Клонинги? Зъби в славата

Изчаках да изприказват доста неща около Росен – повечето глуповати, за да кажа и аз нещо за него.

Веднъж бях необичайно откровен и споделих, че навсякъде срещам свои или на “Всяка неделя” клонинги.

Но това никога не ме е дразнело – дори съм бил благодарен на различните ентусиасти, понеже здравата се трудят публиката да не ме забрави. На най-некадърните от тях особено много съм се радвал, понеже гърчовете им неизбежно извикват спомена за великата “Всяка неделя”. Те са се тътрели в прахоляка на времето, а хората са си спомняли безкрайните експерименти на онази програма – няма нещо, което да не е правено в нея, каква е била тази милост Божия и досега не мога да си обясня.

Последната, “третата” “Всяка неделя” имаше сравнително кратък живот – само между 2002 и 2005 година, когато

поредните сезонни дупедавци я натириха.

По-младите зрители имат някакъв смътен спомен за нея – но всъщност не това е причината да я помнят. Това се дължи на семейната им памет, убеден съм в това, на съпричастността на родителите им, които не рядко са помагали да свалят примката от гърлото на програмата. Веднъж тия велики хора изпратиха цели 485 хиляди подписа в подкрепа на “Всяка неделя”, нещо изобщо немислимо в наши дни, представяте ли си. Тази обща памет обяснява защо проучването на МБМД за 50-годишнината на БНТ пак постави начело “Всяка неделя” – и то с особената подкрепа на младите зрители.

“Всяка неделя” на Росен Петров най-много напомня за прототипа.

Но веднага съм готов да му издам майсторско свидетелство – и го правя с истинско удоволствие.

В “Уикенд” Росен, между другото, споменава, че би искал да прилича повече на мен, отколкото на своя доскорошен ментор Слави. Усещат се и притесненията му, че бащинството на клонинга лесно може да бъде разгадано. А те са напълно излишни – защото онова, което той харесва – да се надявам, че е искрен – в проклетия К. К., също го притежава в забележителна степен. И то не от днес.

А и никой на никого поначало не може да прилича – това не могат да го разберат само несретниците.

Той е истинска звезда, а не е някой ранобуден тиквеник с изначално изтекъл срок за годност. Многобройните му превъплъщения – край Слави, и не само там – са му осигурили вече една солидна биография. От рядко грамотните хора е в българския ефир, образоваността му е безспорна, артистичността му – също. Оставал съм без дъх, когато навремето много често нощем ми гостуваха със Слави – импровизациите им са били неподражаеми. Досегашните му опити в различните начинания, почти винаги успешни, могат да бъдат схванати и като една репетиция към днешната му роля – не особено промислена репетиция, но така е в нашия занаят.

Р. П. е смело момче, макар че никога не му е минавало през ум театрално да продава тази смелост – пак за разлика от посерковците, които гледат наплашено като улични псета да им подхвърлиш нещо, а сетне да те нападнат гърбом и захапят с вонливите си зъби. Той не би си тръгнал като мародер от полесражението – без да даде никакво обяснение, както това стори тия дни един мазничък временен квартирант на телевизията.

Ако си спомним и днес за Канети, той не би забил зъби в славата на своя учител.

Има и продължение този афоризъм – и то е, че би му горчало в устата от тази слава.

Р. П. никога не е бил някакъв манастирски послушник, дори покрай една от най-демоничните медийни фигури. По-скоро обаче умът му е бил неговата спирачка.

И чувството му за хумор. Не съм срещал друг човек с неговите габарити да има такова тънко чувство за самоирония. А прословутият “Наполеонов комплекс” би трябвало да отприщва друго. Разбира се, себеиронията му е опакована доста старателно и трудно човек се досеща за нея.

Много активната му кариера досега може да бъде приета всъщност и като вид усамотение – докато дойде времето за неделния му експеримент.

Виждам го като напълно успешен проект във времето – стига Б. Б. да не се събуди някой ден и да не възстанови “Всяка неделя”. Добре ще се забавляваме тогава, о, ще бъде чудесно, но пък дори и Б. Б. не е толкова луд, за да го допусне.

Най-любезното, което мога да кажа на Росен, е, че едно подобно съперничество може да ме извади от летаргията – той ще подкрепя моя музей, аз пък ще му припомня съвета на стария Хорас – “Ако намериш сребърен долар на земята, излъскай го здраво!”.

(Кой е този Хорас, по дяволите?)

След всичко изречено, седнах да гледам последното издание на “Нека говорят” напълно благоразположен – добричкият К. К.

И хоп, ето ги – Гергана и Мони Паси, посрещнати така, сякаш в студиото е влязъл Мойсей. Само Р. П. знае кому са интересни тия двамата, но и той няма да сподели тази тайна.

“Мога ли да ви честитя новата царица Доня Христина?” – започна Р. П., удивително остроумен въпрос, който обаче веднага се разми в кинкалерията, която Мони носеше в себе си. “Може ли да ви поздравя за отличното интервю, което направихте с Царя?” – ухили се той. Мони със сигурност е бил единственият човек, харесал ония дрънканици на царя. А пък другата Паси допълни: “Българският народ обича да си създава митове и след това да ги развенчава.” Достолепен отговор, обаче се оказа, че тя имала предвид Б. Б.

Росен с лекота постигна драматургията на този разговор, въпросите му бяха отлични – външно забавни, но с тънък подтекст – и то адресирани към хора, които са царе на нищоговоренето.

Не се мина и без сълзливото видео от 2 април 2004 година – когато Мони се разплака при приемането ни в НАТО. Такива са българските политици – лесно се разплакват при всеки повод, и от това не им остава време например да научат важния за тях език. Веднъж същият Мони тържествено ми показа на стената в министерския си кабинет едно поздравително писмо от израелския парламент, пак беше на път да се разплаче. “Охо – развълнувах се и аз, – и какво пише тук?”

“Откъде да знам – рече М. – то е на иврит!”

Бре, както би казал старият Хорас, научете за всеки случай и иврит.

Росен е гледал това интервю и би могъл да се върне към него – дали най-после някой е разгадал мистерията с това писмо, а освен това – нали всички пишем едно и също дълго изречение, никога не забравяй това, драги. Най-опасното изкушение е да се задоволяваш с вече познатото, а да не дереш кожата на някаква история, за да проникнеш по-надълбоко.

“Нека говорят” се излъчва от НДК. Христо Друмев здраво печели напоследък, за телевизиите не е толкова сигурно, особено за БНТ. Пръмова назначи двама изключителни финансисти край себе си и те вероятно по цял ден изчисляват колко ефикасно е да наемеш зала в Двореца за луди кинти, вместо да използваш собствените си студия. Добре все пак, че още не са наели двореца “Врана”, за да компенсират предстоящите загуби на царя.

Вярно е, че залата дава възможност да прибереш на топло няколко десетки скучаещи особи, които искат да изкарат някой лев, но трябва и да слушаш изтръгнатите им без особени мъчения ръкопляскания. След онзи пор – скритата камера, тия изкуствени ръкопляскания ги ненавиждам най-много. Те ти дават усещането за някакъв успех, обаче това е фалшив успех, недостоверен, някакъв каптагон, направен от тебеширен прах.

Добре поне, че не ръкопляскаха, когато Р. П. съобщи, че 900 хиляди жени са били жертви на домашно насилие. Но пък с особено удоволствие пляскат на анонсите за рекламите – вие как си обяснявате това?

Сетне се появи някакъв тип, колкото да ни убеди, че човешкото съществуване е някаква грешка. Нямам предвид Цецка Цачева, а някакъв дядо Хуско от смоленското село Турян. Тия “малки истории”, както ги наричах навремето, имат огромен заряд. Но, разказан през тях, животът изглежда непосилен – и това бе една от причините през 2005-а да не се боря докрай за “Всяка неделя”, усещах как ме поразяват като нелечима болест. Историята на дядо Хуско обаче остана без истински очертания и внушения. Росен трябва да си намери своите Карбовски или Мария Йотова, иначе обикновените му герои ще изглеждат като идиоти – а те не са, нещо повече често това е тяхното прикритие.

Росен наряза и доста други неща за неделната си салата – някои успешни, други не толкова.

И с мен непрекъснато се случваше същото. Запомних например казаното от Виза Недялкова, че 4 от 10 примера за насилие в някакъв световен психиатричен учебник са българчета.

Отначало ми се стори, че рубриката “Операция Слава” не е подходяща в общата композиция, но останах излъган. Битката за Червената стена в Македония е от онези истории, които ни поразяват със скритата си вътрешна внушителност – и Росен постига тази внушителност, без да се дере, и

без да вика с пълно гърло “ура”.

Не трябва да използва аутокю в тази си рубрика, той е чувствителен и естествен разказвач, то му личи. И това е най-милото, което мога да му кажа сега. Разнеженият К. К.

И накрая, хоп, “Пожелахте да говори” (“Събеседник по желание”) – Цецка?

Това е нещо, близко до абсурда. Има поне 1000 души, които са по-интересни за публиката. Но аз също съм падал в този капан – изтиквам към “Събеседник по желание” някоя по-тлъста риба, а пък вътре в програмата има далеч по-интересен образ. Наложи се Росен дори да обяснява колко важен човек е Цецка.

Имаше и етюд от ловешкото село Драгана – щях да бъда изненадан, ако го бяха пропуснали. Етюд за изначалната българска селска хитрост, която не ти позволява да казваш нищо смислено пред камерата, особено ако се спънеш в нечия внезапна кариера.

“Като я слушам Цецка – каза една баба, – била много редовна…”

Без да се стреми да прави някаква апология на жилавата посредственост, Росен все пак подсказа, че тази жена няма формат, въпреки че вече говори за “тия отдолу”.

Един от тия отдолу попита: “Считате ли се за добър политик?”

Отговорът бе: “Щом съм в политиката, добър или лош, аз съм политик!”

Това бе чудесен пример за самоубийственото поведение на нашите публични лица, които се отъркват в политиката.

Защо й бе на публиката това празнословие?

Р. П. зададе един чудесен въпрос, но сякаш не успя да прецени докрай стойността му: “Поглеждате ли се в огледалото?” Около този въпрос трябваше да се върти всичко.

Все пак, чухме първата истинска критика срещу Б. Б.: “Няма вълшебство в моето битие!” – рече Цецка.

Ами вълшебникът Бойко?

***

Вие сте с “Нека говорят”… “Вие гледате “Нека говорят”… “Остава да видите…”

Имаше и един традиционен етюд от “Всяка неделя” – продължаване на някаква фраза. Подаряват и колажи на събеседника по желание. През 2002 – 2005 година подарих на събеседниците си 152 гениални шаржа на Димовски.

И много други неща са ми познати.

С една разлика – Росен. Той ще има успех. Сигурен съм – освен ако не се умори от себе си.

Кеворк Кеворкян

В. „Труд”