Екзарх Йосиф I – един от най – достойните строители на съвременна България

Известен като „дипломатът в расо” и „началникът на българската църква”, екзарх Йосиф I ( Лазар Йовчев – 1840 – 1915) e един от най – видните ни книжовници и духовни строители в преломно за България време, съвпаднало с разцвета и края на Възраждането ни, конституирането на българската Екзархия, освободителната руско – турска война, покрусата от Берлинския диктат от 1 юли 1878 г. и четиридесетгодишните усилия на младата ни държава, погребани с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.

В голяма част от тези знаменателни процеси участва и Лазар Йовчев, комуто съдбата възлага ръководството на родната ни църква в самото начало на руско – турската война (23 април 1877 г.) и която той ръководи с мъдрост и такт до самата си смърт на 20 юни 1915 г.

Лазар Йовчев е роден на 5 май 1840 г. в  Калофер.Завършвайки местното училище, той става помощник на прочутия даскал Ботьо Петков.

Съзирайки в него големи амбиции за обществена реализация, сестра му Рада, която го отглежда след смъртта на родителите им, го отвежда в Цариград.

В имперската столица будният младеж постъпва във френското училище на лазаристите в предградието Бебек.

Тук той се проявява като отличен ученик и след годишния изпит през 1863 г.получава първа награда.

Впечатлен от успехите му, маститият търговец и патриот Христо Тъпчилещов, негов съгражданин, съдейства калоферската община да изпрати Йовчев да продължи образованието си в Париж, с надеждата един ден той да поеме задълженията на застаряващия народен учител Ботьо Петков.

От 1864 г. Лазар Йовчев е във френската столица, в която прекарва шест години.

Ако и да търпи лишения той завършва през 1867 г. философско – литературния факултет със степен „бакалавър”, а правния през 1870 г. със звание „лисансие”.

Видял славата и крушението на Втората френска империя, той пристига в Цариград през ноември 1870 г.

В Калофер той не се завръща, тъй като работи като редактор на реномираното списание „Читалище”, в което публикува предизвикалия силен обществен отзвук превод на трактата на Етиен дьо ла Боеси „За своеволното робство”, а след това е  секретар на Смесения екзархийски съвет, призван да изработи църковния устав и да избере екзарха на българската църква, получила своята самостоятелност на 28 февруари 1870 г.

Забелязан от новоизбрания на 16 февруари 1872 г. екзарх Антим, Лазар Йовчев скланя да получи духовно звание.И тъй като нуждата от способни и просветени кадри за църквата ни е огромна, е логично само три месеца след замонашването си  на 23 септември 1872 г. той да е вече екзархийски протосингел.

През следващите четири години архимандрит Йосиф участва в изграждане на църквата ни, подпомага екзарха при срещите му с чуждестранните дипломати в Цариград и съвсем закономерно през 1876 г. става Ловешки митрополит, като след още една година, след преврата на протурската партия на доктор Стоян Чомаков, силово е наложен и за български екзарх.

Приемайки поста на църковен ръководител във възможно най – неблагоприятното време, Йосиф I не унива, а търпеливо, с много такт и завидно дипломатическо умение, се старае пред турските власти да запази колкото се може повече от правата  на българите, фиксирани в султанския ферман, „без да се помага на враговете на Русия, за да се съхрани екзархията читава и след войната”.

Дълго време Йосиф е самотник в усилията си за отстояване на българщината.

Особено му е тежко след като научава какви са решенията на Берлинския договор от 1 юли 1878 г., когато има опасност да бъде екстрадиран от Цариград.

През първите години от съществуванието си княжество България се тресе от перманентна политическа криза.

Самият екзарх също се намесва нескопосно, опетнявайки реномето си с подкрепата за консервативния преврат на Александър Батенберг от 27 април 1881 г.

Опарил се от недалновидната си постъпка, той предпочита формално да се дистанцира от бурния политически кипеж в страната и да следи бързосменящите се събития от османската столица като грижливо записва всичките си впечатления и размисли за нелеката българска съдба в прочутия си дневник, който води от 1864 г. до самата си смърт.

Поучителна е еволюцията, която изживява спрямо Стамболовото управление.

Ако и да не одобрява твърдия антируски курс на всесилния премиер, екзархът подкрепя патриотичните му инициативи по отношение на църквата и турско – българското сближаване, които дават плод с издействаните берати за Охрид и Скопие и за издаване на екзархийския орган „Новини”( 6 юли 1890 г.), последвани от владишки берати за Велес и Неврокоп (12 април 1894 г.), чийто завършек са бератите за Битоля, Струмица и Дебър, издейстани от правителството на Стоилов на 26 октомври 1897 г. като благодарност за неутралитета ни по време на Критското въстание.

Йосиф I изживява няколко звездни мига в управленската си дейност.

Към издействаните берати се добавя кръщаването на престолонаследника Борис Търновски в православната вяра на 2 февруари 1896 г., тържественото честване на 25 годищната му народополезна дейност на 23 април 1902 г. в Цариград, както и огромните успехи в просветното дело – в началото на XX век Екзархията разполага с 920 училища, 1488 учители, 48133 ученици и подкрепата на 1051936 жители на Македония и Одринско от общо 1459792 християни!

Екзархът умело лавира между западните велики сили и Русия, между Цариград и София, без да забравя, че е глава на схизматична (от 16 септември 1872 г.) църква, между еволюционистите и революционерите във ВМРО, държейки постоянно под око домогванията на власи, сърби и гърци, протягащи ръце към изконните български земи.

Стълкновенията в Македония оттекват болезнено в екзархийския дом, особено след Горноджумайското въстание от 23 септември 1902 г., убийството на Гоце Делчев на 21 април 1903 г.и кървавото потушаване на Илинденско – преображенското въстание от 20 юли – 6 август 1903 г., угаснало на 1 септември с.г.

Именно заради това  с поверително писмо от 20 август 1908 г. той посочва с болка на външния министър Стефан Паприков, че „комитетско – четнишката политика тури в окови целия ни обществен и културен живот.”

Малка компенсация на неговите усилия му поднася Младотурската революция от 10 юли 1908 г., когато успява да създаде съвет и синод в Цариград, останали обаче непризнати от властта.

Разочарован от фанатизма на младотурските управници и с напредване на възрастта си  Йосиф се чувства все по – самотен и угнетен.

В двевника си неколкократно се пита какво ще стане след кончината му, тъй постигнатото до голяма степен свързва с личността си.

Нападат го и болестите, става хипохондрик, страда от нервна праеумора и артрит, от порок на сърцето, което го принуждава да се лекува в Западна Европа и дори  смята да се оттегли от поста си , за което е разубеден от цар Фердинанд на 8 юли 1910 г.

Неговият сродник и лечител, доктор Ватев, го успокоява през пролетта на 1908 г. с думите : „Няма да оправиш ти македонския въпрос, той е в ръцете на великите сили…Защо се тревожиш за изхода на едно дело, което не зависи от теб?”, но това не му пречи да се терзае три години по – късно от мисълта, че „Ние имаме една енергия само, но сме малко числено и неоформени като народ.”

Песимистичните му заключения се потвърждават напълно след народната трагедия през 1913 г.След изживяната еуфория от славните победи през 1912 г., надеждите, свързани с примирието от 21 ноември 1912 г., падането на Одрин на 13 март 1913 г. и подписването на Лондонския мир на 17 май 1913 г., идва „престъпното безумие” от 16 юни 1913 г., Междусъюзническата война и крахът след нея, чийто горчиви плодове са Букурещкият и Цариградският мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г., с които България губи половин Тракия с Одрин, Южна Добруджа и по – голямата част от Македония, окупирани от всички нейни съседи.

Катастрофата слага край на дейността на екзарх Йосиф в Цариград.

Той се прибира в София на 28 ноември 1913 г. болен, стар, измъчван от угризения и покрусен от фаталния изход на народните борби.

Атмосферата в българската столица го отвращава със своята провинциална първенющина и пратизанщина, въпреки че възлага големи надежди на интелигенцията ни , която трябва да изпълни дълга си за възмогването на българския дух.

Прозренията му имат характер на политически завет , особено отправените към студенти и ученици, посетили го на 11 май 1914 г. : „Изучавайте с любов, с патриотически жар народната ни история и вие ще видите какви са тия грешки, от где идат, какво носят, за да ги избягвате в бодеще, като граждани на майка България.

И да не се забравя, че Църквата е била и ще бъде най – будният страж на всенародните идеали.”

Смъртта на екзарха на 20 юни 1915 г. се приема като национална трагедия в навечерието на съдбоносния избор на България да се намеси в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври с.г.

Безпристрастна и обективна оценка за дейността на екзарха дават най – точно 28 – те Македоно – Одрински настоятелства в България, които в издадения на 22 юни 1915 г. некролог прозорливо отбелязват :

„Историята на неговия живот е история на две поколения от българското племе от Шар планина до Черно море и от Дунав до Бяло море, две поколения, които на два пъти бяха щастливи да се почувстват съвсем близо до пълното постижение на своите народни мечти.

Дейността на екзарх Йосиф е една верига от подвизи и страдания за българската култура, реч, молитва…Винаги на своя пост като верен часовой и обграден от едно население, което за българското име въздигна стотина хекатомби, великият духовник на българската църква остава непоколебим и всред най – тежките исторически бури.Той носи като истински пастир с търпение и вяра тежкия кръст към българската Голгота…”

Погребан е на 25 юни 1915 г. с пищна тържественост от южната страна на олтарната абсида на катедралния храм „Света Неделя” в столицата.

Според завещанието от 6 май 1915 г.цялото имущество на Йосиф I се предоставя за народополезни цели.

Борислав Гърдев