ЖИВИТЕ МЪРТВИ ВЕЯТ ЗНАМЕНА, ВЪРНАЛИ ЧАСОВНИКА СИ С ДЕСЕТ МИНУТИ НАЗАД, В ОТЧАЯН ОПИТ ДА ИЗЛЪЖАТ СЕБЕ СИ, ЧЕ НАСТОЯЩЕТО Е БЪДЕЩЕ, А ЦИРКЪТ НЯМА РАБОТНО ВРЕМЕ

Аз винаги съм харесвал и намирал за изключително оригинален онзи подход в живота и политиката, при който управляващото тяло непрекъснато излъчва противоречиви сигнали към публиката, съответно народа, докато той не заприлича на дрогирана с валериан котка, която ухилена и залитаща решава, че кофата за боклук вече й е под нивото, като в следствие на всичко това електронно си подава документите за постоянно жителство в Дубай.

Самият аз съм експериментирал с този метод в частния си живот, но в моя случай номерът не мина, защото забравих, че живея с поддръжник на “Алтернатива за Германия”.

Казвам всичко това, защото то бегло ми напомня на ситуацията, в която се намираме и ние днес, особено що се отнася до еврото и близкото ни бъдеще. Всички знаем, че ще ни се разкаже играта, но нонстоп, всички по различни причини се лъжем, че нямало страшно и всичко щяло да бъде шест! Щото, то не ставало дума за кинти, а за цивилизационен избор, бате!

А цивилизационният избор през това време пък е на път да изпълни за Нова година „Марсилезата“ на „Шан-з-Елизе“, но не на френски, а на кисуахили, щото този африкански език вече е по-разпространен и представителен, що се отнася до района между площад „Вендом“ и долната част на „Риволи“. Което пък ме подсеща, че ако не беше онази гад Тодор Живков, сега Богдана Карадочева щеше да е щастлива вдовица на Ален Делон и да има три златни албума в Маракеш, а на хитовете й щяха да плачат дори камилите на остров Джерба.

Искам да кажа, че няма нищо странно във факта, че ние нонстоп преминаваме през живота на жълт светофар, при положение, че той по национална програма няма други цветове. Е, рисковано е, но пък поне се движим спокойно, докато закономерно най-накрая не ни размаже камион.

Ние сме като болни в трета степен от рак на белия дроб пушачи, които обаче спират цигарите, за да умрат без кашлица и усложнения в четвърта. Летящи мазохисти, които съзнателно изключват катапулта преди полет, за да натрият носа на дебнещите ги в Брюксел малки пикаещи сяра садисти.

Живите мъртви веят знамена, върнали часовника си с десет минути назад, в отчаян опит да излъжат самите себе си, че настоящето е бъдеще, а циркът няма работно време.

Да, де, ама има. А след него, дори комиците плачат. Гримът естествено се размазва, а котката престава вече да бъде забавна. Просто става една опърпана и болна от злоупотреба с химическа фантазия котка. Котка, която в крайна сметка се налага да признае, че сама е избрала кофата, била и тя дори в Дубай.

Васил Петев