Иван Славков: Невинният не се страхува от никого!
Уважаеми Защитници на Правата на човека, в поверените Ви институции! Моля, за Вашето внимание, съпричастност и ангажираност към един частен случай, който е ярък пример за безпрецедентно погазване на човешките права и неспазване на Конвенцията за защита правата на човека от съда в град Варна, България. Вече 3 години и 8 месеца съм с наложена мярка „задържане под стража” и лежа във Варненския затвор без присъда. Какво означава за мен това мое задържане? Очевидно е, че това бе изпълнение на политическа или лична поръчка на лица, заинтересовани от моето дискредитиране и отстраняването ми, както от обществените, така и от бизнес задълженията ми.
На вниманието на:
Сър Никола Браца – Председател на Европейския съд по правата на човека
Г-н Нил Муйжниекс – Комисар по Правата на човека на Съвета на Европа
Г-н Марк Грей – Говорител на Европейската комисия
Копие:
Хюман райтс уоч – Human Rights Watch
Амнести интернешънъл – Amnesty International
Международен Комитет за защита правата на човека –
Comité International pour la Protection des Droits de l’Homme
ЖАЛБА
От
Иван Стоянов Славков,
в момента в Затвора, гр. Варна,
Република България – пълноправен член на Европейския съюз
Уважаеми Госпожи и Господа,
Уважаеми Защитници на Правата на човека, в поверените Ви институции!
Моля, за Вашето внимание, съпричастност и ангажираност към един частен случай, който е ярък пример за безпрецедентно погазване на човешките права и неспазване на Конвенцията за защита правата на човека от съда в град Варна, България. Вече 3 години и 8 месеца съм с наложена мярка „задържане под стража” и лежа във Варненския затвор без присъда.
В съвременна и демократична България, член на Европейския съюз, човешките права се погазват доста често и твърде грубо. В случая, който ще опиша, категорично смея да твърдя, че са нарушени Член 5, точка 3 от Конвенцията за защита правата на човека – задържане в „разумен срок” и Член 6, точка 1 – гледане на делото в „разумен срок”. Считам, че проточването на делото ми е умишлено, като по този начин се потъпкват човешките ми права, правото на справедлив процес, правото на свобода и сигурност.
Ius est ars boni et aequi.
Правото е изкуство за познаване на доброто и справедливото.
Тази древна мъдрост е събрала в себе си основата на световното правосъдие. От далечните времена, когато е изречена, до днес, тя не е изгубила дори частица от философията си. За съжаление, обаче правосъдието в България върви по свой път, различен от този, завещан от древните и възприет от развитите, съвременни, демократични държави.
Още от римско време има сентенция, че бавното правосъдие не е правосъдие. То не е само формален или безобиден порок. При наказателни дела, които продължават 5-6 години, се губи идеята за справедливост. Губи се изконната житейска, правна и морална връзка между истината и неистината, презумпцията за невинност и наказването на истинските виновници. Хората губят доверие в държава, която не успява бързо и ефикасно да докаже истината. Забавянето на правосъдието деформира самия съдебен процес. Затова, бавното правосъдие е изключително сериозен и болезнен проблем, както за хората, така и за държавата.
Ще представя на Вашето внимание моя кратка биография. Казвам се Иван Стоянов Славков, роден съм на 14 септември 1967 година, в село Партизани, Община Дългопол, Варненска област, България. Завършил съм висше образование във Национален военен университет “Васил Левски” в град Велико Търново, България. До 1994 г. съм работил в структурите на Министерството на вътрешните работи, след което се насочих към частния бизнес. Избран съм за общински съветник през мандатите – 2003-2007 и 2007-2011г. Собственик и Президент на футболен клуб. Женен съм, с две деца на 6 и 12 години.
Първо искам да Ви сезирам за незаконността на моето задържане, което продължава вече 3 години и 8 месеца. През месец септември 2008 година, по време на проведената срещу мен и моите служители полицейска операция, аз и моето семейство се намирахме в Република Турция за планирана операция за отстраняване на жлъчката ми. След като разбрах за случващото се в България, се свързах с представител на полицията в град Варна, информирах го за моето местоположение и причината да съм в Република Турция, и заявих категоричното си желание да окажа пълно съдействие на правораздавателните органи. След направената ми операция, информирах надлежно за периода на следоперативното ми възстановяване и кои са евентуалните дати, на които ще се прибера в Република България и ще се явя пред разследващите органи. В уверение на това, че нямам намерение да се укривам, съпругата ми и двете ми деца се прибраха в Република България веднага, а чрез адвоката си аз изпращах медицинска документация във връзка с направената ми операция, за да удостоверя, че моето отсъствие не е свързано с предприетите действия срещу мен. Завърнах се в Република България ДОБРОВОЛНО, около десет дни след оперативната интервенция, въпреки препоръката на лекарите да не предприемам пътувания в следващите минимум двадесет дни. На 15.10.2008г. се прибрах в Република България през летището в град София, като имах уговорка с адвоката ми, на следващия ден да се явим пред дознател, във връзка с воденото срещу мен разследване. Сутринта на 16.10.2008г. получих криза и се наложи да бъда хоспитализиран в медицинско заведение. Адвокатът ми веднага се свърза с дознател и информира, че въпреки влизането ми в болница сме готови за извършване на следствени действия. Вместо да започнат такива, от Прокуратурата НАЗНАЧИХА медицинска експертиза с два въпроса: какво е здравословното ми състояние и мога ли да бъда лекуван в следствения арест. Забележете: БЕЗ ДА СЪМ РАЗПИТВАН. Два медицински екипа дадоха заключение, че състоянието ми е незадоволително и лечението трябва да продължи в болнични условия и едва трети екип /четири дни по-късно, очевидно след тежък натиск върху лекарите и техния подбор/ заяви, че мога да пребивавам в следствения арест. След което бях арестуван – изведен от болничното заведение и приведен в следствения арест, с мярка за неотклонение задържане под стража.
Какво означава за мен това мое задържане? Очевидно е, че това бе изпълнение на политическа или лична поръчка на лица, заинтересовани от моето дискредитиране и отстраняването ми, както от обществените, така и от бизнес задълженията ми.
Какво ми дава основание за това мое мнение:
Задържането ми беше по време на втория ми мандат като общински съветник, поради което аз не можех да изпълнявам моите ангажименти към избирателите и към Община Варна. Преди арестуването ми бях човек с високо обществено положение. Аз бях собственик и президент на футболен клуб, който тогава беше отбор в елитната група. Притежавах бизнес, който успешно развивах и ръководех. Ползвах се с висок авторитет сред висшите представители на общинските и държавните инситуции, националните и местни политически лидери, в бизнес средите, сред партньори и служители. Не съм осъждан и никога не съм имал криминални регистрации. В основата на бизнеса и личния ми живот са почтеността, морала и достойнството. Но явно подобни качества и поведение не се толерират в „демократична” България и не се вписват в рамките на криворазбрания „морал” в българския бизнес и политика. Красноречиво доказателство за това е отношението на правораздавателните органи към мен и поведението на съда през последните 3 години и 8 месеца.
Редно е да уточня и следните факти: имам постоянен адрес, семеен съм с две подрастващи деца, които вече повече от три години и 8 месеца са лишени от бащински грижи. Въпреки, че имах възможност да се укрия от органите на реда, след като бях в Република Турция, аз се прибрах, за да съдействам на разследването, и за това мое безупречно процесуално поведение аз бях задържан под стража, въпреки недоброто ми здравословно състояние. Никога с поведението си не съм давал основание да се предполага, че ще се укрия или ще възпрепятствам, по какъвто и да е начин разследването.
Съдът в град Варна продължава да не взема под внимание моите искания за промяна мярката ми за неотклонение от „задържане под стража” в по-лека, въпреки че досъдебното производство отдавна е приключило и т.нар. прокурорски свидетели вече са дали показания и по никакъв начин не би могло да им се влияе. Само ще уточня, че първоначално по това дознание бяха задържани 24 души, 19 от тях сключиха споразумения с прокуратурата при твърде неясни обстоятелства и странни договорки, 4 получиха по-леки мерки за неотклонение и единствено аз продължавам да бъда с най-тежката мярка „задържане под стража” и да лежа в затвора в град Варна вече повече от три години и осем месеца, без присъда.
Най-страшното е, че всеки би могъл да се озове в моята ситуация и да бъде задържан и осъден единствено само чрез свидетелски показания. Според действащото законодателство в Република България, с 5-6 „правилни” свидетели, осъдителната присъда е сигурна за всеки.
Тук ще си позволя да цитирам част от заключенията и препоръките на Европейския съд за правата на човека към правораздавателните органи в България: „Задължително е спазването на изричното изискване „произнасяне в кратък срок”. Националните законодателства трябва да намерят необходимия баланс. В поредица от решения Съдът подчертава, че държавите-членки са длъжни така да организират правните си системи, че да спазят задълженията по Европейската конвенция за правата на човека, които са поели. С напредването на разследването съществуването на обосновано подозрение за участието на дадено лице в тежко престъпление и възможността то да попречи при събирането на доказателства не са вече така относими и достатъчни основания за продължаване на задържането под стража. Съдилищата, които разглеждат едно наказателно дело, следва да полагат специално усърдие за бързото му приключване, когато на подсъдимият е наложена мярка за неотклонение задържане под стража.”
В свои заключения Европейският съд по правата на човека подчертава, че тежестта на повдигнатото обвинение само по себе си не е достатъчно основание за неоправдано лишаване от свобода. В началото на месец май т.г., Комисарят по човешките права към Съвета на Европа Нил Муйжниекс заяви категорично, че „България има още три месеца да вземе мерки срещу бавното правосъдие”. И добавя: „През 2011 г. съдът е постановил най-много решения заради нарушението на правото на справедлив процес, а всеки гражданин има право да получи такъв и това да стане в разумен срок. Съдът е приел, че има структурен проблем относно продължителността на наказателния и гражданския процес в България и ето защо е поискано от българските власти да въведат ефективни мерки до една година след постановяване на решенията. Срокът за това изтича на 10 август тази година.” Не без основание британските юристи употребяват максимата „закъснялата справедливост е потъпкване на справедливостта“.
Проблемите, свързани с тълкуването на срока, произтичат най-вече от липсата на легална дефиниция за това кой срок се счита „разумен“ и от непромененото становище на европейските съдии, че конкретните обстоятелства по всеки казус, определят извода дали тази гаранция за справедливост, е нарушена. В наказателната процедура съответният срок започва да тече от деня, в който е ОТПРАВЕНО ОБВИНЕНИЕ срещу лицето. Европейският съд определя понятието „отправено обвинение“ като „официално уведомление или предупреждение до лицето от компетентен орган за предположението, че лицето е извършило престъпление“. В този смисъл „повдигане на обвинение“ със съдържанието, което влага българският наказателно процесуален кодекс, не е единственото възможно начало на „разумния срок“. „Разумният срок по чл.6 т.1 започва веднага, щом лицето бъде „обвинено“. Това може да стане и в момент, предхождащ постъпване на делото в първоинстанция съд, като например: датата на ареста или датата на която лицето официално е било уведомено за предприемането срещу него наказателно преследване, или датата на образуване на предварителното разследване. Какъв е моят конкретен случай.
Бях задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража” през месец октомври 2008 година, а съдебното производство срещу мен стартира официално през месец юли 2009г. – 10 месеца по-късно и продължава вече 3 години и 8 месеца.
Ще продължа с фактологията: пребивавайки 3 години и 8 месеца в следствания арест и в затвора, здравословното ми състояние се влоши и въпреки мнението и множеството заключения на лекари и психиатри, аз продължавам да съм лишен от адекватно лечение. За пореден път се погазват основни европейски принципи. Член 35 – Закрила на здравето, от Хартата на основните права на Европейския съюз гласи: Всеки има право на достъп до здравна профилактика и да ползва медицински грижи при условията, установени от националните законодателства и практики. При определянето и осъществяването на всички политики и действия на Съюза се осигурява висока степен на закрила на човешкото здраве. Не се спазва и Законът за здравето на Република България. Според Чл. 2. „Опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез прилагане на следните принципи: 1. равнопоставеност при ползване на здравни услуги; 2. осигуряване на достъпна и качествена здравна помощ.”
За да илюстрирам по-ясно условията в българските затвори, ще цитирам Наредбата за определяне на стандарти за годишна бюджетна издръжка на един лишен от свобода, която обаче не съдържа конкренти параметри. Ето какво осигуряват стандартите в България:
1. достатъчна по химически и калоричен състав безплатна храна;
2. самостоятелно легло, безплатно облекло, обувки и спални принадлежности;
3. санитарно-хигиенни материали;
4. здравнопрофилактична дейност;
5. медицинско обслужване и медикаменти;
6. поддържане на хигиена и здравен контрол;
7. културно-информационни и религиозни дейности;
8. спортни дейности;
9. творческа дейност;
10. специализирани програми за индивидуална и групова работа за въздействие и ресоциализация;
11. курсове за професионална квалификация и обучение в практиката, трудови, образователни, обучителни и възпитателни програми;
12. материали за текущ ремонт и др.;
13. вода, горива, електрическа енергия;
14. външни услуги.
С изключение на т. 2 наредбата не съдържа числени, количествени или качествени стойности по отделните показатели и дори не изчерпва условията, при които се осъществява лишаването от свобода. Едно бързо съпоставяне на цитираните стандарти с Европейските правила за затворите показва, че в обхвата на наредбата не са включени показатели за дневна и изкуствена осветеност, температура, проветрение и лично пространство в килиите, които всъщност поставят най-сериозни проблеми пред системата на арестите и затворите в България.
В продължение на 3 месеца бях изпратен за лечение в психиатричното заведение в затвора в град Ловеч, България. Вещите лица препоръчаха да бъда изследван в първа психиатрична клиника „Св. Наум“ в град София, където са най-добрите специалисти, с 24-часово наблюдение и с най-точната апаратура. Въпреки становището на медицинските специалисти, съдията реши да ме изпрати на принудително лечение в психиатричното заведение в затвора в град Ловеч. Преди заключение на медиците, в продължение на три часа, експерти в областта на психиатрията са ме тествали без мое знание, дали не симулирам и дали все пак не преекспонирам с душевните си оплаквания. Направените обстойни изследвания, показаха, че наистина страдам от протрахинирана депресивна реакция, която спада към групата на психичните разстройства. Това заболяване е следствие на дългия ми престой в затворени помещения, липсата на близък изход от създалата се ситуация, проблемите в семейството и пълния срив на бизнеса, в резултат на задържането ми. Имам заеми, които трудно изплащам, поради отнетата ми от съда възможност да ръководя бизнеса си. Изключването от Общинския съвет също е значим фактор, довел да влошаване на състоянието ми. Всички тези негативни обстоятелства често водят до състояние на хронично безсъние, депресия, които ако не се лекуват навреме и правилно могат да доведат до развиване на суицидно разстройство, агресия и заболяването ми да се задълбочи необратимо.
Влошеното ми здравословно и психологическо състояние, вследствие продължителното ми пребиваване в затвора при неадекватни условия, липсата на специализирано лечение и нормален хранителен и диетичен режим, който следва да спазвам, явно не са основателен мотив за съдиите в България, за да се съобразят с мнението на лекарите и да променят мярката ми за неотклонение в по-лека, при която мога да се подложа на лечение.
Няма да пропусна да отбележа и тежкия инцидент, който ми се случи при пътуване до град София на 29 февруари 2012 година, за да свидетелствам по друго наказателно дело. Пътувайки със служебен автомобил на съдебна охрана, претърпях катастрофа, при която бе застрашен живота и здравето ми. Освен това, на съпругата и близките ми бе отказана, каквато и да е информация, относно пътния инцидент и моето здравословно състояние след него, което противоречи на Конституцията на Република България и нормалната човешка логика.
Член 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз гласи следното: „Човешкото достойнство е ненакърнимо. То трябва да се зачита и защитава.” Как българският съд спазва тези условия, след като в продължение на 3 години и 8 месеца, с поведението и решенията си, създава категорични и непреодолими препядствия, за да не мога да упражнявам конституционното си право на труд, да не изпълнявам ангажиментите и задълженията си като родител и глава на семейството? Абсолютното внушение, което прави съда, негласно обявявайки ме за виновен, като отнема основните ми човешки права и личностната ми свобода, не е ли потъпкване на човешкото ми достойнство? Умишлено и целенасочено, правосъдната система в България ме превръща в неизряден гражданин, тъй като, отнемайки ми основни права ме лишава от възможността да развивам почтен бизнес, да изплащам фирмените и семейните банкови кредити, да спазя договорните си отношения с бизнес партньори и служители, с данъчните и осигурителните власти. Отнасяйки се към мен, като към престъпник, автоматично ме пращат извън закона, лишавайки ме от възможността да докажа почтеността и морала си, подронват авторитета и достойнството ми на син, съпруг, баща, партньор и работодател.
Към моето изложение ще прибавя още един щрих, който е поредното ярко доказателство за явно негативното отношение спрямо мен, от страна на „правораздавателните органи”.
През 2009 година участвах в парламентарните избори, като бях включен в кандидат – депутатска листа, надлежно регистрирана в Централната избирателна комисия. Варненските магистрати създадоха скандален прецедент в съдебната практика, като в разрез със Закона не ме допуснаха да участвам в предизборната кампания, което бе грубо нарушение на Закон за избор на народни представители, член 53, алинея 1, Конституцията на Република България, член 6, алинея 2 и Наказателно-процесуалния кодекс, член 23 и последващи. Сезирана бе Европейската комисия, Европейският парламент и персонално г-н Жак Бароли – вицепрезидент на Европейската комисия. По казуса има официално становище на омбудсмана на Република България, което изцяло е в моя полза.
През 2011 участвах в изборите за местна власт и се кандидатирах като независим общински съветник. От съда отново не ми бе даден шанс да проведа нормална предизборна кампания, да се срещам с избирателите си очи в очи, да разговарям с тях. В заключение бих насочил вниманието Ви към следния казус.
До настоящия момент никой не си е направил труда да пресметне колко от случаите на “задържане под стража” не приключват с осъдителни присъди. Моето мнение е, че престой на задържано лице в следствен арест, по-дълъг от няколко месеца, вече не може да бъде оправдан с необходимостта от процесуални действия.
По-скоро има показно-наказателни функции. Така, „задържането под стража” добива характер на присъда.
На финала на моето изложение, отново ще се позова на фактите. Деветнадесет от първоначално задържаните 24 лица по делото, сключиха споразумения, притискани от представители на полицията, прокуратурата и съда или влизайки в неморални и незаконни договорки с тях. Трима от останалите подсъдими са с мярка „парична гаранция”, четвъртият излежава присъда по друго дело.
Кое е фрапиращото и абсурдното?
Аз – невинният до доказване на противното, към този момент, единствен съм с най-тежката мярка за неотклонение – „задържане под стража”, в продължение на 3 години и 8 месеца!
Аз – невинният до доказване на противното, към този момент, съм излежал най-тежкото наказание по това дело – 3 години и 8 месеца! Най-високата присъда на призналите се за виновни, постановена с решение на съда, е 3 години.
Това ли е наградата за онзи, който вярва в правосъдието и търси истината? За онзи, който отказва предлаганото му споразумение, защото не иска да сложи клеймото „престъпник” върху себе си, като признае вина за деяния, които не е извършил?
Вече 3 години и 8 месеца, абсолютно невинен, според презумпцията на правото, аз излежавам непроизнесената от съда присъда. Това ли се нарича справедливост в България? Или това е тъмната страна на Темида и поредното доказателство, че правосъдието в България – една демократична държава, член на Европейския съюз, е илюзия?
С надежда очаквам отговорите от Вас, блюстителите на световен ред и правосъдие!
Neminem metuit innocens. – Невинният не се страхува от никого.
4.06.2012г.
С Уважение:
Иван Славков