КОЙ ИМА ИЗГОДА?
Става ясно и друго – атентатът в Бургас и атентатът срещу Ахмед Доган показаха, че под цялата пушилка за грандиозната политическа воля и чутовните успехи на МВР просто в службите ни нещо много, много куца. Крещящият непрофесионализъм на охранителите, които оставят подозрителен мъж да тича десетки метри из зала, без да се намесят, показва, че охраната на висшите ни политици е като тази на висшите ни мутри – служи за респект и представителност, но в редките моменти, когато трябва да се намеси не е на мястото си.
Няма спор, че опитът за политическо покушение над който и да е политик е осъдително и отвратително деяние. Няма спор, и че атентатът е плод и на постепенното, но трайно налагане на езика на омразата като типичен и даже „официален” език в българската политика.
Езикът на клишетата и излишно напудрената и фалшива коректност в политиката не бе работещ, той заслужено стана символ на лицемерие в очите на милиони смазани от прехода българи. Но неговата алтернатива не е, и не може да бъде, езика на омразата.
Възраждането му от средата на предишното десетилетие имаше своята хранителна среда във всеобщото разочарование от политическата класа. Тя се провали в същностната причина на съществуването си – повече от 20 години не можа да ни докаже, че демокрацията и пазарната икономика по български са по-добри. За тези години ние живеем по-зле, още сме много далеч в икономически и социален план даже от кризисната 1989 година, страната ни е деиндустриализирана, смачкана като отбранителна способност и работа на правоохранителните органи. Една малобройна, но нагла мафия държи богатство в съотношения, познати само в Африка и Латинска Америка. Да се изненадваме ли тогава защо езикът на омразата има влияние?
Но езикът на омразата е само едно от обясненията на случилото се. Едва ли има спор, че то ще остави трайна диря върху предстоящата предизборна кампания. То ще рамкира и образа на България пред света, който запомни няколко наистина ефектни картини – атентатор, насочен пистолет срещу политически лидер, група „либерални” политици, които бият, ритат и свалят панталона на атентатора…
Интересна и знакова бе реакцията на политиците.
Бойко Борисов мълча два дни. Обади се, чак когато историята започна да затъва в медийната плява от конспирации, тези и контратези… Когато проговори го направи като партиен лидер и това не му прави чест („ГЕРБ не налагал омраза, а това си бил конфликт вътре в ДПС”). Той е преди всичко премиер, и трябваше да осъзнае, че трябва да се държи държавнически в този момент!
Сергей Станишев и Георги Първанов заговориха в един глас, правейки не само политически оценки, но и държавнически коментари, свързани с нуждата от етнически мир, с осъждането на омразата в политиката. В същото време верният станишевец, „поразяващата уста” Антон Кутев и вечният партиен волнодумец Георги Кадиев казаха обратното – че това е инсценировка.
Европейският либерал Греъм Уотсън осъди атентата, чиито свидетел бе, но не обясни отношението си към групата озверели мъже, които ритаха заподозрения…
Безспорно, много ще бъдат и експертизите, анализите, версиите за случилото се. Те варират от общоприети формулировки, чак до конспиративни теории – от лични мотиви до политически тероризъм. В подобни събития е възможно да има и преплитане и припокриване на част от тези теории.
Почти сигурно е, че няма да научим докрай и окончателната истина по случая… Впрочем, това не е само български феномен. Американците ще научат кой уби Джон Кенеди при разсекретяването на всички архиви, тоест – 50 години след смъртта и на последния пряко замесен участник в събитието.
И все пак, равнопоставяйки възможните теории, можем да си зададем лениновия въпрос:
„Кому е изгодно?”
Възможно е да е изгодно, както на враговете на ДПС, така и на самото ДПС, но и на младежа – Октай Енимехмедов, чието име вече знаем всички.
Сценарии Едно. „Изгодно е на враговете на ДПС”. Той е и най-логичния и възможен. Тук трябва да открием една много важна скоба и да благодарим на Господ и на съдбата, че пистолетът бе насочен не от активист на „Атака” или друга националистическа формация, а от млад човек от турския етнос. Казвам, Слава Богу, защото иначе етническият мир щеше да е вече подкопан, а смесените райони вече да са парализирани от протести…
Ако приемем, че е изгодно за опонентите на Доган вътре в общността на българските турци, то тази логика я има. И тя е много вероятна: Оттеглянето на Доган, което трябваше да бъде апотеоз и аплауз за неговата дейност през годините – като един от архитектите на етническия модел и като лидер на партия, която нерядко е била балансьорът на властта – бе помрачено от един унизителен епизод.
Образно казано, тези опоненти показаха пред общността от избиратели, че Ахмед Доган не е свърхестественият водач, а просто един човек, който може да се уплаши, да падне на земята, да колабира… Нерядко това се помни много повече от героичните и триумфални пози. Пример: Обувката, с която иракчанин замери президента Джордж Буш.
Реакциите на атентата замъглиха и политическите оценки, които се очакваше да се чуят за Доган. Те бяха заменени от едно много по-сензационно говорене. А в доклада му се съдържаха интересни вътрешно и външнополитически оценки, намеци по отношение на бъдещето на ядрената енергетика, ярка атака към диктаторските мераци на ГЕРБ, анонс за бъдещо участие на ДПС във властта…
Както винаги, но този път – много по-остро, формата измести съдържанието, а жълтината измести политическото послание.
Втора версия. „Изгодно за ДПС”. И тази гледна точка има своето логично звучене. Един друг прочит на събитията може да каже на избирателите на ДПС, че техният лидер е пазен от Господа, че него куршум не го лови, че той е опазен за да свърши още големи дела. Да не говорим, че избирателите на ДПС вече са мобилизирани, единни, нахъсани, наострени, заради случилото се! А пък потенциалният убиец е част от другата, конкурентна партия…Да казваме ли, че тази формация би могла да бъде обявена за терористична и за предателска. И…край с нея! Разбира се, за такъв сценарии няма доказателства. Той е част от интерпретации, които се появиха още в първите часове след събитието, но които и са много типични за българското мислене – та нали слуховете, подържани дълги години казваха, че „Комунистите сами си подпалиха партийния дом”, че един или друг от убитите босове „е жив и си харчи милионите инкогнито в чужбина”.
Впрочем, и този път МВР, прокуратурата, службите побързаха да дадат версии буквално в първите минути, часове, дни. Така е било и при убийството на Джон Кенеди, когато след часове държавата е оповестила, че убиецът е Осуалд, и че е действал сам… Важно е Енимехмедов да бъде опазен и оставен да говори сам за мотивите си. Ако това стане, чрез други говорители, с чужди интепретации, няма да помогне на истината. А вече е тревожно, че разследването потъва в едни плаващи пясъци – между прибързаната официална версия на държавата и политическия отпор на ДПС, което казва, че не й вярва. А подобен спор със сигурност е част от вече стартирала предизборна кампания…
Версия Три. „Изгодно за Октай Енимехмедов”. Тук възможните мотиви са лична обида и/или търсене на слава. Убиецът на Джон Ленън, както и много други атентатори са искали да станат известни, чрез ликвидирането на известна личност. Убиецът на Робърт Кенеди е арабин, който е искал да обърне внимание към палестинската кауза. А и според прокурорите Октай Енимехмедов е имал „личен” мотив за това да насочи пистолет към Доган. Впрочем, отворен остава въпросът, че става дума за пистолет, който не може да убие. Пистолет, насочен от много по-едър и по-млад човек, който на всичкото отгоре е и боксьор. Ако Енимехмедов искаше да убие, щеше да го направи…
Ясно е, че засега всяка от трите версии нито може да се приеме изцяло, нито може да се отхвърли априори. Би било прибързано и непрофесионално.
Става ясно и друго – атентатът в Бургас и атентатът срещу Ахмед Доган показаха, че под цялата пушилка за грандиозната политическа воля и чутовните успехи на МВР просто в службите ни нещо много, много куца. Крещящият непрофесионализъм на охранителите, които оставят подозрителен мъж да тича десетки метри из зала, без да се намесят, показва, че охраната на висшите ни политици е като тази на висшите ни мутри – служи за респект и представителност, но в редките моменти, когато трябва да се намеси не е на мястото си.
Със сигурност, обаче, атентатът измести точката на внимание от:
„Оставката”
Ахмед Доган безспорно е един от тези несменяеми личности, ръководещи една институция или политически субект, които много трудно си представяме извън тази роля. Няма спор, че той е един от най-умните български политици. Умен не само в смисъла на формално образование, а в смисъла на способността на политически стратег, гледащ надалеч в бъдещето. Не е маловажна и ролята му за опазване на етническия модел като на мирно и градивно съществуване на две етнически общности, които можеха да тръгнат и по друг път. Пример: Югославия! Ахмед Доган бе ако не архитект, то поне носеща колона на няколко правителства – на Филип Димитров, на Любен Беров, на Сергей Станишев.
Възможността той с думи или действия да заздрави или да подкопае основата на тези управления бе в основата на това да го виждаме като „балансьорът”. Безспорно положително качество на Доган е и способността да бъде господар на мълчанието. Изказва се рядко, но винаги ефектно. Понякога създава скандал, но пък и дава диагнози за българската политика.
Когато каза, че партиите имат обръчи от фирми, всъщност каза една истина, която тежи и досега на българската политика, защото тайна ли е, че всяка от партиите има своя приятелски кръг, и че понякога приятелите сменят партиите, или партиите – приятелите, но тази симбиоза е факт, който източва силите не само на икономиката, но и на демокрацията.
А когато каза, че той разпределя порциите в държавата? Скандал! А какво се оказа после – че Бойко Борисов прави същото без даже и да го крие.
Доган е и сред малкото политици, които умеят да се оттеглят. Той заяви в прав текст, че ДПС е уморена от властта, че й е нужна почивка. Каза го през 2009 година и общо взето направи така, че ДПС наистина да излезе за един мандат от епицентъра на критиките и омразата. А какво е поведението на другите: „Айде наште”, „Ура”, „Ще победим!”, „Без нас (мен) не може!”…
Но наистина ли Ахмед Доган подаде оставка? Според сините в лицето на Мартин Димитров Доган се е оттеглил, за да разшири пътя на ДПС за коалиции, включително и към ГЕРБ.
Малко трудно, особено след ярко опозиционния анализ в доклада на конференцията.
Може би по-правдивата версия, е че Доган просто се разтоварва от излишната бюрократична работа, предполагана от поста на лидер. Но има ли съмнения, че той остава естественият водач на ДПС, независимо как е формулиран поста му. Например, в приетото решение на Конференцията се сочи, че Ахмед Доган ще взима активно участие във формирането на изборните стратегии (и листи), в коалиционната политика и в общата стратегия на партията. Досега много рядко у нас е имало почетно председателство, а често то е било съвсем формално, при това – временно, докато новият лидер се еманципира. Но никога не е имало почетно председателство, което е включвало прерогативи от такъв ранг и с такава конкретност на формулировката. Ясно е, че Ахмед Доган ще остане фактор в ДПС, а неговият наследник ще бъде по-скоро съпредседател.
Има ли съмнение, че Ахмед Доган ще бъде политически пенсионер и ще се занимава с философски трудове? Едва ли!
Със сигурност така формулираното му почетно председателство ще е неговият властови инструмент, с който ще може да коригира курса на лодката, когато той не му хареса.
Но е факт нещо, което прави чест на Ахмед Доган. Той е единственият лидер на партия у нас, който подготви планомерно и активно свой наследник, а този наследник е не никому неизвестна апаратна мижитурка, а един утвърден и сериозен парламентарист със завиден интелект и ораторски умения. Този феномен наистина не е виждан отдавна по нашите земи. Той не се свързва с упоритото вярване на много политици, че трябва да се обкръжат не с умни хора, а с посредствени лица, които да не са заплаха за тях. Е, рано или късно те стават заплаха, а пък да не говорим за падането на нивото на политическата ни класа. То, уви, е известно на всички.
Теофан Германов