Илко Моис Ескенази и (не)състоялият се СДС…
Илко Ескенази си отиде от този свят на 28 септември 1994 г. – вече 15 години само паметта ни свързва с него. А той каква отзивчива и благодарна памет имаше…
За варненци като него няма как да лицемерим „постмортем” – „или добро, или…”. Той просто беше най-ярката личност, изгряла на небосклона на морската столица при отключването на „промените”. Невероятно образован – беше взел най-доброто от тогавашните наши школа за „елита”, докоснали се (не)контролирано до Запада. Беше попил толкова много от хилядолетната еврейска традиция, беше юрист, но сякаш историята се плискаше в морето на кръвта му. Беше роден историк.
И как познаваше Изтока – Василий Розанов му беше пред очи за прословутата битка с „или добро, или…”. Варна беше в потрес от нелепата му Кончина…Вълните на скръбта заливаха града. И не спираха да прииждат…
Но преди това Илко Ескенази свърши толкова много, за да се диша като в „белите страни” у нас – без площадно кресчендо. С много работа в „тихите стъпки” на промените. Но той можеше и да Застава – лятото на 1993 г. го доказа…
Ескенази не си падаше по суетнята и шумотевицата – беше човек на делото: на работата, вършена с методична добросъвестност, беше Законотворец. Най-добрият. Дърпаха го на всички страни – все закъсняваше…Но в голямото беше най-точният…
Илко беше най-доброто, което се случи на „синя Варна”. И не от местен шовинизъм ще кажа – най-голямата грешка на д-р Желю Желев (човешко, твърде човешко – лятото на 1993 г. го гложди изглежда и досега) беше, че не предложи Илко Ескенази за премиер след Филип Димитров, а прояви инат с Любен Беров. Съдбовна грешка. Чувството за дълг и дело може би щеше да принуди Илко да приеме да преглътне „избора” между Желю Желев и Филип Димитров. Може би… Страната ни едва ли е имала някога толкова подготвена Фигура за премиер – и в разцвета на силите си…Тъжно, много тъжно…
Илко Ескенази май беше единственият, който можеше да помири силната тогавашна „троица” – Желю Желев, Филип Димитров, Иван Костов. Можеше – но не успя…Дори той. Фаталната самонадеяност и окаяният нашенски провинциализъм сътвориха карикатурен месианизъм, който стряскаше достоен и паметлив евреин като Илко Ескенази, чийто родови усет за историчност и страст да се улови решаващия момент не разбираха как може да се работи с безпощадно усърдие срещу добротворната Ефикасност.
Ескенази беше толкова бърз – тъй попиващо слушаше, толкова светкавично разбираше, ей тъй, подпрян на някоя колона в кулоарите на парламента, неговото толкова нефамилиарно и приятелско „ти” прииждаше в стаения сумрак на тихите властни коридори и подканяше към още и още по-бързи въпроси и въпроси, и въпроси. Искаше да решава „въпроси”, искаше да отговори на Времето. Как пък не забелязах поне веднъж да изглежда впечатлен от овластяващите позиции, които заемаше тъй ненатрапчиво и в същото време толкова забележимо – столичани, пардон, се шашкаха от мълниеносните му реакции. Сините се радваха. Червените нямаха отговор – техният бърз умник Андрей Луканов ги възпираше да не поругават „националния капитал”. Е, „комунистите-аристократи” се бяха назобили с едри лафове…
Аналогията никога не е невинна – Ескенази беше в добри отношения с Костов. Той можеше да пробуди към „приятелски тон” с хората и съратниците дори такъв като Иван Йорданов Костов. (Всъщност дали точно пресметливото пласиране на ексКомандира край Бойко Борисов не вади на бял свят онова, което Ескенази едва ли би приел като „цена” – „смесването”…)
Толкова бяха и са различни с Костов – Илко обичаше и се грижеше за Варна…Спираше се до всяка усмивка, до всяко загрижено лице. Това е – Илко беше сякаш син на Грижата да има повече усмивки за варненци, за българите…”Които го имат – от пътя е.”.
Любомир Живков