Зашеметяваща сила. Време за бюстове

Заглавието миналата седмица бе 10 870 – но всъщност вече са станали 10 917. Толкова хора са прочели по-предишната ми дописка.

А сега пък са 9570 – толкова читатели са влезли в сайта на вестник “Труд”, за да се забавляват с последната ми дописка. И аз се чувствам задължен да им благодаря.

Ако се върнем назад, останалите числа са също доста окуражаващи, казват ми, че това никак не е зле за един сайт. Доста често дописката е между най-четените публикации на вестника.

“Приказки за телевизията” е и най-коментираната рубрика. Разбира се, някои биха сметнали, че е прекалено учтиво да благодаря и на онези, които сладко ме ругаят. Но това е бил принципът ми и във “Всяка неделя” – като оставим настрана абсурдните, налудни гласове, дори и в най-мрачната критика има нещо полезно за един автор. Смятам, че успехът и съдбата на “Всяка неделя” зависеха и точно от това – от отношенията ми с публиката. Програмата беше излъчвана винаги на живо, при стръвното участие на зрителите, и не само в “Събеседник по желание” – не някакви фиктивни, куртоазни обаждания, а стотици зрители се опитваха да бъдат съавтори.

Докато се стигна до кулминацията през 1989 година, когато около 485 хиляди души ме подкрепиха, когато поисках “Вот на доверие”. Мощна подкрепа съм имал винаги – и след случая с акад. Амосов, когато временно спряха програмата, и преди, и след това, когато окончателно я ликвидираха. И досега пазя няколкостотин писма до ЦК на комунистическата партия с копия до мен. Това бяха

удивителни дни на съпричастие

Припомням си тия неща, защото наистина се чувствам и днес поласкан от вниманието на читателите. Казвал съм и преди, но може и да сте го забравили – никога, никога не съм ги подценявал, дори и тогава, когато “Всяка неделя” беше безапелационен лидер, с публика между 5 и 6 милиона зрители, нещо, което никога няма да се повтори в историята на българските телевизии. Между впрочем, и третата “Всяка неделя” беше лидер в много отношения в годините 2002-ра – 2005-а, а аз и досега се чудя на мрачния разум на Уляна Пръмова, която спря програмата. Тя имаше рейтинг, който сега е немислим за държавната телевизия, винаги беше посочвана като най-предпочитаната програма, а те взеха, че я спряха. Формулата й също беше финансово много изгодна за БНТ.

Тъй че всеки глас е важен за мен – дори и ония, които се тревожат, че съм зализан, бре, или старичък, бре, бре. Но не обръщам никакво внимание и ви съветвам и вие да не губите енергия заради някакъв агент Димитър. Известно ми е кои примират по тази втасала тема, и вие ги знаете – неколцина постоянни ибрикчии на всяка власт, все синове на хора, истински свързани с ДС. Знам ги поименно и им съчувствам, макар че користта на това котило е вън от съмнение.

Навремето направих безпрецедентно свиреп скандал на Карбовски в ефир, понеже спомена за книгата си “Недялко яде лайна в НДК”.

Любопитно заглавие – сега други го правят в мрежата, и то усърдно. Но гледам, че по-скоро иронизирате тия типове с клозетния език, доста често ги пращате на 4-ти километър…Някакъв Агент Димитър (така се е подписал) пише: “Близал си гъза на Живков” – хубав език, нали. Това са хора, които разчитат само и единствено на зашеметяващата сила на забравата, на липсата на памет в публиката. Не съм споменавал никога името на Живков, имаше си дежурни попове и в БНТ да му кадят тамян от сутрин до вечер. Няма друг български журналист, на когото да му е спирана програмата, да е бил обект на любезности от комунистическия орган “Работническо дело”, на правителствена декларация или на специално изявление на Висшия съвет на БСП. Но всичко беше поносимо заради подкрепата на зрителите.

И днес смятам, че е по-добре да се съсредоточим и да насочваме дебата покрай дописките в някаква полезна посока, понеже долавям интересни мнения и много ценни идеи.

Както и да е. От доста време изпитвах нуждата да ви благодаря и го правя сега.

…

Изправен пред една психоза, пред една рядка солидарност, породена от смъртта, той имаше куража да каже, че мястото на Качински не е в катедралата във Вавел. Това е величието на големия интелектуалец – да не се заразиш от сляпата екзалтация, да не се повлечеш по моментните настроения на тълпата – която днес иска едно, а утре – друго, например – нечий саркофаг да бъде изваден отнякъде.

Ето защо Вайда е велик, без никога да е бутал колички, примерно. А ние опряхме дотам да пресмятаме къде да сложим бюст на Дянков.

(Нека пак да дам хляб на личните интриганти на Бойко. Но все се надявам, че той схваща по-дълбокия смисъл на казаното тук.)

…

Свикнали сме с крайностите на себепоказването в политиката

Може да позволиш да те снимат как тикаш някаква количка със строителни отпадъци от “строежа” на онова нещо, което фриволно бе наречено мега музей – мен ме е срам да изрека “българския Лувър”. Можеш, но ако изкараш там поне една смяна. Другото е фалшивост – отиваш с черния си костюм и правиш един тур за овации за балъците от медиите. Между другото, утре можем да те видим по същия начин и да оперираш в някоя клиника, понеже си й подарил няколко детски рисунки или не знам какво си. Не бива от хора като бившия ми приятел Вежди да идва този вятър на забравата. Ако той остави количката и мръдне на 20 метра, веднага ще попадне в Галерията за чуждестранно изкуство – и ще си спомни, че там има немалко съкровища, събрани навремето без особена парадност и дори тихомълком. Много по-ценни от отпечатъците на Пикасо, Дали и Шагал, които Вежди и Бойко подариха на миражния български Лувър.

С дребни сладкиши не върви да се правиш на благотворител.

Извънредното тикане на колички, изглежда, се отрази на чувството за хумор на В. и той реши, че пред миражния Лувър трябва да се сложат бюстовете на Бойко и Дянков – тъй както са сложени на братя Георгиеви пред университета. Сравнението е напълно удачно, разбира се. Като оставим настрана малката подробност, че братята са направили университета със собствени пари, не с държавни. Чудя се, след като непрекъснато вадят очите на Бойко с подобни хрумвания, как той все още вижда каквото и да е. Да предложиш подобно нещо, е най-малкото неприлично. Това размива окончателно границите между сериозно и гротескно, превръща политиката в някакъв несръчен пиар, предназначен единствено за необласкани почитателки. Това хвърля сянка върху сериозността изобщо на намеренията на този кабинет – ако работата е опряла до това да се правят бюстове за миражни музеи, направете им ги – и дотук. Кръстете си, ако щете, и лувъра на Б.Б.

Зашеметяващата сила на забравата.

Направих си труда да проверя какво има във фондовете на Галерията за чуждестранно изкуство. Ето какво: Над 110 (приблизително) графични творби, почти всички подписани, на Матис, Пикасо, Дега, Шагал, Домие, Кандински, Сезан, Реноар, Паскин, Гоя, Леже, Тулуз-Лотрек, Кокошка, Жорж Брак, Роден, Дьолакроа и още, и още.

И на никой не му е минавало през ума – дори в онези тоталитарни години – да предложи там да бъдат направени бюстовете на Людмила Живкова или на тогавашния финансов министър Белчо Белчев.

Отделно преди доста години Богомил Райнов подари колекция от над 200 графики на известни европейски майстори на галерията в Сливен. Около 40 подписани творби от изброените автори могат да бъдат видени и в колекцията на Светлин Русев в Плевен.

Играта с бюстовете няма да се отрази особено на Бойко. Не бива да се подценява и езикът му – много често в него има намигвания, скрити капани. Докато подаряваше един отпечатък от Пикасо, вероятно любимият му художник, той рече: “А, да знаете, че Веждито го е платил!” Това е много стабилен инстинкт да се дистанцираш от всяка уловка дори когато не си даваш все още сметка каква е тя, той инстинктивно усеща всеки капан пред себе си. А Вежди смънка: “О, евтино ги взехме, по приятелски, почти без пари.” Да, де, днес от нищо нещо се прави, това е играта.

Много интересно обясни Бойко и забавлението да си играеш на лувъри: “Ами Вежди ми каза, че във Флоренция отивали 40 милиона души всяка година да гледат местните музеи.”

Хайде играйте си сега пък на флоренции –

флорентинци такива

Можеш да бъдеш част от българската културна история само ако съблюдаваш мярката.

А и вместо да дарява някакви отпечатъци, Бойко трябваше да даде диптиха на Цанко Лавренов, който съвсем лекомислено върна на наследниците му – пак в порядъка на някакъв куц пиар. Свали го от стената в МС и го върна сякаш му е бащиния, но вече съм писал за това. По тази логика и подведен от някой ентусиаст, утре той може да подари и паметника на Цар Освободител.

Може би съм малко по-остър към един бивш приятел като Вежди, но то е, защото не съм очаквал вятърът на забравата да засегне и него. И ми е тягостно усилията му да изглеждат като част от шутовската украса, която неизбежно съществува край всяка власт.

Повтарят се стари схеми, неща, които са се случвали по-рано и които може би са били иронизирани охотно от днешните герои – първите копки, даренията, най-голямото копие на нещо велико и пр.

По този повод се сещам за фразата, че някои хора се изживяват като генерали, които обаче се готвят за вече миналата война.

Самохвалството на гърба на забравата не винаги е безобидно.

Понеже говорим за особеностите на културния ни пейзаж, се сетих за друго. В операция “Недосегаемите” бил арестуван и певецът Красимир Аврамов. Е, рекох си, Цветанов вече прекалява – не е прилично да арестуваш някого само защото няма глас…

Понякога всички знаят с кого ще разговаря един водещ, разговорът е обявяван на няколко пъти, и вестниците са писали – само водещият сякаш не е наясно.

Да спомена един-два закона на К.К. Най-важното в един разговор е да умееш да го подклаждаш. Но това не може да се случи, ако не умееш да слушаш. Някои водещи,дори да си отрежат голяма част от езика, и това няма да им помогне. Водещият трябва да умее да се съобрази с природата на човека срещу себе си – не е все едно дали си куд-куд с Михнева или с главния прокурор. Иначе се превръщаш в нещо като една от 12-те камериерки на кралицата, която с възторг споделя, че в “Харви Никълс” пуснали еди-какви си дантели, ох, боже.

Друг закон. Трябва да си държиш очите истински отворени и навреме да забележиш как те наблюдава събеседникът ти. Ако срещу Велчев беше някакъв съд с течност, щеше да кипне още след петата минута. Всеки друг водещ не би издържал ироничния му поглед повече от няколко минути и щеше да се разкара.

След интервюто на Борис Велчев в “На 4 очи” доста хора са спали спокойно – понеже той категорично заяви, че не се интересува от политическа кариера. Жалко.

Кеворк Кеворкян

В. Труд