Закон за защита свободата на журналистите
Смисълът на всички тези “изненади” е в до болка и от две години всеизвестния факт, че с въпросните пари се кредитира медиен проект – т. е., че с тях са купени и поддържани половината ни вестници и няколко телевизии.
За другата половина вестници никой не се изненадва. (Освен мен, защото си направих труда да поровя из интернет. И установих от открити официални източници, че май дълговете на г-н Иво Прокопиев са над 600 млн. Така че вместо патетично да повдигат очи към небето, “неговите” журналисти ще постъпят по-далновидно, ако се съсредоточат върху поговорката за хърбела и щърбела.
Всъщност има само една издателска групировка, която е чисто икономически мотивирана. Т. е. произвежда вестници, за да печели пари. Останалите “държат” вестниците като “джуфка”, надградена над цели холдинги. И съответно търгуват или не с влияние в зависимост единствено от личното възпитание и “свяст” на конкретни бизнеслидери.)
Заговори се за закон за печата. Но какво се предлага? Или по-добре: какво се обмисля? Собствеността върху медии да стане публичен факт. Напънала се планината и родила публичен регистър.
Това ли ни е проблемът? Че не знаем официално кой командори журналистите? (Защото неофициално винаги знаем.) Да не би все пак проблемът да ни е, че изобщо журналистите в България биват командорени? Вникнете, любезни читателю, в това “ни” от предишното изречение. Проблемът НИ е огромен, на нас, българите. На път сме да опорочим най-ценната си придобивка за последните две десетилетия: свободната преса.
Свобода на пресата не означава свобода на собствениците на медии. Тя означава свобода на самите журналисти. Така че въпросът не е само да осведомим хората кой е собственик, въпросът е да ограничим тази собственост.
Частният притежател на ядрена централа не може да прави с нея каквото и когато поиска. Свободата му е ограничена от стотици правила, защото обществото е застрашено от функционирането на иначе частното му притежание. Та не е ли пресата с порядък по-опасен механизъм? Не е ли нейното влияние и по-невидимо, и по-радикално от всякаква изтекла радиация?
България действително се нуждае от закон за медиите, само че той трябва да бъде Закон за защита на свободата на журналистите. И този закон (след внимателно и дълго обмисляне и обсъждане от всички заинтересовани) трябва да съдържа правила за:
* Пълна прозрачност (до публикуване в интернет) на абсолютно всички финансови постъпления в медиите;
* Забраната за собственост на медии през юридически лица. Всяка медия трябва да бъде собственост на хора, на физически лица;
* Големи права на журналистическите синдикати. Социдиотщината, при която СБЖ значи почивна станция (и то май крадяема) трябва да се изостави;
* Защита на журналистите от уволнение и от натиск;
* Участие на журналистическите синдикати в управлението на политиката на медията;
И т. н.
Преди 10 години (бях тогава секретар на Съюза на издателите) написах статия с подобен дух. Резултатът не закъсня: от журналисти получих реакция в смисъл “ти наистина си бил комунист”. А най-големият издател ме извика на разговор в смисъл: “Райчев, Райчев, как ще се работи с тебе…”.
Но и тогава и още повече сега съм убеден, че иде градацията на качеството на нашите медии и тяхната главоломно нараснала (и подразбираща се) корумпираност имат в дъното си несвободата на журналистите. Неограничената с нищо частна собственост върху продуктите на техния труд.
И нищо комунистическо и дори ляво няма тук; това е рефлекс на самозащита.
Ако не е вече късно.
Андрей Райчев
в. “Труд”, съвместно с радио “Дойче Веле”.