировките над София на десети януари 1944.

Ей така, че никой и нищо не казва, и не пише за това!

Къде е паметта народна!“

….

„Ей така“?

Как така, читателю?

За бомбардировките съм слушала разкази от „първа ръка“. На мама.

Когато бях млада се заслушвах в тях през рамо, „ей така“.

Мама, най-малката, през 1944 – на 13 години – най-малката от трите деца, много по-късно, с годините разбрах, че носи белезите от бомбардировките за цял живот. Цял живот страдаше от кризи на вестибуларния апарат, все я питаха нещо далеч назад, в детството…, и никой от нас никога не задълбаваше надълбоко.

Най-малката. Разказваше ми как веднъж се е загубила от баба ми, вуйчо ми и леля ми, и едва се е добрала до скривалището…още чуваше бомбите, и не забравяше ужаса, въпреки че, когато вуйчо ми Сава от София и се обаждаше винаги на 10 януари, за да и припомни коя дата е – с усмивка, за хиляден път, си припомняха кой къде бил, как тичал, къде се скрил… И докато аз помнех, че 10 януари е рожденната дата на баба, вуйчо никога не помнеше това, а че 10 яуари е датата на бомбардировките…

Днес само като се бутнат покрай чиновете, веднага ги водят на психоаналитик и купища психолози уж „оправят“ стреса.

Най-малката. Мама. Сама се е справяла с ужаса. Самичка. Баба е била твърде заета, работейки в Беровата фабрика, за да издържа трите си деца. Дядо – след лагера Свети Врач си отива престъпно млад при катастрофа…

Днес, вече не „ей така“, разбирам каква травма, дори и неподозирана от самата нея нататък, е нанесъл ужасът на войната. На мама.

И понеже ни е къса не само паметта, душата ни е къса, благодаря на този читател, че ме шамароса, че и аз забравих кой ден е днес.

Денят на бомбите. В сърцето на мама.

Най-малката.

Веселина Томова