ЕРДОГАН ГЛЕДА В ОЧИТЕ АМЕРИКА И УМОЛЯВА: „ВЗЕМЕТЕ МЕ В СВОЯТА БАНДА!“

Ударът на Турция по бомбардировача Су-24 и удара на Израел по складове с руско въоръжение в Сирия са синхронизирани, разказва в интервю за „Бизнес онлайн“ телевизионният водещ и експерт по арабския свят Максим Шевченко. По негово мнение турските и израелски власти отдавна са поделили помежду си Сирия и само вмешателството на Русия е разбило техните планове. Само така се обяснява яростта на Ердоган, организирал провокацията срещу Русия с надеждата, че няма да бъде оставен забравен в „голямата политика“.

„АЗ ПОМНЯ ЕРДОГАН, РАЗХОЖДАЩИЯТ СЕ ПОД РЪКА С АСАД“

– Максим Леонардович, наскоро руският президент Владимир Путив фактически обвини Реджеп Ердоган във връзки с ИДИЛ. Ръководството на Турция, според Вас, действително ли поддържа контакти с терористите?
– Този въпрос не трябва да задавате на мен, а на Владимир Путин, на чието бюро навярно има данни от разузнаването. Но на мен ми е трудно да си представя, че ръководител на страна – членка на НАТО и неговия син могат да бъдат открито свързани с организация, обявена от трибуната на ООН като „световно зло“. Ако това е било добре известно, то вече отдавна в някой американски или английски вестник щеше да се появи разгромяваща статия за взаимоотношенията на семейство Ердоган с ИДИЛ. Да си спомним, че главният враг на Ердоган – Фетхулла Гюлен (турски богослов, писател, мултимилиардер), притежаващ десетки милиарди долара живее в САЩ. И ако имаше желание никак нямаше да му е трудно да унищожи турския президент пред лицето на американското общество, имайки в ръцете си сто процентово достоверни данни. А това от своя страна би довело до падане на режима в Турция и идване на власт на Гюлен и неговите привърженици. Но това не става. Даже при наличието на такива сериозни врагове у Ердоган – както в самата Турция, така и зад нейните предели.
Разбира се, ако такива данни има у президента Путин, аз нямам никакви основания да не му вярвам. Но се искат доказателства. И то не в блогове, сайтове и у живи журналисти, а на официално равнище.
– В такъв случай, свързан ли е Ердоган с други въоръжени групи, действащи на територията на Сирия?
– Разбира се, че е свързан. И това скоро ще му бъде показано. Реджеп Ердоган е свързан с анти асадовската опозиция: със Сирийската свободна армия, с Джабхат ан-Нусра, която впрочем също е обявена за терористична организация, със сирийски турци и даже някои кюрди, които се сражават против Асад. Как турският президент е завързал такива връзки? Работата е там, че политическия стил на Партията на справедливостта и развитието на един от лидерите и, който се явява Ердоган, постоянно играе за вдигане на цената, поддържайки тази енергия. До едно време това работеше, при условие, че Турция се явява важен търговско-промишлен спекулант /в добрия смисъл на думата/ в региона, встъпи в качеството си на посредник на финансовите отношения между страните, а така също и в нефт-газовите операции. Тя взе за себе си огромни пари. Концепцията на развитие беше следната: Турция – мирна неутрална страна, интегрирана в съвременния цивилизован демократичен свят, въпреки че е ислямска република. Да, тя е член на НАТО, но при това у нея няма никакви конфликти с окръжаващия я свят: нито със Сирия, нито с кюрдите, нито с Ирак, въобще с никого. И всички радостно вярваха на Ердоган. Аз даже си спомням как турският президент се разхождаше с Башар Асад под ръка – те семейно почиваха, яздейки.

„НА ИЗРАЕЛ Е НУЖНО ОКОЛО НЕЯ ДА ИМА АРХАИЧНИ ТИРАНИ, КРАЛЕ И ТЕРОРИСТИ“

– Какво се измени?
– После започнаха конфликтите. С какво това бе свързано? С това, че още през 2009 година външният министър на Турция Ахмед Давутоглу (тогава — министр на външните работи и дори по-голям фундаменталист от Ердоган) открито заяви, че турците се явяват „неоосманисти“. Дословно бе казано следното: „Има наследници, които остави Османската империя. Нас ни наричат „неоосманисти“. Да, ние сме и има „неоосманци“. Ние сме принудени да се занимаваме със съседните страни и ще стигнем даже до Африка…“. Предполагаше се, че икономически ще усвоят бившата територия на Османската империя. За военни заплахи, разбира се, дума не ставаше.
По принцип аз не виждам в това никаква крамола. Осванският свят за турците това е основа на политическа култура и концептуално оправдание за действията на територията на бившата империя. Под действия трябва да се разбира – защита на своите културни ценности и интереси на родствени по кръв и дух народи. В Русия например, и 20 години не минаха от момента на разпадането на СССР, когато заговорихме за необходимостта да защитим руския език и руско говорящото население в чужбина. Турците се опомниха по-късно – почти сто години след крушението на Османската империя. Е, хубаво, опомнили се – имат право на това. Турция като лидер на тюркския свят, пантюркизма – всичко това и до Ердоган не един път е огласявано. Ние слушахме това и от Демирел /деветия президент на Турция/.
Но ислямската тематика беше взета на въоръжение именно при Ердоган. Започнаха да декларират, че Турция не е просто лидер на панславизма, а панславизма е наследник на халифата. Което поддържат просветените демократични ислямски движения по целия свят. Забележително, никой не възразява против това. Всички възприеха това като някакво национално и религиозно украшение на видението за развитие на ислямския свят.
– А то не се явява такова?
– Може и да се явява. Но после започна т.нар. „арабска пролет“. Тя не беше, както сега е прието да се счита, замислена от американските и турските разузнавания, но беше поддържана от тях. Обективно „арабска пролет“ бе фон на крушението на бюрократичните и националистически режими в Близкия Изток. Аз не бих ги нарекъл диктаторски… Е, добре, при Кадафи в Либия беше просвещена диктатура, а у Мубарак в Египет – просвещена бюрокрация. Но „пролетта“ въведе на историческата арена новите демократични организации – например „Мюсюлмански братя“. Те не са никакви терористи. Това е аналог на християнска демокрация в ислямския свят. В това число те застъпват парламентарни методи на политическа борба, за президентска република, за някои съчетания между европейските ценности с ислямската менталност и ислямския културен код. Впрочем, главните врагове на тези движения излизат не толкова от светските среди, колкото от салафитите, ваххабитите и много други, зад които стои Саудитска Арабия.
Но не всички в света са готови да възприемат новите ислямски движения като демократични. Например, в Израел „Мюсюлмански братя“ се смята за по-лоша от всички терористични организации на салафитите. На Израел изобщо не им е нужно ислямския свят да се консолидира на основата на просвещеното ислямско политическо учение. Учение, отричащо терора и насилието и опитващо се да адаптира шариата към съвременните норми на развитие на обществото. На Израел е нужно около него да има архаичност, изпълнена с тирани, крале и терористи, а самият Израел на този фон да се пише просвещена високотехнологична страна. Никакви модернизационни процеси в ислямския свят не са изгодни на израелското ръководство. Тези процеси бяха поддържани от Барак Обама и Ердоган се самопокани, именно се покани като негов помощник.

„САМИЯТ ПУТИН ПРИЕМА РЪКАТА МИ И ОБАМА МИ ЗВЪНИ“

– Ердоган се произвежда като модератор?
– Като продуцент и модератор. С това те се съгласиха: добре, давай. Но и Асад претендирал също за тази роля. Сега това го забравят. Либералните реформи, които започна Асад в Сирия през 2008 година, за тази страна бяха безпрецедентни. Асад освободи всички политически затворници и изобщо избяга далеч от жестокия фундаментализъм – към национален социализъм, който строеше неговия баща. Той откри икономиката на Сирия към Запада. Аз помня Дамаск, по улиците на който не можеше да се разминеш от американци и англичани. В Дамаск бях през 2010 година – в кафенетата на стария град седяха тълпи от европейски студенти – пиеха чай, общуваха, спореха. Хотелите бяха претъпкани с инвеститори – американски, немски, английски. И всичко това беше много интересно и много изгодно. Башар Асад не беше за никого „изчадие на злото“, включително и за Ердоган, Ердоган дружеше с него. Границите между Сирия и Турция бяха едва ли не открити – такова предверие на Европейския съюз.
Но после се случи разлома. Мисля, че главна вина за това има Ердоган. Сирийската гражданска война разпали именно той. Ердоган очевидно си е помислил: „А за какво ми е да се договарям с Асад? Кадафи отлетя, Бен Али отлетя, Мурабак отлетя… И този ще отлети! В края на краищата, кой е той? Потомък на стар тиранин. Но аз съм член на НАТО! Мене всички ме обичат, приемат, самият Путин приема ръката ми и Обама ми звъни“.
Реалните заслуги на Ердоган никой не отрича. Турция направи фундаментален скот пред очите ни и от треторазредна държава се превърна в съвременна държава. Всичко това, защото Ердоган успя да привлече пари, както се говори спекулативни пари. Едва ли не Турция се превърна в пералня. Но в света има много „перални“ – Израел, ОАЕ, Каймановите острови, и в това няма нищо срамно. Благодарение на тези маневри Ердоган се почувства много уверен. И видимо, реши да се посъветва с такива като Давутоглу или емира на Катар: ето, сега Асад от своето кресло ще излети и ще настъпи рай и процъфтяване. За „Мюсюлмански братя“ Ердоган беше като по-голям брат – когато пристигаше, всички му ръкопляскаха. Още малко и щеше да е баща на цялата съвременна ислямска нация.
Струва ми се това са базовите мисли от които Ердоган започва да детронира Асад. Ердоган започна открито да финансира и въоражава сирийската опозиция, която в началото действаше с мирни демонстрации. Всичко можеше да завърши с реформи – радикалите да бъдат маргинализирани, а „Мюсюлмански братя“ и другите обществени групи да влязат в републиканския парламент.

„ПРИ МЕДВЕДЕВ РУСИЯ СЕ ОПИТА ДА ТЪРГУВА С АСАД ТАКА, КАКТО ПО-РАНО НЕУДАЧНО ТЪРГУВАШЕ С КАДАФИ“

– Защо не се състоя мирния сценарий?
– Преди да започне да действа, на Ердоган му трябваше да реши още един въпрос. Невъзможно е да останеш „добрия чичко“ за ислямския свят,, ако едновременно дружиш с Израел. При това не като саудитците и катарците, в чиито икономики се въртят израелските пари, но които открито не демонстрират своите връзки с Тел Авив. А открито. Турция дружеше именно – открито. Провеждаха се даже съвместни военни учения и мероприятия по разузнаване, между другото в концепцията на НАТО, разглеждаща Израел като близък съюзник. От това трябваше обаче някак да се „дистанцира“. И тогава Ердоган предприе операция по подръжща на палестинското движение.
Палестинското движение нямаше да тъжи и без Ердоган. Впрочем, тъжеше, разбира се – сражаваха се, искаха съюзник. Един от тези съюзници, както е известно, бе Съветския съюз. Но след падането на СССР при палестинците започнаха проблемите.
Този въпрос е много важен за разбирането на сегашната ситуация. Ако Израел има такъв близък съюзник като Турция, то не е трудно да се изчисли техния общ враг: това е Сирия. Защо? Защото именно асадовска Сирия помогна на „Хизбула“ /радикалната шиитска групировка/ по време на войната с Израел през юли – август 2006 година. Без Сирия „Хизбула“ нямаше да издържи в тази война. Традиционно „Хизбула“ и стоящия зад нея Иран се явяват за Израел врагове, а за Турция – противници. Когато „Хизбула“ на бойното поле фактически се сражава с турската армия, позициите на Турция и Израел се сближават още повече. Що се касае до държавата на Башар Асад, то именно тя остава последната крепост за палестинските групи за съпротива, които се борят за правото на народа на Палестина да върне своята родина, сега окупирана, и за възстановяване демократичния формат на ежедневен живот.
Ето така Ердоган става духовния и политически лидер на ислямския свят, имайки „израелския“ бэк-граунд. Очевидно трябва публично да се скара с Израел. И когато Ердоган устройва тази шумна провокация с турските кораби, в които загиват негови моряци. Конфликтът, както е известно, се случи през лятото на 2010 година, когато Армията за отбрана на Израел атакува турската флотилия в сектора Газа и уби 9 човека.
Впрочем, дори след това палестинците не се довериха на Ердоган. Никакви опити да прикотква в Анкара ръководството на ХАМАС не се увенчаха с успех. И никакви други палестински фракции в Турция не бързаха. Защото палестинците прекрасно разбраха, че въпреки целия този пиар, връзките между турското и израелското разузнаване не се разкъсани. Всеки палестински активист, попаднал в Турция, се оказваше под „калпака“ на израелското разузнаване. Разбира се, случваха се и индулгенции. На мен ми се случи да участвам в Истанбул в палестинска конференция. Всичко беше показно и трябваше да внуши – Ердоган пожертва Израел заради неоосманско лидерство. Забележете, този човек изобщо съвсем леко жертва стари отношения – пет години назад във времето бе жертвал Израел, а сега пожертва Русия.
– Тези жертви каква полза му носят като политик?
– Поначало всичко вървеше добре – Асад ще си отиде, турската армия открито поддържа, финансира и въоръжава антиасадската опозиция. Аз не казвам, че те не са имали това право. Струва ми се, че са избрали гибелна стратегия. Имайки асадска Сирия с открити граници за Турция и неоосманизма им бе далеч по-изгодно, отколкото разчленена територия, тресяща се от гражданска война. Но Асад им развали плана.
– Но не само на Русия дължи своето съществуване сирийският президент…
– Поначало за Асад се застъпиха само Хизбула и Иран. А Русия, особено при Медведев, се опитваше да търгува Асад. Също, както по-рано неудачно търгуваше Кадафи. Но сега – половин Ливан за Асад, и половина Сирия за него. Получи се една кървава война, в която Ердоган взимаше повече и все повече. И в този момент стана ясно, че това е негова сериозна грешка. От една страна, той е принуден да разгаря ескалацията: още повече готови бойци, спецслужби, да праща турски войници. И да приема милиони бежанци, което е сериозна тежест за Анкара. От друга страна, особени переспективи за него вече няма.
През лятото на тази година положението на Башар Асад рязко се влоши. Това не бе свързано с „Ислямска държава“, която въобще не се счита за главната угроза за легитимното правителство на Сирия. Главната заплаха за Асад – това, разбира се е Джабхат ан-Нусра, който е подържан от Турция. Финансирането там е сложно, но военно-техническата подготовка и обезпечаването са от Анкара. Асад вече се държеше на косъм, когато се намеси Русия и това докара Ердоган до ярост. Защото срина хитрите му планове, на които не бе съдено да се сбъднат.
Партията на Ердоган, както вече казах, постоянно играе за повишаване на цената. И перманентно живее в състояние на блъф. Още не се е разбрало как тези тълпи бежанци се оказаха в Европа? И няма ли към това Ердоган отношение? В основата си са кюрди. И не се ли явява това просто груб шантаж към Европа, преследвайки целта – да направят Турция незаменим партньор по въпросите за бежанците? Колкото до палестинците, то Ердоган просто нагло ги вкара в сирийския конфликт, в резултат на което палестинската кръв потече като река.

„ТУРЦИЯ И ИЗРАЕЛ ПРЕДВАРИТЕЛНО ПОДЕЛИХА СИРИЯ“

– Ердоган остава ли в ситуативен съюз с Израел, въпреки публичния спор?
– Ако се погледне по същество, Турция и Израел са с абсолютно сходни интереси. И те, и други претендират за определен баланс в Сирия. Израел де факто окупира част от сирийската територия – Голанските възвишения. Израелските пропагандатори Сатановский, Ескин и Соловев говорят по руските тв канали, че Израел е заинтересован от режима на Асад, тъй като вместо него на власт ще дойдат някакви страшни ислямисти, които носят със себе си заплаха за израелците. Да се вярна на това е невъзможно, още повече че Израел при поддръжката на НАТО може да насмете тези ислямисти без никаква трудност.
Но главната лъжа е в друго – ако Асад остане на власт, тогава отново може да бъде акцентиран въпроса за принадлежността на Голанските възвишения. Затова Израел вече предварително е разделил Сирия. Аналогични са интересите на Турция. Тя претендира за северните погранични земи на Сирия – Халеб, Латакия. Тази стокилометрова зона е пълна с огромни енергийни запаси. Шикарна придобивка. По този въпрос и Турция, и Израел имат абсолютно взаимно разбиране. Това не пречи на Ердоган да се надува и да дава вид, че той има конфликт с израелците и че техния ционизъм за него бил съвършено непоносим.
Общо казано, ето така примерно са поделили Сирия: на Израел – Голаните, на Турция – Латакия и естествено Хмеймим, където сега е разположена руската военно-въздушна база. Затова, мисля, че Турция и Израел са равно заинтересовани да удушат режима на Асад. Затова те нанасят удари по сирийската правителствена армия и по Хизбула. Турция на полето на боя със своите бойци, а Израел – с крилати бомби на своята авиация. Последният удар бе нанесен тези дни – те атакуваха ракети и оръжие, които Русия даде на Сирия и Хизбула. До този 11 ноември израелската авиация на летище Дамаск разбомби складове с въоръжение, което Русия даде чрез Иран. Това за сетен път доказва връзката между турското и израелското разузнаване – удара на Израел по руските ракети и удара на Турция по Су-24 бяха синхронизирани. Но в руското политическо пространство никой не предявява претенции към Израел, всички се съсредоточиха към Ердоган. И с право. Цинизмът и лъжите, които Ердоган демонстрира още веднъж се проявиха в историята с руския самолет.

„ЗАЩОТО НАТО СВОИТЕ „ПАЦАНИ“ НЯМА ДА ДАДЕ“

– Москва и Анкара за дълги години ли разрушиха отношения? Или има още възможност за „анулиране“ на ситуацията?
– На нас не ни трябва да „анулираме“ нищо в отношенията си с Турция. Ние имаме силна позиция. Анкара нека да анулира. Има видео, на което турският премиер Ахмед Давитоглу се изказва през своята Партия на справедливостта: „Аз лично дадох заповед да бъде свален руския самолет“. И залата ръкопляска, като реве при думата „руски“. Просто нямам думи. Тази двуличност – от една страна да лееш сълзи и да изразяваш съболезнования, от друга – да „събираш точки“ – това просто е поразително.
— Говори се, че руските контакти с Иран също не са се харесали на Турция…
– Разбира се, унищожението на руския самолет беше и реакция на ноемврийската визита на Путин в Техеран. Безпрецедентно продължителните преговори на руския президент с президента на Иран, завършили със съгласие… Всичко това се проведе пред лицето на разтреперания Ердоган. И след какъв лидер е той на ислямския свят? В същото време бившият президент на Египет Мурси, който Ердоган наричаше брат, седи в затвора. Много са там, като Мурси, чакащи смъртни присъди. Да го попитаме: а ти къде си, Ердоган? Ти дойде в Египет и там се снимаше, докато ти ръкопляскат. Защо не помогнеш на своите вчерашни съюзници? Нито пари даде на Мурси, когато му бяха нужни, нито съвети. Всичко, което направи Ердоган – бе пошла пиар –акция. В резултат на което хиляди бяха разстреляни, лежат в затворите, а в Египет – военна диктатура, подържана с парите на саудитите и политически влиятелните израелци. Къде са сега „Мюсюлмански братя“? Някои от тях сега воюват в Сирия. Но, когато те попаднат в ръцете на идиловци, веднага ще им отрежат главите. А какво направи, Ердоган, за неопитната в политически план Сирия в борбата и за установяване на нормален демократичен режим? Нищо.
В Либия, когато Ердоган се срещна с Кадафи, а после инвестира в неговото сваляне, също не му се получи. Там няма никакви политически сили, които да представляват интересите на Турция. Това се получава и в Сирия… Но тук в събитията се намеси Путин, затова той пристигна в Техеран, и едновременно зримо гради оста Техеран – Багдад – Дамаск –Бейрут. Плюс присъединила се Франция, а също Москва и Китай, стоящи зад нея. И главно – стоящи зад Иран. Иран, между впрочем, Китай никога няма да сдаде, тъй като Иран заедно с Русия се явяват едни от най-крупните доставчици на енергийни ресурси под небето.
И на този фон – Ердоган с всички свои провали, влязъл в Сирия, шантажиращ Европа с бежанците, и сам имащ няколко милиона бежанци на своя територия. Какво прави той? И когато турският президент решава да върви по пътя на ескалацията. А как ще осъществи ескалацията? Трябва да показва на всички, че е член на НАТО. Хубаво, това и така е ясно. Но трябва да принудиш някой силен да се застъпи в твоя защита. А кой в разбирането на Ердоган е силен? Разбира се, САЩ и НАТО. Бомбардировачът Су -24 беше свален не заради това за да бъдат защитени турците. Както показаха последвалите събития, лош способ да защитиш сирийски туркомани – да свалиш самолет и да убиеш пилота. И така да заставиш НАТО публично да изрази своята солидарност с Ердоган – това вече е друго. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг, кривейки се, по традиция /за това че НАТО своите „пацан“/ блатен жаргон за „момчета“/ не дава/ се съгласи, че руския самолет нарушил въздушното пространство на Турция. САЩ иначе изразиха озадаченост, но в същото време поддържат Турция. В американски кръгове Путин след Украйно не сне счита за „добър“, но в същото време не се счита и за съвсем „лош“. Обама се среща с него. Да игнорират Путин съвсем, не върви някак.
Връщам се в началото – ако в ръцете на САЩ имаше компромат, свързан с Ердоган за връзката му с ИДИЛ, то нищо не им пречи да смачкат с него турския президент. Тъй като на Запада Ердоган не е нужен, доколкото не се явява незаменим. Но сега, след инцидента с руския самолет, Ердоган става болезнено нужен, преди всичко, защото стои и предано гледа очите в Америка. И като че им говори: „Аз не искам с никого. Аз не искам нищо. Аз не искам повече неоосманизъм и Путин. Аз съм член на НАТО. Аз ви моля, взмете ме в своята банда“.
– Защо му е да разменя неоосманизма с натовската банда?
– Ще напомня, че съвсем скоро между САЩ и ЕС ще бъде завършен пакт за свободна търговия, която ще превърне Европа в пространство за продажба на американски стоки. Не само автомобили, но цял спектър от продукти, в производството на които Америка счита себе си за лидер. Така ЕС още повече ще попадне под американски контрол, това ще бъде нова икономическа окупация. Турция гледа на това със завист – тя не е член на ЕС и ще остане зад стобора на това съглашение. Тя не иска това и неотдавна даде поредната заявка за членство в ЕС. Провокацията против руския самолет, това е опит да се качи на отпътуващия американско – европейски параход. „Вземете ме – ако не като член на ЕС, то искам да съм като Израел!“. Ердоган разбира, че в рамките на евроатлантическото партньорство той ще остане даже не посредник, а просто незнайно какъв. Затова целта на ердоганската провокация не е толкова нашия самолет, колкото голямата сериозна политика, в която турския президент иска да остане.

„СЕРИЯТА АТЕНТАТИ РАЗВЪРЗА РЪЦЕТЕ НА ФРАНЦИЯ“

– Визитата на френския президент Франсоа Оланд в Москва – това опит за сближение с Русия зад гърба на САЩ ли е?
– Разбираемо е защо Париж иска сближаване с Москва. Франция вече не иска да бъде американски сателит. Такива сателити, както е известно, се явяват Германия, която фактически е окупирана от САЩ. Там местните елити нито дума не казват без одобрението на Вашингтон. Франция винаги се е държала особено, повече независимо. И сега, французите искат формат, който да им позволи да съхранят политическия си суверенитет. В частност, тази борба с тероризма много навреме се появи – Франция с право показва себе си като самостоятелна държава и встъпва с Русия и други страни във взаимноизгодни съюзи.
– Допускате ли, че парижките терористи може да ги е отправила Америка?
– Аз допускам, че те са дело на тези, които им е изгодно. ИДИЛ? Ние всички хорово говорим, че ИДИЛ това са просто безумни психопати. Не мисля, че на тях това, което се случи в Париж, им е особено изгодно, както и на други терористични организации. Политическите дивиденти от тези атентати ще съберат тези, които ще се сдобият с независима политика на Франция от САЩ. Безусловно, самите престъпления са извършени от безумни фанатици, дивиденти от злодеянията получи обаче самата френска република. Серията от атентати развърза ръцете на Франция и тя може да действа самостоятелно, не опирайки се на НАТО.

Валерий Береснев
rusnext.ru