ИЗНОСВАНЕ

Една дума ми се върти от мозъка до езика и накъдето да погледна, я виждам.
Думата е „износване“.
Не овехтяване, не остаряване, не безпомощност, а износване. Спотаено износване.
Уж светът ври и кипи – той всъщност пуши и мирише, а всичко изглежда износено, излиняло, случвало се вече.
Износени политици, износени идеи, износени държави, износен грим и износено лустро.
Голямата ми дъщеря, сигурно е била на пет-шест години, запетайчица някаква, веднъж изтърсила на баба си:
–Бабо, аз това шушляково яке си го относих“.
По същия начин сега и ние си ги относихме и отболедувахме нашите несвършващи нови времена.
Много се разправя, че преди повече от сто години, като дошъл по нашия край, народният поет Иван Вазов казал: „Ако не бях видял Тетевен и Тетевенския балкан, и аз щях да остана чужденец на майка България“.
Нямам представа дали Вазов е казал точно това. Но е истина, че тук, в Балкана, в клисурата на река Вит, е неземно красиво. Нямат описване скалите, горите и красотите.
А аз се чувствам овехтял. Чувствам се овехтял, защото не мога да усетя цялата тая красота, както някога. Други са хората, други са вибрациите, друг е говорът, темпът на живот е друг. Флората и фауната са вече друга биология.
Трябваше да се върна на село обаче, за да почувствам не само колко съм овехтял, а колко овехтяло е било всичко в София.
Гледам днеска, събрали се трима анализатори и говорят за случващото се в България. Господи, колко овехтели ми се сториха! Изтръпнах, защото усетих, че те схващат политиката само като клюка, като личен интерес, като психология на партийните вождове. Помислих, че са анализатори в аквариум. Три рибки в аквариум – едната рибка правила интервю с Бойко Борисов, другата била депутат и сега е ядосана на целия свят и не дава думата на никого, третият рибок бил евродепутат – с всичките последствия от това високоплатено занимание…
И нито, ама нито за секунда не усетих, че мислят, че в България, освен тях и политиците, има и други човешки същества.
Пълно износване на усета за земя, за човечност.
Трябваше да дойда на село, за да усетя колко се е износило нашето изкуство, как артистите се занимават най-вече с халтура и как чалгата стана норма на живот.
В България вече е невъзможно да се живее без чалга, защото само при нея няма износване. А няма износване, защото няма нищо друго, освен бедра, цици и кълчене. И пошлост, и бели пътечки за смъркане.
Трябваше да дойда на село, за да видя как София се превръща в пилон, около който се гърчат и вият хора, жадни за внимание, за пари и за вехта слава. Има ли по-голяма метафора от тази, че София сега е затрупана едновременно от сняг и боклук. Как ви се струва съчетанието на сняг и боклук? А в снега – плъхове. Сюрреализъм.
Не смея да си отворя прозореца, защото ще видя изхабения пейзаж на моето детство – най-красивия изхабен пейзаж на света.
Не смея да заговоря човек, защото ще ме лъхне на нафталин и аз ще го лъхна на нафталин.
Не смея да си пусна телевизора, защото там, подобно скакалци, ще ме полазят едни и същи политици, комици, адвокати, тарикати, прокурори.
Веднъж през Средните векове Европа била нападната от страхотни скакалци. Скакалци опустошавали посеви, насаждения, гори… И тогава папата в Рим устроил съд над скакалците. Обявили ги за виновни и ги отлъчили от църквата. И скакалците изчезнали и не се виделш много години.
Как да осъдим и кой да осъди днешните скакалци, които проядоха дрехите ни, душите ни, горите и ливадите ни, любовта ни?
Николай Василиевич Гогол е написал гениалната повест „Шинел“. Там един петербургски чиновник – най-дребната и нищожна душица във Вселената, решава да си ушие шинел, защото старият даже не можел да се изкърпи и „не ставал за нищо“. Бедният чиновник подчинил целият си живот на това. И когато си ушил най-накрая нов шинел и за пръв път му обърнали внимание, улични крадци му го свалят от гърба през нощта, когато се връща от единствения си банкет в живота.
От мъка чиновникът Акакий Акакиевич умрял, а после се превърнал в призрак, който нападал хората в Петербург и им свалял шинелите.
Шинелът на света и нашият български шинел са протрити, овехтели и не стават за нищо. Въпросът е дали по-нататък няма да стане същото като в повестта на Гогол и дали ние няма да се превърнем в призраци, които търсят изгубения си свят.
Ще завърша с Иван Вазов обаче, защото в историята за него и Тетевенския край има и един друг велик момент. Чувал съм, че когато се събудил Иван Вазов сутринта в хана, излязъл на двора и погледнал красотите наоколо, заслушал се как славей пее на едно дърво (легендите и местният патриотизъм са голяма работа). Заслушал се Иван Вазов и казал на файтонджията си следното:
–Чуеш ли как пеят славеите, Атанасе?
–Ааа, чирикат, чирикат, да ги е…
Вехта работа, ама смешна.
Николай Милчев