Израел и МОСАД. Смешката не беше никак весела.

Предстоеше уличната развръзка – да успиш врага си, правейки го приятел, и да го проснеш на земята.

Преди това обаче на нас двамата с Алексей ни бе писано да изядем една торба сол.

И да се задавим.

Точно преди да излезе от печат „Бандитска Варна” си поднесох един подарък и сбъднах мечтата си да пътувам до Израел. Обаче пак се натресох в най-неподходящия епицентър. У нас вече като се кажеше Израел, задължитело освен МОСАД, се разбираше Алексей Петров. А Томова да пътува за Израел без Алексей Петров да я е пратил? Просто изключено. Юлия Кунева от „Труд” реши да надхитри редакторите си, които бяха спуснали забрана книгата ми да се рекламира във вестника, написвайки гръмко заглавие: „Писателка със сандална слава отива при МОСАД”, но номера не мина и публикацията и бе свряна единствено в регионалното издание на „Труд” за Варна.

След като се върнах от Обетованата земя, Мария Друмева от в. „Шоу” направи интервю с мен за книгата и ме тушира с един от въпросите си: „Имаме информация, че в самолета, с който си пътувала за Израел, са летели Яне Янев, и Димитър Абаджиев?”. През смях и отговорих, че Яне е фигура, която няма как да не забележа, в който и самолет да лети, камо ли в онзи, в който се молех, да не падне. Световната конспирация обаче в България не само бе облъчила всички, но и ставаше начин на управление. Понякога в България се случваше и това – да се събудиш и да не знаеш всъщност кой си – дали онзи, който си мие зъбите, наблюдавайки се в огледалото, или този, който вестниците и мълвата описват.

По-късно от самият Алексей щях да разбера нещо, което наистина ме втрещи.

– В деня, който се прибра от Израел, аз пътувах за там. Знаеш ли какви неща по този повод се говореха в най-различни и то много високопоставени среди? Че съм те пратил там и веднага след като се връщаш, аз отлитам за да …

– Довършиш мисията ли? – гледах го опулено.

Смешката не беше никак весела.

Израел бе бягството ми при Бога. Без роуминг, без интернет. В началото нямаше да съм аз, ако не бях бясна, че единствено моя лаптоп имаше проблеми с интернет-връзката, а роуминга не беше включен само заради моят абослютен михлюзлък. От ритъм да съм непрекъснато информирана, в първите часове изпаднах в пълна безтегловност.

В Израел обаче нищо не беше случайно.

Господ ми даваше категоричен знак да изтрия всички пластове, които ми пречеха да дишам свободно и да му се отдам. Влюбих се в Израел моментално. Там открих и едно неподозирано приятелство с изумителната Тони, с която единодушно решихме, че оттук нататък сме готови да се предадем без бой на някой достолепен евреин.

Видях със сърцето си всичко, което исках. Плачех като дете по стъпките на Исус и вървейки по пътя на Голгота, сред шумния, цветен пазар, не разбирах как тези тесни улички бяха побрали накуп саможертвата на един дух и търговците, изгонени от храма. Йерусалим бе удивителен урок, че нещата никога не са нито черни, нито бели. И че за всичко има отговори, но те са в душата. Само смелост трябваше, за да погледнем вътре.

Това бяха дни, които още не съм готова да опиша, защото такова пътуване е устрем на духа. МОСАД обаче си беше МОСАД. В групата имаше един бивш контразузнавач, с който се забавлявахме щедро. Той непрекъснато пускаше някакви тънки слухове сред онези, на които не станах симпатична, защото вместо да офкат и пухкат какво точно сега се чака тук или там, аз исках да видя и чуя всичко. Имаше и такива българи, които изобщо не знаеха защо са в Израел, освен, че бяха водени от грандоманията като се върнат в еснафските си кръгове да се фукат, че са били на Божи гроб. Т. ги тровеше непрекъснато: „Не се занимавайте с нея, не е случайна, Нея като свърши деня я взимат със специален автомобил и я водят някъде, където не е за приказване… Май са от от МОСАД…”.

Вечер Тони и нашата компания умирахме от смях под Йерусалимското небе на чаша вино. Контразузнавачите са крале на интригата и на връщане, на летище „Бен Гурион”, където и ангелско крило не можеше да прехвръкне без да го засекат, Т. пак се изгаври с еснафите при проверката и тихичко им подшушна: „Гледайте сега как само нея няма да я отклонят за пълна проверка…”. Господ ни беше съюзник и наистина ме пуснаха без пълен тараш. „Ама, защо нас ще ни ровят багажите и ще ни събличат?!”, съскаха „дантелените гащи”, както наричахме помежду си някои от онези, които така и не разбраха защо всъщност бяха в Израел, а Т. се подсмихваше коварно: „Казах ви, че МОСАД има пръст!”.

Единственото, което успях да науча в Израел като българска новина, бе за ареста на варненския екссъдия и частен – съдебен изпълнител Галин Костов, който бе задържан за поръчителство на убийството на дълго търсения, отвлечен бургаски бизнесмен Стоян Стоянов. Познавах Галин Костов, беше блестящ съдия и никой, и никога нямаше да ме накара да повярвам, че е извършил това. По-късно вразите ми ме нападаха как съм могла да напиша такива хубави думи за Галин Костов в „Бандитска Варна”, след като бил поръчител на убийство. Делото и там бе ужасно мръсно, но затова нататък.

На летище „Варна” скочих без никакъв преход в помията.

Включвайки телефона си, първият SMS, който получих бе от Веселин Данов. С него бях приключила всякакви отношения след като сключи споразумение. Пишеше ми, че си иска 2800-те лева, които ми бе дал за да направя сайта afera.bg, и които впоследствие си бе върнал десетократно. Нямал пари, нямали с какво да си плащат сметките…Бедният, Данов! Последваха натрапчиви обаждания от секретарката му. Като разказвах на Алексей, той реагира светкавично. Алексей знаеше каква горда тантел –марка съм:

– Аз ще ти дам парите! – той чувстваше огорчението ми – никога, без къшей хляб да бях останала, не бих била толкова неблагодарна към човек, който е направил и невъзможното за да ми помогне.

– Не, Алексей, АЗ ще му върна парите. До стотинка. – преглъщах една огромна сълза, която ме душеше като змия.

– Ама аз мога да ти дам и 50 000, ей така, да си ги харчиш по баровете… – усмихна се разведряващо той и ми заразказва как преди много години е изпаднал в подобна ситуация. Знаеше, че няма да приема помощ, но съумя да ми покаже, че и думите помагат понякога.

Второто нещо, което ме завърна окончателно в България след скитането ми по светите земи, бе в. „Галерия”, който си бях купила на летището.

Същата вечер пуснах в сайта материала: „Алексей, спри се! Журналистика не се прави с наемни убийци!”.

Веселина Томова

Откъс от книгата и „БГ АФЕРИ. Алексей и останалите”