Кому е нужна такава държава?
На днешния ден замърсяващата въздуха фабрика „Брикел” трябваше да е спряла работа – доброволно или принудително. Това обаче няма да стане. Всъщност, фабриката трябваше да спре още на 1 септември, когато вече бе изчерпала отпуснатите й 20 хиляди часа работа в нарушение на екологичните изисквания. Такава съдба съзнателно бе избрал самият й собственик още при приватизацията през 2004 година, вместо да инвестира в сероочистващи инсталации.
Поредната лъжа и напразни надежди
"Ако трябва, и с полиция ще отидем да спрем производството", заяви преди 20-ина дни министърът на околната среда. При цялото съчувствие към отчаянието на губещите работата си в това производство, заканата на министъра породи надежда – че държавата най-после влиза в ролята си. След това обаче, както можеше да се очаква, няколко синдикалисти се показаха под стачните лозунги по няколко телевизии и заплашиха, че, ако не бъдат чути, ще изкарат работниците пред Министерския съвет.
И решителността на заканите се изпари.
Фабриката ще продължава да бълва отрови в нарушение на един куп български и европейски закони, наредби и директиви. Собственикът ще получи подарък от държавата за милиони. А цената на задаващите се санкции, измервана с други десетки милиони, ще плащаме всички.
Класически рекет
Така в края на краищата отново ставаме жертва на познатата ни класическа схема на рекет. В главната роля е така нареченият инвеститор – типичен пример за излъчения от тъмните мъглявини на прехода „национално-отговорен капитал”. Разчитащ не на пазара, а на държавата, която му позволява да прибере печалбите и да й завещае загубите.
Показателно е, че в последните години той не инвестира в екосъоръжения, за да спаси бъдещето на производството и работниците си, а в създаването на политическа партия, която за малко не попадна в парламента. Тази логика на поведение обяснява много неща в преплитащите се български икономически и политически процеси.
BПолитически и икономически интереси – силно преплетени
Както в много други случаи помощници и съучастници в рекета се явяват синдикатите, които, ако са били на мястото си, е трябвало да организират стачки много по-рано, с други искания и на друго място.
Безсилната държава
В тази схема работниците са само инструмент, нещо като „жив щит”. Държавата обяснява, че се грижи за тях. За тази цел обаче тя разполага с други механизми, чието приложение би излязло доста по-евтино.
Всъщност, държавата показа, че не може или не иска да се противопостави на рекета. Вместо това избра да пожертва правата и интересите на останалите си граждани, за пореден път потъпка собствените си закони и се отказа от отговорностите и задълженията си.
Кому е нужна такава държава?
Ясен Бояджиев
www.dw-world.de/dw