Коледно: от разваления грамофон по-досаден е само здравият графоман

Но може ли човек да е истински щастлив сред толкова много нещастни? И сред “нещастници”? Сред цял един нещастен народ, който сам определя себе си за такъв?

“Абе, нещастник”!
Така се обръщаме към онзи, който ни дразни. Това е меката форма на нашето твърдосърдечие в общуването. Би трябвало нещастието да се свързва със състраданието (ни), но то поражда асоциации в моменти на гняв към “ближния”. Нещастникът за нас е лош, гаден, отвратителен човек. Но понеже сме въздържани (когато не го псуваме на майка), го наричаме щадящо “нещастник”. Някакъв, който заслужава не толкова нашето съжаление, колкото презрението ни.

На Коледа хората си пожелават хубави неща.
Ще опитам и аз.

Пожелавам си да има по-малко нещастници.
Общувам си с такива. Колко ли трябва да си нещастен, за да си направиш труда да нахлуеш (предимно анонимно) с ругателния си коментар срещу личността на автора в личния му блог само защото това е технически възможно? То все е едно да си сложиш маска, да причакаш в тъмното (лично) непознат и да разтовариш върху главата му помията си, за да ти олекне.

Или може пък да си нещатен нещастник – на хонорар, така да се каже. Не знам. Но знам със сигурност, че има щатни нещастници. Как иначе да ги определя, щом се упражняват многократно в изливането на тази злоба? Като развален грамофон – с едни и същи обвинения и ругатни. А от разваления грамофон по-досаден е само здравия графоман.

Коледа е. Пожелах си…
А на вас желая щастие!

Иво Инджев
www.ivo.bg