Журналист(и)ка на повикване
Сред великденската суша откъм политически новини отекна като камбанен звън заупокойната истина, изречена от премиера Борисов за медиите като най-важна инстанция в България. Именно в България. Тук е особено. Има свобода на словото, но то бива употребявано за , меко казано, съмнителната кауза за запушване на усти чрез…мълчанието.
Борисов призова медиите да не забелязват провокативното поведение на братя Юзеирови, които се опитват да учредят някаква турска партийка и все не успяват. Напълно основателно Борисов вметна, че Юзеирови са нищо без медиите.
Всеки, които се стреми към публичност, е нищо без катализиращата функция на масовота информация и нейнините разпространители. Борисов го знае от личен опит. В този смисъл призива му към медиите да игнорират темата „Юзеирови” е равно на сомопризнаие за нещо, което всички знаем.
А иначе е прав за метода, по който може да бъде заглушен апетитът за публичност на Юзеирови. По този въпрос, поне веднъж в съвременнат история ( по мои наблдения), беше посгинтано негласно международно споразумение. Влиятелни световни медии тихомълком се спорязумяха рязко да намалят отразяването на гръмко дефилиращата от години тема за отвлечените в Ливан западни заложници. Това стана началото на края кризата, защото терористите постепенно загубиха интерес, щом косвеното пропагандиране на целите им пресъхна. Така че медиите наистина могат да бъдат „използвани” за благородни съгласувани каузи, но само с тяхната добра воля, равнопотавено и при извънредни обстоятелства. Останалото е слугинаж.
Много по-ярко обаче беше друго изявление на премиера по темата за отношенията на властта с медиите от последните дни. По повод на изригналото в епистоларна форма възмущение на Доган от „мадам В” Борисов практически взе страната на журналистката. Но между журналистка и журналистика има разлика. Особено в конкретния случай.
Конкртетният съвет към своите Борисов формулира като „навеждаш глава и премълчаваш” , когато имаш сблъсък с журналист. Това, разбира се, е страхотно ласкателно за ухото на българската журналистика- такава, каквато е в момента.Как да не се опияниш от такова признание – Борисов не прекланя глава пред никакъв опонент, дори и да е президент. И защо тъкмо пред журналиста? Ами защото не му е опонент, а съратник, средство, помагало, инструмент за постигане на целите. Потупваш го бащински по егото, то му набъбва и любовта става взаимна!
Само че прелъстените, дори да не са чели Шекспир, трябва да знаят, че ги очаква съдбата да бъдат изоставени. От читателите, зрителите и слушателите си. В т.н. сериозни печатни медии това вече се случи със срива на тиражите, които се преляха в „несериозните”. Читателите, който доловиха отдавна фалша, решиха, че е по-добре да си дават стотинките за издания, които поне не претендират да се ментори на морала и порядъчността. Удариха го през просото, така да се каже, като пуберитет, разочарован от развода на родители си. Дали електронните ще си вземят поука в задаващата се конкуренция с интеренет медиите?
Колкото и да звучи страно след всичко написано дотук, не упреквам самия Борисов. Видя се, че той умее да се възползва от медиите както никой друг. Играе своята игра и трудно можем да му се сърдим точно в това отношение. Ако щете го наречете суетен, хитър, всякакъв, но е успешен в прокарването на посланията си чрез медиите. Той заплени аудиторията не толкова с демонстрацията на твърдост, колкото на откровеност( най-после един, който не ни лъже, си казаха хората). На това в много голяма степен дължи своята популярност. Забележете – не казвам, че я дължи на медиите, а на способността си да ги впрегне за своята кауза. Но те не се впрягат особено, че ги употребяват, ласкаят се дори.
У нас има разделение на властите, но не и по отношение на т.н. четвърта. Тя практически се е сляла с властта и само имитира независимост. Доказателство, че това е така, е липсата дори на разговор в медиите по този въпрос. Тук се пише по следния начин за Борисов : „Важното е, че той умее да арестува”. Декларира го в нещо като уводна статия в своя сайт на 4 април колегата Бареков. По този начин громи „разни всезнайковци”, които си позволявали да твърдят, че Борисов не умеел да управлява. Иначе казано, колегата продължава мисълта си от друга подобна статия, в която призоваваше Борисов да праща камионетките и изобщо положението да станело като при Пиночет.
Като давам този пример си давам сметка колко е тъпо спорът да се измести в плоскостта на някво междуличностно пререкание. Пазя се от това, защото от такова кръвопролитие никой няма полза и защото спорът трябва да бъде между медиите и властта. Така е по дефиниция, точно ( или почти) както е предвидено да се случва при опонирането между прократурата и съда. Поне при демокрацията би трябвало да е така.
Иво Инджев