КОГА МЯРКАТА ЗА НЕОТКЛОНЕНИЕ Е ДЪРЖАВЕН ПРОИЗВОЛ!

Няколко думи за мерките за неотклонение в наказателното производство.

Съгласно чл. 56, ал. 1 от НПК спрямо обвиняемия по дело от общ характер може да се вземе мярка за неотклонение, когато от доказателствата по делото може да се направи обосновано предположение, че е извършил престъплението, и е налице основание по чл. 57. Последната норма гласи, че мерките за неотклонение се вземат с цел да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда.

Чл. 58 от НПК сочи, че мерките за неотклонение са: 1. подписка; 2. гаранция; 3. домашен арест и 4. задържане под стража.

От цитираните разпоредби следва по недвусмислен начин, че първата предпоставка, която следва да е налице, за да бъде наложена която и да е от четирите мерки за неотклонение (а това важи и за другите мерки за процесуална принуда) е наличието на обосновано предположение, че обвиненото лице е участвало като извършител, подбудител или помагач в престъпление от общ характер, за което му е повдигнато обвинение. Обосновано предположение в извършване на престъпление е налице, когато може да се направи извод (заключение) с висока степен на вероятност за достоверност, изведена въз основа на наличните към момента на преценката доказателства, че обвинението лице е осъществило конкретна престъпна дейност.

Законът борави с конструкцията „обосновано предположение“, а не например с „категоричен извод“, тъй като въпросът за мерките за неотклонение се поставя в рамките на висящ наказателен процес (при неприключило разследване), в хода на който все още не са събрани и проверени всички необходими и възможни доказателства за изясняване на обективната истина. Затова все още става въпрос за “ предположение“, но то е „обосновано“, т.е. не е произволно, необосновано, а се основава на наличния доказателствен материал. Категоричен извод, че дадено лице е извършило престъпление ще бъде направен едва с присъдата, която не може да почива на предположения и следва да се основава на доказано по несъмнен начин обвинение (чл. 303, ал. 1 и 2 от НПК).

Неправилно, а и изключително опасно за правата на гражданите, е разбирането, че когато няма обосновано предположение за извършване на престъпление от общ характер, е допустимо да бъде взета някоя от по-леките от задържане под стража (и домашен арест, която е приравнена на задържането под стража) мерки за неотклонение – гаранция или подписка. Това разбиране влиза в ярка конфронтация със закона. То не отчита, че всяка от четирите мерки за неотклонение засяга в значителна степен, макар и с различен интензитет, правата на обвиняемото лице (което е невинно до доказване на противното с влязла в сила присъда).

Затова налагането на подписка или гаранция (в много случаи гаранциите се определят от прокуратурата и съда в размер на десетки и стотици хиляди левове) спрямо лице, за което не може да се направи обосновано предположение, че е участвало в извършване на отстъпление от общ характер, е абсолютно незаконосъобразно.

Законът допуска да бъде осъществена държавна принуда, независимо от нейния интензитет, единствено спрямо лице, която има участие в престъпление от общ характер. Когато това не е така, държавна принуда е недопустима. Тогава тя е държавен произвол.

Методи Лалов