И реченото ще бъде сторено.
Из „Леониди”
Път към небето
В тихия следобед преди Рождество, както си вървях
поулицата, изведнъж предмен кацна бял гълъб. За едното
му краче се бе заплела малка найлонова торбичка, която
се издуваше като истински парашут при всеки опит
на гълъба да отлети.
Зърнах и две улични кучета да тичат подире му. Уплашената
птица прелетя десетина метра и пак падна на
паважа.
Напъдих кучетата и се втекох да я освободя от нелепата
примка, но тя възприе помощта за агресия и пак се
опита да потърси път към небето. Накрая съвсем грохна
и падна безпомощна, но успя да се скрие под спрял на
близо бус.
Двете улични превъзходни веднага се втурнаха натам.
Следмиг еднотосепоявис увисналиямежду зъбите
му гълъб.
Край!, си рекох, умъртвиха го, но кой знае защо погнах
с вик псетата.
И, о, чудо – умрелият гълъб ненадейно хвръкна, прелетя
над уличната ограда и изчезна с парашута си в съседния
двор, далеч от изненаданите помияри.
Прибрах се вкъщи странно угнетен.
Когато бъркаме в окото на природата, казва Радичков,
бъркаме в своето. В чие око бръкнах – в това на Естествения
ход на живота, който не знае що е съчувствие?
Или помогнах на една душа, изпаднала в беда, за сметка
на друга, родена в изначална бедност?
Какво ми прошепна Господ между Гладното куче и
Глупавият гълъб? Сякаш ме попита – знам ли къде се намираме
днес – в края на Безсилието, или в безсилието
на Края?
Честно казано, не знам.
Но зная, че продължавам да си мисля – дали оттатък,
в отвъдния двор, където гълъбът се спаси, не го е докопала
някоя котка.
Елементарни частици
Безбожието няма почивен ден. Научихме се да се
кръстим, но сме се отучили да вярваме. Да не виждаме
невидимото. Да не изпитваме страх от Космическия ум,
а искрена почит към душите на близките ни покойници.
Сещаме се за мъртвите само насън, но не и наяве.
Макар че мнозина спят като трупове – без видения, без
угризения, безпаметно…
Защо тогава мъртвите идват да ни навестят? Какво
искат да ни кажат? Разчитаме ли появата им като знак,
какво е значението на безмълвието им? Или смисъла на
изреченото, ако изобщо нещо ни продумат?
Те пристигат, за да ни предупредят, за да ни утешат
или за да засвидетелстват духовната си подкрепа. Защото
духовната енергия е по-мощна от телесната. И който
я владее е обречен на безсмъртие. И точно това е душата
– безсмъртна енергия, която обитава ума и телата ни. И
след време отлита в звездното си гнездо. Поетът Иван
Радоев го е изрекъл най-добре: „Щом животът не е вечен,
и смъртта не е безкрайна…“
Утре ще дойде и нашият ред да ни преконвертират.
Да ни трансформират енергията. И ние ще надничаме
отдалеч дали някой близък се сеща за нас, дали ще ни
стопли душицата с плаха свещица, дали ще ни освети
пътя към края на мрака…
След раждането ни, смъртта е най-голямото приключение
в живота ни. И последното най-детско любопитство – я да видя, какво ще се случи с мен, след като изхвръкна
след душата си от делвата на телесата…
Ако в битността си не сме равни, а различно алчни и
различно гадни, то в селенията на Вселената всички сме
едни и същи – елементарни частици.
Прости на Бога
Звъннаха ми и чух непознат мъжки глас. Извинете, казва, за безпокойствието, трябва да ви предам нещо, което оставиха при мен в книжарницата за вас… Какво е това нещо, полюбопитствах недоверчиво, помислих си, че сигурно ми звънкат от „Скрита камера”, рекох си, явно дойде ред да се помайтапят и с мен. „Ами…, продължи гласът, елате и ще видите!”
Направих се на повярвал, но непознатият добави: „Една възрастна жена не знае как да ви намери и помоли да ви издиря… Откакто започнала да ви чете в в едно безплатно издание животът й се е преобърнал…”.
Не очаквах толкова сериозни думи. Въобще не съм си и помислял, че думите, коркого и да си силни, могат да обръщат нечий живот. Или животи. Смотолевих набързо, че ще гледам да намина и след два дни се отбих в книжарницата, беше ми пътьом. Книжарът се оказа смирен по своему събрат, книжовник по душа, а не просто търговец на книги. Подаде ми някаква кесийка, и додаде: „Вижте вътре какво има…” На дъното, в мрачината, отведнъж грейнаха няколко шепи, откъснати отнякъде шипки – весело – златни – червени като звезди, бакърени пендари на есента, въздушни корали от дъното на небето.
Погледнах учудено продавача на чудеса, а той се присети да обясни: женицата не намерила с какво друго да ми благодари, и донесла дара си в дюкяна за писмена, защото предполагала, че тук със сигурност мога да ме издирят. Не казала името си, нямала телефон, видимо чиста и читава, по всяка вероятност бивша учителка. „Сподели ми, че ви е посветила едно дръвче. И вече спокойно можела да си отиде от този свят, защото ви е нарекла с него…”
Реших се на тези редове, за да сторя поклон пред това умилно, незнайно същество, ублажавано навярно от щастливо минало, днес водено в мизерията от безподобната игра на естеството. И затова казвам: „Чувай се Боже, пази се, заради такива търсещи души, има смисъл да Те има”. А на теб, мое непознато добро, казвам: помилуй Бога, прости му участта да си бедна, но не и духом, защото благостта ти е безсребърна и пъди душевните душмани. Бъди, сестрице, за да бъдат повече като теб, бъди чиста представена, в този зверилник, пренаселен от човекоподобни чудовища…
В Бъдниците на България паричката е всичко, което означава късмет. Но късмет, който може да изтървеш, да загубиш или да ти бъде отнет, не е същи късмет. Радостта да радваш е непостижима за всеки. Както и потребността всекидневна да по пожелаваш: „Чувай се, чувай се, Боже…”
За ползата от музеите
Малцина от нас разбират в коя част от световната история живеем, с какво животът ни прилича или се различава от този на предишните хора. Човечеството не започва от нас, чрез нас само продължава. Но накъде – това е въпросът на въпросите. Отговора на подобни мъчни питания всеки трябва да намери сам. За да може сам с невидимия ключ на познанието да отключи планетарната ключалка на непознатите портали.
Това е ползата от посещенията на световните музеи. Там, в Берлин например, в Пергамон музеум паралелните размишления те смаляват до размерите на суетно насекомо. Достатъчно е да се вгледаш в прелестната изработка на мъничкото, ръчно направено герданче, някога обгръщало вратлето на невръстно момиче от Асирия, за да проумееш, че изкуството е действително нетленно. Оживяло веднъж, докоснато от одухотворението, то не познава, като нас, какво е това борба за оцеляване.
Малкото момиченце отдавна го няма, но измайстореното от неизвестния творец продължава от дъното на историческия мрак да ни огрява с изящната си простота. До него бяха още: мълчалива съдинка за светлина, учудени фигурки от алабастър, ближещ раната си миниатюрен лъв, прозрачна чашка за вода в стойка на вълшебна балерина.
Можеш да си недоверчив колкото си искаш и да не вярваш във вибрациите на незримите измерения, нито в бащата, нито в майката на Спасителя, но ако съумееш да отвориш своя слепоочник за изящното, ще видиш най-неземното доказателство за земното присъствието на онова същество, наречено Бог.
Повярвай в него и ще останеш с един страх по-малко. Онзи страх, че след теб ще остане само прах и самотата на твоята прашинка. Нека сме поне прогледнали прашинки: измайсторилият герданчето е жив и душата му поздравява твоята душа. И ти казва: Обичам те!
Но ти какво ще му отвърнеш, невернико мой, ти, мое много уплашено и много объркано човече?
Обичам те?
Румен Леонидов
www.lirabg.com