ЗНАЕШ ЛИ КОЯ Е НЕИЗЛИЧИМАТА БОЛЕСТ НА КОМАНДОСА? ПРОБЛЕМЪТ НА КОМАНДОСА Е, ЧЕ ТОЙ ВИНАГИ Е НАЙ-ВЕЛИК. НЯМА ПО-ДОБЪР ОТ НЕГО.

Във времето, в което се структурираше ДАНС дуелът между „Закона”  и „Властта” навлезе във върховната си фаза. За голямо съжаление  „Властта” отбеляза превес малко преди идването  на ГЕРБ. Самият предводител на Агенцията, който бе повикал Алексей да му помага в завръщането на държавността и установяването на върховенството на закона, влезна в нечисти преговори с властта, за да предаде онези служители на ДАНС, които дадоха изява на съвестта си в битката за справедливост, в службата си на „Закона”. Трябваше да минат години, да изживеем гаврата, на която бяхме подложени от страна на продажни служители на Агенцията, от страна на политици, както от страна на този, който ни беше шеф, за да разберем истината.

„ЗАКОН – ВЛАСТ. ДУЕЛЪТ МЕЖДУ СЪВЕСТТА И ПРОСПЕРИТЕТА

„Има само едно нещо, което изпълва човешките същества с безмерна горчивина, и то е животът им да няма смисъл…Няма нищо лошо в това да търсиш щастие…Но далеч повече утешава душата нещо много по-велико от щастието, или нещастието, и то е смисълът. Защото смисълът преобразява всичко. Щом онова, което правиш, има смисъл за теб, вече е без значение дали си щастлив или нещастен. Ти си удовлетворен – ти не си духовно сам – ти принадлежиш.”

Сър Лорънс Ван Дер Поуст

в „Бързай бавно”, филм на Мики Лемъл

Тези крилати думи бяха една светла част от мотивацията в мен, приела предизвикателството за създаването на „ОСА” в ДАНС. Казано е, че войнът трябва да следва двояк път – на перото и на меча, и да има вкус и към двете неща. Непрестанно търсех баланса и хармонията между „перото” и „меча”. За съжаление, немалка част от преназначените „достолепни” служители в Агенцията стоически прегръщаха „принципа на перото” и изпитваха френетичен страх от активирането на „принципа на меча”.

Служителите в подразделението ми от своя страна  бяха отдалечени на светлинни години от „перото” в оперативната дейност, а с течение на дните усещах и наличието на изкривена представа в съзнанието им за принципа на „меча”.

Влизайки в ролята на страничен наблюдател, долавях две течения, всяко от който се чувстваше достатъчно значимо, за да нарича себе си – „Професионалист”.

Тъжната истина е, че в този момент, двете течения бяха като две жаби в кладенец, които си мислеха, че познават океана.

Съществува един голям затвор, но не затвор за престъпници, а такъв, който съдържа целия свят в себе си. Славата, печалбата, гордостта и тесногръдието представляват четирите му стени. За съжаление всеки един от нас е пренощувал в него. Лошото е, когато сетивността ти е притъпена и не усещаш, че душата ти ежедневно е затворена между стените му.

Стоях в кабинета си и намествах старателно тактическия елек и бронежилетката си в лявото крило на полагащия ми се работен шкаф. Слушах, незнам защо, някак напрегнато „Радио-1”, където вървеше  популярното изпълнение на Деф Лепърд – „Твърде късно за любов”.

Служебният ми телефон прониза допълнително тази моя напрегнатост. Вдигнах, сякаш на инат, бавно слушалката. Долових медния тембър на Ася:

–          Здравейте  г-н Хаджолов, момент да говорите с г-н Младенов…

Помислих си, защо ли ми говори на „Вие”?

–          Алооо, с г-н Петко Сендов  сме в кабинета ми.

След 15 минути слез на служебния паркинг на „Черковна” и изчакай да се видиш с един човек. Той ще ти помага, ако имаш нужда в работата и стиковката на твоя екип. После ни се обади!

– Чакай, как да…

Младенов бе затворил бързо телефона. Вече разбирах защо Ася говореше с такава приповдигнатост. Заслушах отново „Радио – 1”. Усмихнах се на мелодията.  Дали аз, любовта или нещо друго не закъсняваше в този момент. След това, приех тази усмивка навътре в себе си, като я свързах с порива на душата ми, да служи на доброто, независимо от това дали то ще закъснее или не. Давах си сметка, че около добрите дела се въртят винаги дяволи.

Петнадесет минути по-късно си говорих с Тоше – постовият на служебния паркинг, който ме развесели чистосърдечно. Той беше кадър на комендатурата, придобил ненадмината популярност в охранителния сектор  по времето, когато директор на НСС бе Иван Чобанов.

В  един проливен дъждовен ден, връщайки се от съвещание в МВР, шофьорът на Иван Чобанов реши да паркира служебното BMW, непосредствено до входа на сградата на бул.”Черни връх”. Дъждът се изсипваше като из ведро, а директорът на службата все още ходеше предпазливо поради болката, която изпитваше от тежко счупване в областта на бедрото през зимния период. Независимо от това, Иван Чобанов не даваше видим израз на болката, която не спираше да го мъчи, активирана от влагата на времето.  Забелязвайки връхлитащия автомобил към служебния вход, Тоше реагира светкавично. Отваря външната врата на сградата и безапелационно, с твърд тембър и видима настървеност успява да изстреля като автоматичен откос на ”Стечкин” крилатата фраза: „Шефе, шефе, дай по-бързо, че шъ преебеме костюмчето”.

Малко по-късно си дадохме обяснение на факта, че след този случай, Тоше даваше наряди, изолиран в постовата зона около НСО и бул.”Никола Вапцаров”. Независимо от това, място за негативно настройване нямаше. Тоше имаше открито сърце, а Иван Чобанов бе широко скроен ръководител, умеещ добре да филтрира границата между хумора и респекта.

През всичките години на службата ми в НСС и ДАНС, атмосферата, която ген.Чобанов успя да създаде бе най-благоприятна. Той безкомпромисно елиминираше и най-малкото напрежение, което можеше да се появи вътре в службата.Чувстваше се някакъв баланс, който позволи да се постигнат значими резултати.

– Е-еее, я виш…началник, май колегите шь’ тряа да пускат пак Волен Сидеров във вътрешния двор за гости… Ама, шефа го нема… – загледа се към портала Тоше.

Там външния пост бе спрял черен лъскав автомобил, който влизаше в Агенцията…

– A-а-а…не…не е той, началник. Този е друг. Това май е “SAAB”.

Само след секунди автомобилът бе паркиран надеждно на паркинга, а от него с лекота и енергично изправяне слезе … Алексей Петров. Онази усмивка, която бе грейнала в душата ми с песента на Деф Лепърд, надсмиваща се някак игриво на „закъснялата любов”, си прокара път отново и озари лицето ми. От своя страна, Алексей също се усмихна добронамерено и искрено. Здрависахме се и влязохме в прохладното фоайе на Агенцията, където централно пред нас стоеше и ни гледаше герба на Република България.

Сякаш всичко бе замряло в този ранен следобед. Двамата стояхме в прохладната тишина, а сенките ни се сливаха, отворени  и протегнати към националния ни герб, активиращ духовно единение и безпрекословно смирение у всеки българин.

– Дойде време да се запознаем лично, колега, а? До сега се знаехме само задочно. Следях редовно спортните ти постижения през годините, а преди малко си говорехме с Младенов и Сендов за служебното ти развитие. Радвам се, че ще може да работим заедно в екип и да направим нещо истинско. Като активни спортисти мисля, че няма да имаме  проблеми в комуникацията помежду ни. Ще може да си говорим директно  и без заобикалки… – той ме гледаше открито и съвсем естествено, без усилие се стремеше да счупи всяка възможност за наличие на някакво подозрение, скрито в съзнанието ми.

Беше прям и директен. Не губеше времето си. А и нямаше никакви признаци на заигравка от негова страна.

Повече от 15 години в мен се беше наслоявала представата, че той е бивш служител на СОБТ, тръгнал да търси попрището си в бизнеса с недотам законови средства. Помнех бегло стрелбата по него през 2003 година. Познавах го като председател на Националната федерация по карате, но никога през живота си не бях имал допир на отношения с него. Може да се каже дори, че сме били в условия на благородна конкуренция по линия на бойните изкуства, вземайки под внимание факта, че той бе един от известните състезатели на страната ни по карате, а така също и треньор на националния отбор.

Спомням си как на едно регионално събиране във Варна, на което присъстваха всички директори по сигурността, Весо Марчев бе изтървал нервите си и емоционално нареждаше на Иван Дражев: „Велин и момчетата му няма какво да ми стоят тука, а направо да отиват… да намират оня и да му счупят всички кокалчета на ръчичките и на крачетата”.

Тази негова приповдигнатост касаеше процеса на осветяване на Алексей Петров като служител под прикритие в НСС и ДАНС. Патетичните му слова бяха адресирани към един бивш директор на НСБОП, който според журналистически публикации си бе „играл като дете с клечка кибрит върху купа сено”.

Разбира се, думите на Марчев бяха повлияни от емоцията на събитията, довели до процеса на осветяването на Алексей Петров. Тогава за първи път усетих реалната тежест на аргументите на  Николай Младенов, когато правих своя избор да оглавя специалното звено.

Сега стоях точно с Алексей Петров, емблематична фигура във времето на прехода.  За едни той беше демон, а за други размахваше ангелски криле. Опитвах се да усетя вътрешния му пулс, състоянието на истинност и степента на откровеност в тази наша първа среща.За разлика от мен, той беше напълно непосредствен, отворен за незабавно действие, ако се наложи. Това лично на мен ми допадна. Излъчваше решителност и нямаше никакъв признак на съмнение спрямо мен.

Застанахме още по близо до националния герб, а той движейки се напред-назад с  академична интонация бързо приключи с встъпителните слова и каза:

– След два дни в София пристига израелски специалист, който е син на един от бившите шефове на МОСАД. Председателят Сендов е информиран за това. Уредено е да проведе семинарно занятие с ръководители в звеното по анализ на информация.  Има специализирани програми, касаещи борбата с тероризма, които със сигурност могат да им бъдат от полза. На семинара ще дойдеш и ти, тъй като си бил дълго време оперативен работник, а това ще е полезно за теб при структурирането на твоето звено.

Погледнах го, сякаш нарочно, без никакъв признак на емоция и заинтересованост. Директно отговорих, че ако ръководството разпореди да взема участие, ще бъда там.

– Не е само това – допълни Алексей – Човекът е с реален боен опит. Специалист е по неутрализиране на терористи-камикадзета. Ще можеш да се запознаеш с реални кадри, заснети от техните екипи при проведени успешни и неуспешни акции по отношение на боевици-камикадзета. Отличен стрелец е и  инструктор по тактически действия. Успях да уредя и ваше обучение, което да се проведе на стрелбището на „Спартак”. То ще бъде затворено само за вас. Утре ще ти се обадя, за да уточним детайлите.

Разменихме набързо телефоните си. Алексей не бе от хората, който обичаха да се застояват дълго на едно място. Тръгна рязко към изхода като каза, че можем да се търсим по всяко време на денонощието. Малко преди да стигне до пропуска се спря, сякаш бе забравил нещо. Обърна се към мен и попита:

– Как са назначените момчета при теб?

– Със самочувствие на Рамбовци и с пълна безхаберност по отношение на оперативната работа – отговорих директно, с повече чувство на възвишеност, отколкото на съжаление.

Алексей усети незабавно нотката на заиграване. Засмя се искрено с глас и доволен от директния ъперкът, който бях забил, се върна отново при мен:

-Знаеш ли, коя е неизлечимата болест на командоса?

– А тя само една ли е? – казах аз.

Той започна още повече да се смее, оголвайки все повече жизнерадостната част от душата си пред мен:

– Проблемът на командоса е, че той винаги е най-велик. Няма по-добър от него.

– Даже и в глупостта,нали?! – това мое допълнение накара Алексей да се залива от смях.

– Най-хубавото е, че ти си боец и дългогодишен оперативен работник.Това е най-добрият вариант за случая. Можеш да разчиташ на мен за всичко. Обещах на Петко Сендов да му помогна в амбицията да върне държавността и да изгради една стойностна Агенция за сигурност. Незнам до колко постъпвам правилно… Струва ми се, че си заслужава. Някои трябва да го направят… Някои като нас, колега…

Алексей Петров напусна бързо фоайето. Разбрах, че на втория етаж вече имал и кабинет, но не се качихме. Първата ни среща бе  проведена там, в тишината на ул.”Черковна”, където единствено Господ и герба на Република България станаха свидетели на нашето запознанство.

Бях останал сам, там в пустотата, вперил поглед в релефната художествена изработка на герба ни. Гледах надписа „Съединението прави силата”, който провокира в мен вътрешна размяна на напрежение между сърцето и разума. Те водеха екстремен дуел по отношение на понятието „Държавност”. Сърцето ми се беше вкопчило силно в тезата, че законът е в основата на държавността, а разумът упорито се дърпаше с ехидно изражение на твърдението, че властта е същността на държавността.

И като се замисли човек – какво дава прегръщането и отстояването на закона в България… Какво? Единствено чиста съвест и за съжаление мръсни врагове, на които вече гледам като на благословени приятели. Казвам приятели, защото те отключиха в мен скрита сила, която само благородният дух може да роди.

А какво дава властта в България? Нека бъдем искрени… Оказва се, че властта дава всичко. Властта е просперитет. Властта е необятни възможности, независими от морала, но силно зависими от материалните и финансовите средства. Можем да кажем, че законът и моралът са категории на сърцето, защото в тях се оглежда нашата съвест. Властта е категория на разума, която много често може да се намира  в конфликтни отношения  с категориите на сърцето, особено когато е застрашен нейният просперитет. В този нестихващ дуел между „Закон” и „Власт” се крие проблема на службата за сигурност, който е и наш национален проблем.

Тази негативна тенденция в правоохраняването е разбрана добре от  настоящите ни евроатлантически партньори. И точно тя умело може да бъде използвана за прокарване на чужди интереси в ущърб на националната ни сигурност и националния ни просперитет. Защото личния просперитет на един или на една група от хора, в никакъв случай не може да бъде просперитет на нацията ни, а в по-глобален план и просперитет на европейската общност.

Във времето, в което се структурираше ДАНС дуелът между „Закона”  и „Властта” навлезе във върховната си фаза. За голямо съжаление  „Властта” отбеляза превес малко преди идването  на ГЕРБ.

Самият предводител на Агенцията, който бе повикал Алексей да му помага в завръщането на държавността и установяването на върховенството на закона, влезна в нечисти преговори с властта, за да предаде онези служители на ДАНС, които дадоха изява на съвестта си в битката за справедливост, в службата си на „Закона”.

Трябваше да минат години, да изживеем гаврата, на която бяхме подложени от страна на продажни служители на Агенцията, от страна на политици, както от страна на този, който ни беше шеф, за да разберем истината.

Ако тогава някой ми беше казал, че председателят Сендов един ден ще ни разстреля от упор в десятката, никога не бих повярвал.

Докато ни се е кълнял, по-късно разбрахме, че шест месеца преди идването на ГЕРБ на власт, този който търсеше лоялността ни, е провеждал конспиративни срещи в дома на един депутат от ГЕРБ някъде в кв. „Младост”, за да урежда положението си след изборите. На разговорите са присъствали двамата лидери на ГЕРБ.

Спомням си, че през месец юни 2009 година след 18.00 часа, Сендов ни събра в кабинета си. Помислихме си, че има някакъв личен повод, тъй като на заседателната маса бяха прилежно подредени бонбони, фъстъци, бадеми и кашу. Непосредствено до него бяха седнали Николай Младенов и Алексей Петров. Христо Йотов се шегуваше със съветничката му Ценка, а аз и Рашко Зайков разглеждахме един оръжеен каталог на „Берета”, към която Рашко имаше сантимент. Беше награден с гравиран неин модел след една успешна операция, проведена с помощта на агентурни източници на балканското направление в „ориенталския близкоизточен рай”.

– Имам нужда, от вашия съвет – някак ненадейно  привлече вниманието на всички ни, Сендов – Незнам какво да правя…

Очите му се насълзиха и той  свали очилата си, за да разтърка с нервни движения очите си. После, слагайки очилата си с разтреперани ръце, продължи:

– Вие сте ми най-близки тук, на вас ви вярвам и затова още повече ми е притеснено да направя избор, изхождайки от ангажиментите, които съм поел към вас и към премиера Станишев. Не знам как да постъпя, много ми е трудно…

Срещнахме погледите си с Христо Йотов, чийто очи вече придобиваха онова игриво разширение, което всички познавахме в него, когато се изправяше пред някой, оплетен  в собствената си паяжина на пресилена обърканост.

Рашко Зайков повдигна вежди виждайки, че Йотов  беше доловил безпогрешно фалшивата вълна на речевата тирада, върху която сълзливо се плъзгаше Сендов.

„Защо ли ни сапунисва така?” – това бе въпросът, който се опитах с поглед да задам на Николай Младенов и Алексей Петров.  Но те стояха напълно безизразно, сякаш бяха изпаднали в дълбока медитация. Обзе ме чувството, че те знаеха, каква бе ролята на сапунения монолог. Знаеха, не толкова от проявлението на шестото си чувство, а от информация, до която вероятно се бяха докоснали.

– Петко, хайде не се притеснявай, те са хубави момчета, ще те разберат – мъдро и спокойно го окуражи Ценка.

Сендов притежаваше остър, аналитичен ум. Можеше да направи изключително точни прогнози за определен ескалиращ проблем или тенденция във всички сфери на националната сигурност. Отличаваше се с висока степен на интелигентност, но беше страхлив… Много страхлив!

Липсваше му решителност, а колебанието му, смесено с най-долнопробния нюанс на пресметливост, изгаряше душата му.

Интелектът е цветът на контраразузнаването, но той за съжаление не е достатъчен. Има много цветове, които не дават плод. Както казва Алберт Айнщайн: ”Трябва да внимаваме да не превръщаме интелекта си в бог – той, разбира се, притежава сила, но не и характер.” Тук Сендов губеше своята битка, а с малодушието си погуби и ДАНС.

Тогава, със задавено гърло, ни сподели, че е получил предложение да стане консул в Солун. Това било негова стара мечта. Смятал, че по този начин можел да бъде повече полезен на ДАНС и на нас самите, като активира личните си контакти с представители на европейския парламент, лично с Барозу и партньорските правоохранителни служби.

Най- интересното е, че този пазарлък е започнал някъде там, в разговорите, ползващи като явочна квартира жилището на депутат от ГЕРБ. Той се е развивал близо шест месеца преди съкрушителния изборен резултат на ГЕРБ. Не малко участие в пазарлъка е имала и съветничката му в ДАНС, която ни наричаше „хубави момчета” и едновременно с това провеждаше инкогнито срещи с представители на ГЕРБ  в хотел „Двореца” във Велинград.

В онази юнска нощ той потърси мнението на всеки един от нас – персонално, питайки ни един по един, с влажен поглед и пресъхнали уста. Каквото и да бяхме казали, вече нямаше никакво значение.

Всички усещахме какво предстоеше. Изборите бяха само след броени дни. Сендов отдавна беше продал дейността на ДАНС на тъмни политически субекти, възседнали народната любов със здрава сила.

Нас кучета ни яли. Той бе предал себе си и тези, които го бяха направили председател на ДАНС. Пред закона и властта той бе избрал да служи на властта. Законът бе потънал дълбоко и се бе удавил с неговата съвест. Но това предстоеше и беше най-малкото зрънце от предателството му към всички онези, които не загубиха сърцата си и своята съвест.

Казват, че в подобни ситуации големият човек по-скоро би се пръснал на парченца като скъпоценен къс нефрит, отколкото да остане цял като кирпичено блокче. За хубаво или за лошо, тогава аз  ни най-малко предполагах, че душата на Сендов е от кирпич. Сляпо вярвах и търсех непрекъснато гласът на своята съвест.

Стоях безмълвно втренчил се в герба ни. Отмерения ритъм от стъпките на Алексей Петров бе затихнал, а аз не излизах от вътрешната си самовглъбеност, където се носеше ехото от последните му думи: „Струва ми се, че си заслужава… Някои трябва да го направят… Някои като нас, колега…”.”

Откъс от новата книга на Веселина Томова,

готвена за печат – „Хвани ме за кобура”