За Тончо Жечев, Тодор Икономов и страстите български

Подобно на Борис Делчев и Тончо Жечев е класически пример за потенциала и границите на официална реализация на подготвения и ерудиран марксистки литературовед и моралист. Заслугите му към българската литературна наука и критика спрямо осмислянето на национално-историческото и културно развитие и анализа на общокултурните и литературни идеи и техните тенденции в развой са безспорни.Но и ограничени.

Тончо Жечев е майстор на афористичната фраза, на оригиналните обобщения (”Българският Одисей и истината за неговото завръщане”), на традиционно увлекателно написаните есеистични очерци, на нравоучителните беседи, лимитирани от патриархалния му морал и от усвоените марксистки постулати като комсомолски деятел (1947-1956) и московски аспирант (1959-1962), които той безуспешно се опитва да надмогне, ползвайки християнската етика и нравственост в  прословутите си понеделнишни послания във вестник „24 часа”.

Тончо Жечев е наистина образец за пълноценно осъществяване на българския интелектуалец в условията на комунизма и демокрацията.

Той защитава кандидатска дисертация в Москва на тема”Проблеми на съвременния български роман” и пак там става д.ф.н.с изследването си „Българското възраждане и проблемите на българската литература”(1977).

Едновременно е професор по история на новата българска литература в Шуменския университет (1985-1990),член-кореспондент на БАН (1989), на президиума на ВАК (от 1990),зам.-председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото (1974-1982), лектор в СУ(от 1991) и главен редактор на най-свидната си рожба-сп.”Летописи”(1990-1998).

В годините на социалистическото ни развитие прави силно впечатление още със закъснелия си , но зрял дебют „Съвременни образи и идеи”(1964), а се налага като един от най-добрите ни литературни историци с „Българският роман след Девети септември 1944 г.”(1980) и „Въведение в изучаването на новата българска литература”(1990),без да забравяме изповедния му „Критически дневник”(1987).

Естествено най-голям успех и известност той добива с „Българският Великден или страстите български”(1975)-„събитие в литературния живот на България”(Иванка Монова, „Тончо Жечев”,1994), своеобразен микс от съкровен мемоар, историческа хроника с романови очертания и политико-моралистични есеистични внушения, насочващи към същностни виждания и търсения на своя автор.

От дистанцията на изминалите години след излизането на тази книга аз не съм така възторжено настроен както нейните съвременници (вкл.Георги Марков в „Литературни есета”,1982-1990).По няколко причини.

Не смятам,че заслугата на Жечев е точно и единствено в разкриване ролята на „цариградския кръг” в борбите за църковна независимост като важен етап от българското възраждане.

Този въпрос е изследван скрупольозно от непосредствените участници в събитията-Тодор Бурмов в „Българо-гръцката църковна разпра”(1902).До него се докосва малко по-късно и Марко Балабанов с прекрасната си биография за Гаврил Кръстович(1914), за него обширно пише и патриарх Кирил в „Граф Игнатиев и българският черковен въпрос”(1958).

Не прави чест на Жечев,че в най-представителното си проучване пропуска приноса на един от най-видните ни историографи Симеон Радев, разработил още през 1918 г.в „Македония и българското възраждане през XIX век” аналогични проблеми в свойствения му бляскав цизелиран маниер,спирайки повествованишето си там, откъдето всъщност Жечев тръгва- акцията на 3 април 1860 г.в Цариград.

Това за Радев е резонно, тъй като с тази манифестация всъщност набира сила свестяването на българщината по цяла Македония, докато при Жечев това е отправната точка и основата на последвалите колизии, триумфи и разочарования сред действащата българска общност в османската столица.

Необяснимо е „отсъствието” на Симеон Радев от дългия библиографски списък в „Българският Великден”, но при всички случаи пропускането му не е случайно и е красноречив белег на времето,който обаче авторът не е пожелал да изчисти в преизданията след 10 ноември 1989 г.

За мен ценното в „Българският Великден и страстите български” е другаде-в патриархално-интимния подтик за написването й (главата, озаглавена по благоевски „Pro domo sua”),която оттеква в в епилога „Българският Одисей и истината за неговото забръщане”, подтик, разкриващ християнския патос на Тончо Жечев, необходим му като коректив на социалистическото разсипване на българското село-„Къде отиде и отива всичко това?”,пита прабаба му Дана ), в проникновеното експониране на нашенските разпри, на нетърпимостта и припряността сред най-видните ни водачи,на неизбежното разцепление между млади и стари, фили и фоби,на вродената ни зависимост от Високата порта и Русия, вследствие на което борбата действително завършва с горчив триумф-избор на Антим Първи за български екзарх на 16 февруари 1872 г. и обявяване на българската църква за схизматична на 16 септември с.г.

Заслугата на Тончо Жечев е и в разбулване на мотивите , движили личности като Петко Славейков, Стоян Чомаков и Тодор Икономов в тази продължила повече от десетилетие драма, свеждаща се до наистина съборното и демократично устройство на църквата ни като първообраз на неосвободената все още българска държава.

Друг е въпросът, че в тази насока изследвачът е можел да акцентира и  на ранната политизация на черквата , която за нея след това (1880-1886-1888-1893 г.) има тежки последици, както и на амбивалентната роля на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев.

Тончо Жечев пише знаменитата си творба с ясна морализаторска цел.Вътрешно той е смутен от ширещата се тогава интернационална (т.е.антибългарска ) инвазия у нас, от криенето на важни исторически факти, от липсата на примери за подражание.

Той ги дири не сред действащите „герои” на съвременността му , а именно между изтъкнатите ни възрожденци.

Такъв за него е основно Петко Славейков,”българският Одисей”,създал след покрусата на църковната победа своя шедьовър „Изворът на белоногата”(1873), при което главата „Българският Одисей и истината за неговото завръщане”ражда отделна книга „Митът за Одисей”(1985), както „Pro domo sua” се превръща естествено в „Родно място”(1987) и особено парадоксалната и противоречива фигура на Тодор Икономов (29 август1838-28 октомври 1892)-летописецът на „цариградския кръг”, революционерът сред църковниците, консерваторът-либерал, своят сред чужди и чуждият сред свои.

За това колко важна е за него личността, а и делото на Икономов, говори фактът за репродуцирането на очерка „Спомени, размисли и следосвобожденска съдба на един българин от Възраждането” в предговор към „Мемоари”на Тодор Икономов (1973), озаглавен неслучайно „Тодор Икономов в историята на българската обществена мисъл”, за да прераснат двата текста обединени и обогатени в „Тодор Икономов (очерк из историята на българската обществена мисъл)”, появил се през същата 1975 г.,когато излиза и „Българският Великден”.

Тодор Икономов привлича Жечев със своята ерудираност,честност, безкористност и неподкупност.

Патриархално-марксисткият му морал съчувства на безсребърника и неприспособенеца Икономов, започнал с летящ старт участието си в политиката на 30 януари 1861 г.след пристигането си в Цариград като униатски съмишленик и завършил с полудяване, несполучлив опит за убийство и ненавременна смърт на 28 септември 1892 г.в Шумен.

В живота му има бляскави примери на гражданска доблест-париране опита на валията Митхад паша за създаване на смесени българо-турски училища през септември 1867 г., Богоявленската акция на 5 януари 1872 г., административните му усилия като префект на Сливен и Бургас през 1879 г., работата му като вътрешен министър в служебния кабинет на епископ Климент (19 януари-24 март 1880 г.), като кмет на София (1880-1881), окръжен управител на Шумен (1881), член и председател на Държавния съвет (1 януари-4 декември 1882) и министър на обществените сгради, земеделието и търговията при Драган Цанков (20 септември 1883-29 юни 1884), както и амбиция за модернизиране и практическо приспособяване на българското училище към изискванията на времето.

За тази цел той издава „Нова българска читанка”(1867),”Читанка за приготвяне към граматиката”(1867), ”Българска граматика”(1881)…

Философските му възгледи, насочени към безкористно и отговорно служене на обществото,откриваме най-пълно развити в известните му статии „Силата на идеите”(1869) и „Една стъпка напред”(1872).

Впечатленията си от църковните борби описва безхитростно и непосредствено в „Избирането на българский екзарх”(1872), а в популярните на времето „Писма от Сърбия”(1883) чрез паралелен анализ на политико-икономическата ситуация в двете страни осмисля в полемичен дух важния проблем за копирането на чуждите модели на развитие и необходимостта от избор на самостоятелно и самобитно съществуване.

Не по-малко ценни като автентичен документален извор са неговите спомени-респектиращото духовно завещание „Последна дума”, завършено на 25 декември 1887 г. и най-вече обширните „Мемоари”,обхващащи периода от 1861 до 1889 г. и излезли посмъртно през 1897 г., в които кумирът на Жечев се разкрива като чепат и непривично горд характер, следващ мисията в живота си в служене на народа.

Тончо Жечев е респектиран от личността на Тодор Икономов,”мъченик на своите идеи,жертва на политическите нрави”,близък му е „неговият обществен идеализъм,неговият възрожденски патриотизъм и възрожденска служба на народа”.

Той е впечатлен от донкихотовските напъни на моралиста Икономов да бъде надпартиен, съединително звено между либерали и консерватори,”неудобен за всяка от съществуващите партии,търсен само когато трябва да се направи компромис, винаги удобен, защото е лек за изтласкване, след като една от страните хване положението в ръцете си.Пак търсен, когато на нещата трябва да се даде що-годе престиж , и освободен веднага, след като завоюваното трябва да се използва”- и същевременно-нужен „в социалистическа България”…

В тези откровения на проф.Жечев има парадоксално-горчива истина, но те в своя преимуществено нравствен аспект не могат да разкрият феномена Икономов в неговата сложност.

Вярно е най-вече,че „неговият характер беше неговата съдба”, а нравът му е сложен, противоречив, двойнствен.

Това има положително значение за човек,занимаващ се с публицистика, литература и преподаване , внасяйки и по-голяма доза критичен патос и привлекателна интимна откровеност в мемоарните му текстове.

В политиката обаче и особено в българския й вариант-този път е не само безперспективен, той е направо гибелен.

Той води до полуда и до изповеди като „Шуменът наредих добре,всичките държави наредих добре…Сега не може никой да се оплаче от каквито и да било притеснения…Реших се и се обявих за цар.Зарадваха се всички.Англия, Китай, Африка, Азия-навсякъде господствува сега пълна свобода…”(по свидетелство на най-добрия му приятел митрополит Климент в писмо до врачанския владика Константин от 24 юни 1892 г.)

Това е така,защото в България действащият политик трябва да е партийно обвързан.

Нито през 80-те-90-те години на 19 век,нито сега, желаещият възход общественик може да игнорира това съществено обстоятелство.

В противен случай метаморфозата е мърморещ морализатор-критикар без реална възможност за позитивна промяна на социалните процеси.

У нас е трудно да бъдеш и надпартиен.Примерът с Икономов е много показателен.Като образование, поведение,начин на мислене той е типичен консерватор.Като такъв се проявява най-вече в Учредителното събрание в Търново в знаменитата си реч от 27 март 1879 г., в която аргументирано защитава нуждата от Сенат в България.

Нормално е в бъдеще той да расте в йерархията на Консервативната и Народната партия като техен идеолог и мъченик.

Вероятно и по тази причина княз Батенберг го определя за председател на Държавния съвет, пръкналият се след преврата от 27 април 1881 г.роден вариант на Сенат.

Икономов взема активно участие в тази консервативна утопия (подобно на биографа си сто години по-късно),без да страда от скрупули, че раждането й е грубо погазване на конституцията, за да избяга от нея след това, отвратен от нравите в двореца и обкръжението си.

Явява се в ролята на помирител между либерали и консерватори, дори с тази цел участва в кабинета на Драган Цанков и когато трябва да бере плодовете на своя труд идва Съединението от 6 септември 1885 г. и контрапревратът срещу русофилската офицерска клика на Бендерев-Груев от 11 август 1886 г., осъществен с брилянтен политически такт от Стефан Стамболов, срещу когото Икономов се обявява решително против.

Именно защото е консерватор-моралист и краен русофил, готов да търпи всяко вмешателство на царската власт у нас, независимо че-подобно на Димитър Маринов-много добре познава методите на действие на руските имперски чиновници от 1878-1879г.

Но той е слаб и лесно победим, защото действа индивидуално и зад него няма водеща политическа формация.

Ако е бил партийно обвързан и уволнението му от Петко Каравелов през 1884 г. като член на комисията за чифлишките земи и съденето му от Стамболов пет години по-късно-след излизането на брошурата му „Где е спасението?”(1888) са щели да имат съвсем друг отзвук в средите на консерваторите.

В това отношение неговата съдба е антипод на житейската участ на повечето от съвременниците му-Захарий Стоянов, Димитър Греков, Драган Цанков, Петко Славейков, Петко Каравелов…

Всеки от тях-независимо от преживените бури и трагедии-се реализира в много по-пълна степен и има по-дълголетна и успешна кариера , именно защото е партийно обвързан и разчитащ на своите структури.

Пътят на компромисите  и фалшивата надпартийност води до разочарования, репресии и лудост (Икономов) и до тъжни прозрения за българските ни политически нрави, което не тормози изследвача Жечев да се интегрира във властта и преди 10 ноември (1979-1982) и след това-като шеф в БНТ (1998-2000).

Затова той набляга на актуалната публицистика в „Болки от текущето”(1997), игнорирайки провала на остарялото като концепция списание „Летописи”(1998) и сериозните и солидни литературоведскии открития.

Така се оказва, че най-прочутата  книга на Тончо Жечев има за него и негативни последици,тласкайки го към публицистично-морализаторски търсения, към активна намеса в политическите стълкновения и дирене на примери за подражание (Икономов), които най-меко бихме определили като спорни.

Вероятно в случая оказва влияние и комплексът на родното място.

Шумен и шуменският край дават на българската политическа история поредица от противоречиви, нееднозначно възприети, а и направо одиозни фигури-Икономов, Васил Друмев (Климент ),Стоян Данев, Васил Коларов, Жельо Желев, Нейчо Неев ,чийто отличителни черти, свързващи ги помежду си,са амбициозността, желанието за житейски просперитет, търсенето на популярност и признание-все в името на народа и отечеството-в повечето случаи имащи плачевни резултати за посочените политици,обвързани с руска (Икономов, Друмев, Данев) и съветска (Коларов ) опека, с национални катастрофи (Стоян Данев) и жажда за силна президентска (Желев) и изпълнителна (Неев) власт.

В началото на списъка е Тодор Икономов и до него благоразумно е спрял Тончо Жечев.

За съжаление, в залеза на дните си –в историко-народоведческите си и литературни съчинения-той не се опита да обясни този негативен шуменски феномен в родната ни политика.

А това би съответствало на ръста му като учен и общественик и и би компенсирало и допълнило липсата на втория том към капиталното дело на неговия живот-„Българският Великден или страстите български”.

Библиография

1.Тончо Жечев,”Българският Великден или страстите български”,С.,1992г.

2.Тончо Жечев,”Тодор Икономов”,С.,1975г.

3.Тодор Икономов,”Мемоари”,С.,1973,подбор и редакция Тончо Жечев.

4.”Речник по нова българска литература 1878-1992”,С.,1994,стр.129-130,144-145.

5.”Съвременна българска енциклопедия”,В.Търново,1995,том 5, стр.602-604.

6.Георги Марков ,”Литературни есета”, Париж,1982,С.,1990.

Борислав Гърдев