ИНТЕРВЮТО, КОЕТО НЕ ПОСМЯ ДА БЪДЕ ИНТЕРВЮ
Първото интервю на Бойко Борисов от години беше чакано с трепет. Не от любопитство, а от професионално очакване – дали най-сетне ще видим разговор, който да извади бившия премиер от комфортната му зона и да го постави там, където би трябвало да бъде всеки политик – пред въпросите на обществото.
Интервюто закъсня. После се появи. Два часа. И още в първите минути стана ясно, че това няма да бъде интервю, а познат спектакъл. Папката с цифри, самохвалството, разказът за „ние направихме“, „аз спасих“, „те не могат“. Моноспектакъл, изигран стотици пъти.
Разликата този път беше една – никой не се опита да го прекъсне.
Спомням си как успявах като млад репортер да накарам Борисов да излезе от комфортната си зона само след един въпрос. Тогава той губеше самообладание, закриваше пресконференции, тръгваше си. Един въпрос. Това беше достатъчно, за да излезе от комфортната си зона.
Тук – нищо подобно.
Да, форматът е друг. Да, това е интервю, не пресконференция. Целта не е да се „скара“ гостът, а разговорът да се случи. Но разговорът не трябва да се случва на всяка цена. Защото когато цената е липсата на натиск, липсата на последващ въпрос и липсата на настояване, получаваме не журналистика, а услуга.
Водещият маркираше теми – корупция, управление, скандали, власт, Пеевски. Но ги маркираше като турист, който минава покрай забележителности, без да спре. Нито веднъж Борисов не беше върнат към въпрос, от който се отклоняваше. Нито веднъж не беше поставен в ситуация да защитава противоречие. Нито веднъж не беше принуден да излезе от сценария си.
Резултатът беше предвидим – приятелски разговор на кафе, в който един говори, а друг слуша. Интервю, което подозрително напомняше друго „случайно“ събитие отпреди седмици – посещението на Николай Бареков в дома на Борисов. И тогава уж случайно, уж спонтанно, но от километри личеше, че става дума за поръчка, а не за журналистически акт.
Георги Гюзелов