За честта на пагона и генералските лампази
Всяка зима говорим за грип и ваксини. Зададе ли се 6 май, започваме да говорим и за генерали. Тъжно, но е факт. Списъкът на очакващите повишение винаги е по-дълъг от вакантните сърмени пагони. И винаги има неоценени, пренебрегнати и забравени. В този контекст маневрите между военното ведомство и президентската администрация не изглеждат нито като изключение, нито като нещо, което няма да се повтори.
Прибързаните квалификации, че става дума за война, конфликт или доказване на характери, също едва ли са приложими.
Въпросът е за подхода към самото производство на новите генерали, както и за генералските повишения с оглед на политическата конюнктура. Нещо, което в България за съжаление е традиционно, независимо дали става въпрос за преди или след 9 септември, за преди или след 10 ноември.
Всяка армия вдъхва в управлението на държавата и обществото респект, продиктуван от спецификата на нейното предназначение и средствата за въздействие, с които разполага. Този респект превръща в необходимост поставянето на ръководни постове на хора, от които не могат да се очакват изненади и които са склонни да демонстрират послушание. Този подход също не е нито от днес, нито от вчера. Като пример нека да си спомним, как в навечерието на Балканските войни купуваме оръдия с остаряла годност, щитовете на които могат да се пробият с пистолетен изстрел.
Двадесетте години на мъчителния преход достатъчно обезличиха войската и генералитета. Без значение остана фактът дали произвеждаме генералите за 23 септември, покойния празник на Българската народна армия, или за 6 май – Деня на храбростта. Армията, която за радост, повече от половин век не е водила действителни военни действия, отдавна не представлява заплаха за никого. Като изключим командно-щабните тренировки и играта по карта, най-голямото военно усилие, на което страната ни днес е способна, са батальонните учения.
Те са се превърнали в атракция, на които от целия държавен връх не присъства само патриархът – главно заради напредналата си възраст. Останалото са приказки и пожелания: Да е живо и здраво НАТО, за да ни опази, ако, не дай Боже, се случи нещо.
Да не говорим за съюзническите ангажименти, които по пионерски всеки следващ министър е готов да декларира, че сме готови да изпълним.
Останалото е преливане от пусто в празно. Днес ще купим “Кугар”, утре ще кажем, че е скъп. Днес ще вземем фрегати, утре ще се сетим, че не сме взели батерии. Или по-просто можем ли да си представим, че Уест Пойнт ще има дървена ваканция, защото военното училище не си е платило тока, както в българския Уест Пойнт във Велико Търново.
Или че българският Арлингтън (военното гробище) ще се отваря само за Гергьовден и за Архангелска задушница през ноември. Или че имената на българската бойна слава ще бъдат изписани на невзрачни табелки на полусрутените колони в двора на военната академия.
Страхуваме се от сенки, боим се да не предизвикаме силните на деня във вътрешен и в международен план. Най-пресен пример за това е презентацията за 3 март в контингента в Афганистан. Старателно крием в музейните хранилища пленените бойни знамена и ако покажем някое, все гледаме да е на хитлеристка Германия , защото така е най-безопасно, пък и нея я няма, за да ни се разсърди.
Дали генералите според закона са 41, 59 или 61 – няма голямо значение на фона на числеността на Българската армия.
Няма голямо значение, да не кажа никакво, и това дали някой е успял да се промуши през филтъра и докопвайки още една звезда на пагона, си е осигурил още три или четири години служба. Нещо като някогашния “Резервен щат на министъра”, където мечтаеше да попадне всеки действащ или неосъществен генерал, защото мястото гарантираше още година-две спокойствие и сигурност.
За цялостната история на държавата и в частност за историята на Българската армия това няма никакво значение.
Eдва ли след време някой ще помни дали е имало спор между президента Първанов и настоящия военен министър Ангелов за производството на един или друг генерал. Със сигурност който и да e спорният генерал, името му едва ли ще се нареди, да речем, до това на капитан Атанас Веселинов, командир на сборната рота в 25-и пехотен Драгомански полк.
Капитанът, който не изгорил знамето съгласно заповедта, а извървял пеша повече от 2000 километра през Косово, Сърбия, Румъния и България, за да предаде спасеното знаме на драгоманци през октомври 1918 г. И след като предал знамето в казармите в Цариброд, отчел наличността на полковата каса от 50 00 книжни лева. За тази своя постъпка той получи награда – 8 м хасе…
Бойната история на България се ражда от подобни примери и приказки. Останалото е без значение.
Указът за генералите тази година ще бъде подписан. Президентът обеща и каза, че не прави на инат. Следващият спор ще бъде след една година. В навечерието на новия 6 май. Хубаво е, че го има този празник, поне малко да поговорим за армия.
Красимир Узунов, президент на агенция “Фокус”
в. Труд