Захарий Стоянов , Велико Търново и княз Фердинанд Сакскобургготски

потушаването на Априлското въстание, първите месеци от започването на Руско – турската война от 12 април 1877 – 19 февруари 1878 г., работата му като член на Окръжния съд през ноември – декември 1880 г. и участието му в заседанията на Третото велико народно събрание, провело се в Търново между 18 октомври 1886  и 3 август 1887 г.

До голяма степен обвързването на Захарий Стоянов със старата столица е обусловено и от притегателната сила на Стефан Стамболов, с когото се сближава още при подготовката и краха  на Старозагорското въстание от 16 септеври 1875 г. и чиято политика на  еманципация от Русия той безрезервно подкрепя при  Съединението на 6 септември 1885 г.и след като е избран за депутат в 4 ОНС на 2 юни 1886 г. и подпредседател на IIIВНС на 22 юни 1887 г.

Именно тогава , парламентът, работейки в читалище „Надежда” „за честта и величието на отечеството” , определя за държавен глава Фердинанд Сакскобургготски.

Добре е да се знае, че човекът, изпратил на 25 юни телеграмата за избора на български княз до Виена е Захарий Стоянов.

Текстът й гласи –„В.Ц.В. Днес, часът 20 при пладне, представителите от ВНС в открито заседание единогласно и тържествено Ви акламираха за български княз.Представителите на българския народ напълно вярват, че В.Ц.В. ще посвяти скъпия си и благороден живот за развитието, прогреса, благоденствието, свободата и величието на младата българска държава.Като честитявам на В.Ц.В. короната, която българският народ Ви поверява, изказвам горещото желание на господа представителите да видят В.Ц.В. час по – скоро помежду си, на челото на тоя народ, който в най – трудни минути даде бляскави доказателства за жизненост и самоуправление и за запазване на правата си.

Живейте В.Ц.В. за чест и слава на България.”

Захарий е автор и на Прокламацията към българския народ, прочетена от Кобурга (след премиера Стоилов) в столицата на българските царе на 2 август и публикувана след негови корекции в Държавен вестник, бр.86 от 3 август 1887 г.

Приликата й  с патоса на телеграмата е много близка, затова си позволявам да цитирам нейната същност : „Като поемаме браздите на управлението, обявяваме на милий си народ, че святото дело , за което се той бори юнашки от две години насам и можа чрез тая своя мъдрост и ревност за независимостта си да спечели симпатиите на целий образован свят, ще бъде поддържано и от нас с най – големи усилия.

Ние ще управляваме своето ново отечество България, съгласно нейний основен закон Конституцията и ще положим всичките си сили и старания за благоденствието, прогреса, величието, самостоятелността и за нравственото и материално преуспяване на страната ни.

Така също благодарим ние и на господа Регентите на България и на правителството, за тяхното смело водение народната борба и патриотическто им старание, с което те можаха в най – критическите времена високо да запазят честта, свободата и величието на Отечеството.

Да живее свободна и независима България!”

Оттук тръгват и топлите приятелски връзки между бившия революционер и изтънчения и самолюбив владетел, довели както до превръщането на Захарий Стоянов в меродавна властова фигура като председател на 5 ОНС от 15 декември 1888 г. и окичването му с ордена „Свети Александър” втора степен на 2 август 1889 г., така и до прословутото му подхлъзване в дворцовите комбинации като евентуален Стамболов приемник, поставило на много сериозно изпитание взаимоотношенията му с могъщия тогава министър – председател.

В  последните дни от живота си председателят на парламента придружава Височеството като коронен приятел в пътешестието му из Рила и Родопите, написвайки и издавайки мигновено ведрия си пътепис „Пътуването на Негово Царско Височество Фердинанд I до Рилския манастир и по планините Рила и Родопите”(1889).

За късмет недоразуменията със Стамболов са преодолени след срещата им на 3 август 1889 г., когато според Димитър Маринов „Някогашните другари по мъки и теглила и по съдба и идеи бяха се разбрали отново, бяха се сплотили пак и се разделиха пак такива, каквито бяха и в 1875 г.при Гюлханската капия.”

Това е последната среща между двамата приятели и държавници.

На 2 септември 1889 г. при загадъчни обстоятелства в Париж Захарий Стоянов умира от задънване на червата, като веднага тръгват слухове за отравянето му от агенти на руския Азиатски департамент.

Съдбата е  милостива към Захарий – той затваря очи на върха на литературния си успех и политическа кариера, изпратен от официоза „Свобода” на 6 септември 1889 г. като национален герой.

Ако бе останал жив със сигурност щеше да дойде в Търново между 3 и 17 май 1893 г. като депутат от управляващото мнозинство в 4 ВНС, подкрепяйки промяната на чл.38 от Конституция, даваща възможност на престолонаследника на действащия монарх да не е от православната вяра.

Тогава може би е щеше да намери време за събиране на  документи, разкази и спомени, необходими за написването на следващата биография в обемното му творчество – на поета, революционера, държавника и другаря Стефан Стамболов…

Сигурно е, че съдбата му отново щеше да го доведе в Търново, градът, доизградил го като личност, публицист и политик, като е съвсем логично след падането на Стамболов от власт  и смъртта му на 6 юли 1895 г., да изпадне в немилост, очаквайки княжеското благоволение.

Но това е вече друга история…

Борислав Гърдев