ЖУРНАЛИСТИКА В ЛАЙНА УВИТА
Баба ми, Бог да я прости, имаше такъв израз: „Сърцето му в лайна увито”. Казваше го за човек, чието сърце не трепва при несправедливост, човек, който брониран с апатия, умствена флегматичност и всякаква липса на достойнство и чест, отминава безразлично онова, срещу което иначе трябва да заяви категорична позиция. Въпреки всичко и въпреки всеки. Скандалът с документите „Буда”, уличаващи премиера Бойко Борисов, публикувани от сайта Биволь, скалпелно отвори гноясалата рана, наречена „българска журналистика”.
Не, че не се е случвало и друг път. Не, че не се е случвало всеки път.
Този път обаче журналистиката на България, в лайна увита, надмина себе си в падението на позора.
Дори и зловещата заплаха на Бойко Борисов, отправена към журналистите, че на всеки, когато ТОЙ си поиска може да направи „такова дело”, не стресна намиращите оправдание изобщо, че са „журналисти”, вместо да продават някъде семки.
След позорното мълчание в първите два дни на скандала с делото „Буда”, лакеите, прислужниците, измекярите, будоарните плескавици, жартиерните маНдамички, плазмодийните „водещи журналисти” хукнаха трескаво да бранят Бащицата, срещу когото „някакви последни издихания на мафията” си позволявали „да клеветят държавата”.
Ама точно кой бил подал „компромата”, въпреки че и за уличните кучета стана ясно, че това не е компромат, а ИСТИННИ ДОКУМЕНТИ.
Ама, кой стоял зад „Буда”, ама как така, моля ви се, точно на Биволь ги дали, ама може ли такова нещо, премиерът се борел срещу мафията и какво лошо имало в това да бъде вербован…
Ама тия, всичките мръсни гадове, които продължават да нищят и да анализират „Буда”, са просто платени от червените, от Путин, от Кремъл, от Румен Петков, от Костов, от ген. Атанасов, от Алексей Петров, а „ние не сме от тях”…
Евтиното жалко мяучене и подлия опит да се отклони вниманието от истинската същност на документите „Буда” показа единствено колко некадърни са пиарите и слугинските „журналя” на Борисов и правителствената му кохорта.
Журналистическата гилдия е мръсна история. В нея никой никого не обича. Всички са велики, а най-„велики” са най-некадърните. И най-корумпираните.
Впрочем, изобщо не е задължително да обичаш някого от колегите си. Аз също СЕ СРАМУВАМ ДА ХОДЯ ПО ПРЕСКОНФЕРЕНЦИИ И ИЗБЯГВАМ ДА ПРАВЯ ТОВА, защото е истински потрес да попаднеш сред гъмжило от безпросветни дръжки на микрофони, които ги е шубе да дишат, ако изсъска властника срещу тях. Имам своите несъгласия и не особено доброжелателно отношение към определени колеги, но това не означава, че няма да застана с позицията си зад тях, когато са направили нещо, което заслужава адмирации за куража.
Можем да не се харесваме, можем да се плюем зад гърбовете си, но когато един министър – председател застане срещу ЦЯЛАТА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКА ГИЛДИЯ И ИЗРЕЧЕ, ЧЕ ВСЕКИ, КОЙТО КРИТИКУВА ВЪТРЕШНИЯ МИНИСТЪР ЦВЕТАН ЦВЕТАНОВ Е ОТ МАФИЯТА, И ЧЕ НА ВСЕКИ ОТ НАС БИЛ МОГЪЛ ДА НАПРАВИ ПО ЕДНО „ТАКОВА ДЕЛО”, всички ние – и приятели, и противници, и съмишленици, и „врагове” в професията, трябва да дадем отпор в един юмрук.
И да го забием в мутрата на ВСЕКИ ВЛАСТНИК, ВСЕКИ УПРАВЛЯВАЩ, ВСЕКИ ПОЛИТИК, който си позволи да се изгаври с най-свободната по призвнание и по дух професия – журналистиката.
Омерзена съм от подлизурковските коментари, в които някакви изживяващи се като „топ” журналисти – анализатори клеймят другите – „неправилните”, само защото са показали истината за уродливото лице на онзи, който върти държавата и всички нас на пръста си.
Щедротото заплащане на клакьорите на правителството вероятно е една от причините за да плюеш на честта и достойнството си. Но не е достатъчно. Трябва душичката ти да е дребна, за да храчиш върху истината само за да угодиш на Диктатора.
Само журналист, който истински обича професията си, само такъв, който я приема като любов и призвание, а с това е поел и всичките и жестоки рискове, може да заяви ярко, гласно и остро позицията си. Въпреки, че ще остане без работа, въпреки, че ще тръшне вратата и сам, и самотен като единак ще си ближе раните, въпреки че ще бъде низвергнат, обруган, оплют и обявен за луд, пияница, психопат, бандит, мафиот и чепата тояга.
Всеки, който е тръгнал в този занят със сърце е трябвало да бъде наясно, че когато казваш истината те чака сопата.
Истинският журналист никой никога не го обича. Той е ненавиждан. Радват му се единствено хората, онези, които нямат нищо общо с Властта и нямат нищо общо с шефовете в медиите, подлоги на същата тази Власт.
Премиерът Бойко Борисов обича лицемерно фалшиво да демонстрира, че в България имало изключителна свобода на словото и призовава всеки журналист, който е под натиск да се обади.
Прави го, защото знае, о, той прекрасно познава гърчещата се порода на купените „журналя”, които псуват единствено под юрганите си, а на следващата сутрин пишат хвалебствените си поръчкови дописки.
Останалите? Шепата „луди”?
Тях премиерът ги хвърля не на друг, а точно на верните си „журналя –кучета” – за да бъдат оглозгани и обезкостени „лошите“, и за да бъдат превърнати в оклеветени и омаскарени „помияри”.
Това, което пиша не е зов за обединяване на журналистите, както направи преди дни мой колега от друг сайт.
Нямам илюзии, че охлюви и орли могат да са в братска прегръдка в битка за свобода и истина.
Така се случи в моята професионална съдба, че подобно „разграничаване” преживях и при едно командирско време – като единак, „смачкан с всички начини и средства”, заповядани от Властта – когато „колегите” дори не смееха да ме поздравят на улицата, защото си бях позволила да бъда „против” криминалните приватизатори. И не само против, но даже си бях позволила и да пиша яростно, докато не ме сложиха до стената без право да го правя.
Сега е още по-страшно. Още по-префинено злокобно. Още по-мракобесно.
И просто се моля, поне още един, не цялата гилдия, поне още един да има, който да каже „Дотук бях! Майната ви! Баста!”. И да вдигне гордо глава, за да я отсекат.
Защото този живот е за смелите.
А в журналистиката – ако сърцето ти е в лайна увито, името ти ще остане завинаги просто като марка презерватив за министър – председателя.
Веселина Томова