ЗАЩО Е ПОЛЕЗЕН ТАНЕВ? БЛАТНИ МЕЧТАНИЯ

Танев е министърът на образованието, който изхвърли Ломоносов от науката, отне задочно Нобеловата награда на Жолио-Кюри, а накрая натика в ъгъла и онзи хвалипръцко Наполеон.
Така той изрази онова, което някои от 25 години го мислят, но доскоро не смееха да го произнесат на глас. Според замисъла на Бълхарника, Танев трябва да се превърна в Клепалото, което да разбуни досегашното Мъртвило; трябва да бъде видян като новият Менделеев, който започва да сортира истинските ценности.
Бре-бре!
Наричаха го всякакъв, унижаваха го яростно. А това не е справедливо, защото ползата от него е очевидна.

Най-несправедливо беше да го сравняват с вицепремиера от първите години на прехода Нейчо Неев.
Неев е автор на едно признание, което трябва да бъде изсечено върху камък – близо до Мадарския конник.
Неговите думи –

„Егати ти държавата, на която аз съм вицепремиер“

– бяха пределно честни, а и по своему прелестни. Те изразяваха страховете на един обикновен човечец, в когото Съдбата внезапно се е спънала – и го е запратила, заради някакъв каприз, във висините на държавата.
Думите на Неев тогава не бяха посрещнати с особено раздразнение, публиката схващаше, че от тях наднича едно симпатично примирение. А и третокласният софийски адвокат Филип Димитров вече беше минал през премиерския кабинет – колкото да стане ясно, че всеки може да го населява. След десет години там се намърда и Симеон, чийто управленски качества също не бяха по-високи – те се изчерпваха с умението да казва „Добър ден“ на шест езика, което беше напълно достатъчно, за да се впечатлят нашите селяндури във властта, които

и досега носят под фраковете си потури – вгледайте се, и лесно ще ги забележите.

Във вопъла на Неев имаше нещо чисто, неговата наивност предразполагаше да не го съдим прекалено строго, да не съдим и останалите потури край него.
В този смисъл, първите строители на Блатна България, бяха по своему симпатични – например, те искаха да пратят комунизма в Сибир, може би с наложен платеж, понеже държавата нямаше пари за нищо. Но дори и в този дрезгав вик – „Комунизмът в Сибир!“, и в тази фантасмагория имаше нещо остроумно; вече не си спомням, кой изрече тези думи първи, но мнозина споделяха това желание – без да са наясно, какво следва от това; комунягите, разбира се, си се подсмихваха тихичко, както винаги, и се правеха на разтревожени.

Бойният вик на апачите- демократи, повечето от които по-късно се очертаха като едни прости апаши, истински забавляваше простолюдието.

Изпращаха несъстоялият се комунизъм в Сибир, но никой не посягаше на конкретни имена, никой нямаше кураж да поругава авторитетите – поне не толкова яростно, колкото след няколко години. Някой като Танев би бил невъзможен тогава. Комплексарите не смееха да врякат прекалено силно, защото знаеха, че можеш да им зашиеш устата с простичкият въпрос:

„А ти кой беше, по дяволите, от кой бълхарник идваш?“

В този смисъл, трогателното признание на Неев беше много показателно, то можеше да се приеме и като колективната изповед на Бълхите, които съзнаваха, че няма с какво особено да се похвалят – повечето бяха анонимници в по-голяма или по-малка степен.Затова внимаваха да не се чекнат прекалено видимо около Кюри или Наполеон. Ако по онова време Танев случайно се беше изтъпанил пред публиката, щяха да го сметнат за пълен идиот, идиот до невъзможност.
Някакво приличие все още имаше. Не бяха стигнали все още до идеята, че заедно с комунизмът трябва да засилят към Сибир и Жолио-Кюри, Наполеон, Ломоносов и останалата паплач. Да повторя – Танев би бил невъзможен тогава.
И, вижте само какъв напредък постигнахме – Танев днес вече има дори защитници, той може да се дере колкото си ще, да ръси каквито си ще глупости – и все някой ще сметне това за нормално. А след време може да признаят този херой и за нещо като Карауланов на Разпада; Карата беше един от най-истинските герои на онова време, неистов строител, обсебен от лудостта да съгражда.

Танев – това е очевидно – иска да стане герой на разграждането, на демонтирането. Наполеон на Разрухата.

В крайна сметка обаче, проблемът си остава обаче същият – и той ни отвежда направо в Бълхарника.
Отвежда ни в Двореца на Анонимниците, на Никаквиците, чийто единствен шанс е да заличат дори паметта за великите ни предшественици, за да наложат прелестните видения на Бълхарника. Понякога започвам да съжалявам, че без време се отдръпнах от телевизията – ако сега имах „Всяка неделя“, щях да направя поне пет предавания – но не с Танев, а с учениците от онази провинциална гимназия, които са слушали изстъпленията му. За да се убедим, в каква степен те са попили в тях, в какъв аргумент за бъдещето им скотско незнание ще се превърнат те; и защо тогава, след откровенията на Танев, да не се скупчват в нозете на Азис, примерно, и пр.

И защо, по дяволите, циганите да не поругават със сексуални жестове портрета на Левски, когато български министър на образованието обладава като оскотял беглец-затворник толкова величави имена.

От Бълхарника не използват като бушон Танев, те не проверяват чрез него пределите на обществената търпимост.
Не – Бълхарника вече е набрал достатъчно кураж, за да започне Кръстоносният си поход; от там започват пренареждането в ценностната йерархия; съвсем по болшевишки ще изпратят в ГУЛАГ на Забравата истинските постижения, за да наложат собствените си фаворити, а накрая и себе си – това е скрития замисъл зад безумното бръщолевене на Танев.

Както в по-ранните години след 9 септември 1944-а имаше Затвор за книги, така сега ще има Затвор за ценностите от Миналото.

Впрочем, един от затворите за книги беше в родния ми град Сливен; в двора на девическата гимназия имаше една странна постройка – нещо като полуразрушена кула, твърдяха че е останала от турско време; много години по-късно научих, че там са съхранявали книгите, включени в Списъците за вредна литература /сведения за това има в списание „Всяка неделя“/.
Новата тъмница вече започват да я градят – в нея вече са оковани Ломоносов, Жолио-Кюри и пр., а в ъгъла й се гърчи Наполеон, когото тровят не с арсеник, а го карат да чете съчинение на Танев, което си е доста по-смъртоносна отрова.
Между другото – лобистите на шистовия газ, които се държат като запалянковци на ЦСКА в градския транспорт след поредната си победа над „Левски“, чували ли са, че при добива на този божествен продукт с фракинг в подпочвените води се отделя арсен?
И понеже стана дума за Жолио-Кюри, защо никой досега не се е сетил да пита френският посланик Ксавие, какво мисли за този учен, а покрай това и какво мисли и загнилите ябълки в кабинета; вероятно Ксавие нищо не мисли – като го гледам, той сякаш е клониран от клетки, взети безразборно от някои герои на Реформаторския блок.

В крайна сметка, Танев илюстрира убеждението на Бойко, че всеки може да стане български министър, буквално всеки. Какво проверява по този начин премиерът, не е трудно да се досетим.

Сигурно вече се питате, какви са тези „блатни мечтания“, за които намеквам в заглавието на дописката си. О, много са вдъхновяващи.
При цялата си инфантилност, телевизията все още е в състояние да ни достави някои невероятни внушения.
В понеделник научихме от новините на Би Ти Ви /репортер Теодора Трифонова/ нещо, което надхвърля дори мащабите на българската умопомрачителност.
Имало сериозен отлив на руски туристи, вероятно и заради бръщолевенията срещу Русия на другия Наполенчо – Плевнелиев.
И какво решили в министерството на туризма? Как какво – скокнали да правят клипче за прелестите на родината ни, като отделили за популяризирането му 2 /два/ милиона лева. Очакванията са да хукнете да се запознавате с по-малко познати български забележителности, между които и с Драгоманското блато. Драгоманското блато. Блато.
Привидно скромният репортаж имаше такава съкрушителна сила, така стремглаво се превърна в метафора, че това не може да предаде с думи. Потърсете го в Мрежата, вижте го на всяка цена. Съчинявайте си наум лозунги, докато го гледате, за да не полудеете съвсем, например: „От Драгоманското блато – към светлите бъднини“, „Видения от Българското Блато“, „Да помечтаем заедно в Блатото“, и пр.
А нашите бизнесмени от туристическия бранш да спрат да надписват само кюфтетата, а да предявят и една тлъста сметка на Наполеон от „Дондуков“ 1 – не искайте друг да ви компенсира загубите, хванете за гушата този храбрец, който, скрит в килерите на президентството, не се умори да сипе закани срещу Русия. Той, и неговите ортаци и покровители, да ви възмездят, защото тази година ще имате още по-малко туристи.
Неговата сметка можете да я надписвате, колкото си искате…

Кеворк Кеворкян

В. Уикенд