Закономерният абсурд
Победителят беше номиниран в категорията „Абсурди и куриози“ заедно с идеята за включване на България като 16-а република на СССР, създаването на Софийското море, дупката в Царичина, предаването на „Ку-Ку“ за аварията в АЕЦ „Козлодуй“ и др.
На пръв поглед изборът на зрителите съдържа символиката на века – братската дружба със съветския колониализъм ни донесе ядрен облак, за който българските слуги на Кремъл не посмяха да предупредят собственото си население, за да не дискредитират “вечната дружба”, формулирана от пропагандата като стока от първа необходимост за българина : “като слънцето и въздуха за всяко живо същество”.
В същото време партийно –държавното ръководство беше взело мерки да се брани от даровете на дружбата, попийвайки тайно от народа бутилирана минерална вода.
На второ четене внезапният пристъп на здрав разум сред зрителите на БНТ, които абсурдно избраха чушкопека за най-великото събитие в българския бит и Димитровград за най-великия строеж на века, има много , много, простичко и също толкова тъжно обяснение.
Ще върна с малко повече от 20 години, за да илюстрирам тезата си за чувствителността на нашенеца по “лични” въпроси.
Говорейки пред аудитория във Враца по времето на перестройката, повлиян от нейния патос, заклеймих престъпленията на Сталин, обосновавайки се с появилите се в съветските медии данни за милиони пострадали от репресиите – според някои от тях ставаше дума за 40 милиона граждани на СССР. В залата се надигна враждебно ръмжене, а след това в коридора ме причака един разлютен слушател от онези, които и след пенсиониране си носят любимите си зелените дрехи, но не от безпаричие, а за да продължават да се ползват от статута на заплашителния, овластения гражданин, който “не е кой да е”.
След като се опита да ме удави в пяната, която му беше избила от яд по устата, гордо ми заяви, че Сталин може и да е репресирал 40 милиона, но това нямало значение, защото е спечелил войната. На което му отвърнах, че ако сега го ритна отзад е много вероятно да си извади пистолета и де ме гръмне.
Той зяпна от изумление и във възцарилата се пауза му обясних защо съм познал какво ми мисли: защото, казах му, става дума за твоите си задни части, които са ти мили, но за живота на “някакви си” 40 милиона души пет пари не даваш!
Ето този феномен сработва в съзнанието на доста български жертви – жертви не толкова на Чернобилския ядрен облак, колкото на манталитета да си траеш до краен предел и на всяка цена.
Истината е, че Чернобилският инцидент нанесе смъртен удар на комунизма в самия СССР, както и в България. Хората най-после масово и окончателно се убедиха с кого си имат работа, че животът им не струва нищо пред “висшите съображения” на властта. Човекът все пак има вродена генетична защита, изграждана с милиони години и дори всепроникващият до мозъка на костите на всяко отделно същество тоталитаризъм не е в състояние толкова лесно да блокира тази програмирана система за оцеляване.
У нас оцеляването става поединично ( това е видно и днес от факта колко ефективно бяха смачкани наченките на гражданското общество, в основата но което е сдружаването заради каузи). Чернобилският облак постави обаче всяко едно същество, пъплещо по нашите земи, в еднакво застрашено състояние и така без да иска обедини индивидите в техния уплах и гняв. Вече не беше както преди – някого го бият, депортират, репресират, национализират или “просто” дискриминират – какво ти пука, нали не с ти!
Този път беше различно – абсолютно всеки беше застрашен. А онези, които тайно бяха взели мерки да се спасяват поединично чрез привилегията на своята информираност, си спечелиха искрената омраза на застрашения човешки вид, масовия соцчовек, с или без партийна книжка, която, както се видя, не пази от срамната лъчева болест, допълзява от братския СССР.
И точно тук ми иде да попитам същите онези масово намразили своите душмани соцединици от НРБ – какво стана, че забравиха това? Да не би наистина Чернобилският облак да е увредил масово съзнанието на толкова много хора, в които споменът за миналото ни се появява избирателно с някакво умиление пред “предимствата” на социализма?
Явно не е съвсем така. Изборът на абсурда на века показва, че остатъци от колективен здрав разум има. Това е добрата новина.
А лошата е, че колективният отпор у нас е възможен само при екстремни обстоятелства. Така стана и с демонстрациите през януари и февруари 1997 г., когато огромната част от българите почувстваха лично сгромолясването на собственото си финансово състояние. Това най-накрая ги извади на улиците. Но след като разбунената общност се обедини временно и си свърши работата, остави спекулантите да извлекат печалбите си от това, за да се стигне дотам днес Георги Първанов най-нагло да си приписва заслугите на “спасител” на нацията, защото благоволил да върне мандата за управление, иначе…
Иначе какво? Иначе хората бяха решени на следващата стъпка и нямаше да го има сега Първанов да си приватизира историята, която поне веднъж през последните 60-70 гражданите на България сами сътвориха без санкцията на съветско – руските кукловоди и техните тукашни пинокиовци.
На всеки, който се подразни от включването на Първанов като елемент от този анализ, препоръчвам да се замисли: след всяка война ( ако приемем, че сме били на ръба на такава, по думите на самия Първанов), говорят победителите. Така че, виж кой говори днес и тогава се запитай кой се оказа на върха в крайна сметка и си прави каквото си иска вече 8 години, включително като си присвоява лични заслуги за единствения реален акт на колективното гражданското творчество в най-новата ни история!
Иво Инджев
www.ivo.bg