Костов и равният му под слънцето

Август, 1998 година: вечерна маса в ресторант „Морско око” на Златни пясъци. Попадам в компания на висши офицери от Националната служба за сигурност – доста по-късно ще разбера кой кой е от тях. През тази вечер те с нищо няма да подсказват, че са контразузнавачи, нито пък ще афишират защо точно на Златни пясъци си пият бялото вино. Разговорът ще се люшка между туризма, данъците, туристите, калпавите туроператори, докато влезе в обикновеното нашенско русло: кой какви ги върши и защо. А на една маса, както и да я въртиш и сучеш, все става дума за ченгета. Особено във Варна и особено за т.нар. „софийска бригада”. Седящият до мене иронично присвива очи:

–Е, к,во толкова сте се заяли с колегата, бе? Малко дръпнат си е, обаче бачка… Ама, иначе съм потресен от това, че Павлин /става дума за Павлин Павлов – тогава служител на РСС – Варна по направление руско, чеченско/ са го уволнили дисциплинарно…

Сега е мой ред иронично да присвия очи и да се усмихна. Опитвам се да пробутам неангажирано, като какво би станало например, ако бял свят види договор, чрез който държавната фирма „Златни пясъци” плаща масрафа на висши ченгета от РДВР – Варна. Учудено събеседникът ми отсича:

– Ако такъв договор излезе на бял свят, смятай, че Бонев пада.

Договорът видя бял свят. Нито Богомил Бонев, нито полк. Иван Стефанов – шеф на „софийската бригада”, оглавяваща РДВР – Варна, паднаха. Тръгна си окръжният прокурор на Варна Георги Аврамов, който заведе проверка, и който нееднократно изтърпя боботенето от Горе: забрави за случая!

Една по една медиите, по късните цинично простодушни признания на Надежда Михайлова, бяха затворени. Никой не биваше да знае колко пари изтичат от държавните фирми, колко мангизи пътуват по партийната схема, колко валута бе издоена за изборите.

Председателят на СДС – Варна Добрин Митев бе едно от любимите сини „деца” на съпругата на Иван Костов – Елена Костова. Добрин бе човекът на Командира във Варна и след взимането на властта, бе назначен за областен управител на морската столица. Помнех появата на Добрин в култовото кафене „При лъвчето” в сградата, където се помещаваше при създаването си, СДС – Варна. Появи се по шорти, с бели чорапи и дълга опашка, вързана с бяло ластиче. Никой не знаеше нищо за това момче, освен, че е нередовен учител в Девня. Не блестеше нито с чар, нито с харизма, нито с дар слово. По-скоро свит и комплексиран още на пръв взор, а ако употребиш и вътрешното си зрение за нещата, би могъл просто да го скъсаш като билетче за междуселски автобус.

Никой не подозираше как точно това незврачно момче години по-късно щеше да държи Варна в железен юмрук без да и даде глътка въздух.

С издигането си във властта, Добрин все повече забравяше откъде е тръгнал и губеше всякакви ориентири накъде се е запътил. Докато Добрин Митев сам се мултиплицираше в един варненски Иван Костов, съпругата му – варненската актриса Илияна Даскалова веднага зае твърде бездарната провинциална театрална поза на една местна Елена Костова. Костова направи Фондация „Бъдеще за България”, Илияна Даскалова – инициатива „Равни под слънцето”. Названието „Равни под слънцето” обаче иронично асоциираше кръга на Добрин Митев и шумоленето на банкноти около него. Впрочем, след всички позпозно отразявани дарения и прояви на „Равни под слънцето”, никой никъде не отчете ясно и точно колко пари се дадоха и къде потънаха.

В една от кампаниите по събирането на средства на „Равни под слънцето” неколцина бизнесмени се оплакват във варненска редакция, че са смутени след като разбрали на чия сметка трябва да бъдат приведени парите. И споделят, че посочената им сметка в ДСК е поименна, на името на пресаташето на областния управител. „Равни под слънцето” се роди година и половина преди местните избори, в които Добрин Митев реши да става кмет на Варна, в разгара на битката между кръга на Митев и този на варненския кмет, също седесар, Христо Кирчев.

Докато кръгът на Добин Митев си играеха на равни под слънцето, голяма част от варненци живееха в перманентно слънчено затъмнение. Послушното момче Добрин Митев действаше като посредника и като местния шериф. Корупцията цъфтеше в т.нар. масова и касова приватизация, парите хвърчаха под и над масата, мизите бяха железни, а комисионните още по виртуозно регулирани. Имаше за всички: от най-високото, през „Раковски” 134, чак до най-дребните риби във Варна, които също направиха пачки, за които не бяха и сънували, докато се мотаеха из Повеляново, или в барчето на „Електрон”.

Прокуратура, следствие и полиция гледаха в съвсем друга посока.

На тях им бе поставен друг ракурс – удряйте тия, дето много знаят и искат да се набутат там, където вече сме ние. Изпратената от вътрешния министър Богомил Бонев „софийска бригада”, начело с полк. Иван Стефанов, която оглави РДВР – Варна, направо проспа приватизацията на Златни пясъци и не си мръдна пръста да види какво става в БМФ, в пристанището и митницата.

Когато публикувах черно на бяло договора, сключен между ръководството на държавата фирма „Златни пясъци” АД и РДВР – Варна, според който висшите ченгета от „софийската бригада” ядяха и пиеха на корем безплатно, благодарение на служебни раздадени карти, полк. Иван Стефанов има циничната наглост да каже в интервю, че толкова много работели, че се налагало дори да закупят специални канчета, с които да се хранели през нощта. По случая с изнесения договор бе образувана прокурорска проверка от тогавашния шеф на Окръжна прокуратура Георги Аврамов. От София го натискаха да я спре, да я потули и когато не успяха да му превият ината, направо си иззеха проверката в столицата, за да потъне в нечии чекмеджета. Дума не обели тогава и главният прокурор Никола Филчев, който като пристигнеше във Варна на посещение не пропускаше да посети кабинета на областния управител Добрин Митев. Дума не обели Филчев и за супервозилата, конфискувани на митницата и взети на ангро за лична употреба от Областната управа – Варна.

Софрите на ченгетата на Златните обаче щяха да останат най-малкия кахър, в сравнение с разпродаването на парче на най-красивия курорт от българското Черноморие – Златни пясъци.

Полицаите и прокурорите, верни до унизителност на властта на Командира, непростимо си затвориха очите пред престъплението, извършено с приватизацията на Златни пясъци. Парите за приватизация бяха раздавани на приближени фирми под формата на извършване на ремонти и те със същите пари участваха в приватизацията. На практика първото ниво бе „скритата приватизация” на туристическия комплекс.

Директор на държавната туристическа фирма бе Николай Недков, доверен пудел на кръга около Добрин Митев и послушник на най-важния човек, който парцелираше Златните – Славчо Христов. Приятелят на Бай Миле и на Иван Костов едновременно. Следях под лупа какво се случва на Златните далеч преди комплекса да бъде официално приватизиран. Скритите процеси там бяха шокиращи.

Публикувах в местния „24 часа” всички опити как чрез подставени строителни фирми се овладяват бъдещите обекти, приватизирани от приятелските ръчички на Командира. Радостин Паприков вече не оглавяваше местната редакция на „24 часа”, а отговорната редакторка се наричаше Росица Пенкова. В един от материалите си бях написала, че Добрин Митев е пътувал в чужбина на почивка, което той опроверга. Не тази дописка обаче ми отряза окончателно главата.

След поредица от публикации, свързани със скритата приватизация на Златни пясъци, една късна вечер се прибрах от работа и докато дъвчех безсмислено парче сирене, телефонът ми удари с упокоен камбанен звън.

Въпреки че през целия ден в редакцията бяхме заедно с шефката Росица Пенкова, тя така и не намери начин да избяга от лукавостта и да ме погледне в очите.

– Веси, извинявай, какво правиш? – гласът на Росица бе мазно любезен.

– Нищо, токущо се прибирам – очаквах, че нещо се е случило и трябва да го отразявам. Нещо наистина се бе случило. Повече никога нямаше да отразявам за „24 часа”.

– Ами, виж сега, обади ми се главният редактор Валери Найденов /тогава главен редактор на „24 часа”/. Има устна заповед да не пишеш повече във вестника…

По всевъзможни начини ме бяха гонили и наритвали от редакции, но този наистина беше фантастично измекярски.

– Какво значи устна заповед, мога ли да получа писмена такава? И защо е забранено да пиша в „24 часа”, ако бих могла все пак да получа някакво обяснение? – питах напълно бзсмислено.

– Заради Златни пясъци… Добрин Митев се обадил на министъра на туризма и търговията Валентин Василев, а той пък се обадил на главния редактор Валери Найденов… И… Просто исках да знаеш…Писмена заповед няма как да получиш.

Малко преди този епизод, един късокрак посланик на Добрин Митев беше поискал среща с мен и в прав текст ми беше предал следното: „Спри да пишеш за Златните, защото с всички начини и средства ще бъдеш премахната!”. Малко по-късно мой приятел от подземния свят ми се обади твърде тревожен и ми предаде, че някакви типове щели да ми подпалват апартамента. Молеше ме да не пиша за Златните, защото ставало страшно и наистина ще ме подпалят.

Сега, навярно трябва да бъда благодарна на Валери Найденов, защото ако тогава беше проявил честност и чест и бе ме защитил, можеше и да не мога да пиша тези редове, потрошена от нечии „неизвестни извършители”…

Веднага след като ми беше забранено да пиша в „24 часа” дадох пресконференция пред колегите си от Варна. Истинската ми цел бе да ги предупредя, че се случва нещо ужасно опасно, и че утре всеки един, който реши да напише истината, може да свърши и по зле от мен.

Пресконференцията беше пълен фарс.

Доверените журналисти на Добрин Митев нескрито ме нападнаха, а личното пресаташе на областния управител Спас Спасов стриктно следеше в ъгъла на залата какво се случва. Бях дамгосана. След пресконференцията на масата в съседна кръчма, седнаха с мен единствено колежката ми от „Труд” Юлия Кунева и Любомир Живков. Малко по-късно преживях и това колегите ми да ме погребат жива, а някои от тях дори да не ме поздравяват по улиците за да не би да ги помислят за мои приятели…

Приватизацията на Златни пясъци се случи точно така, както пишех. Хотели, ресторанти и всички останали обекти бяха разпродадени на подставени лица. Истинският собственик на комплекса обаче в сянка бе Славчо Христов и така е и до днес – без неговата дума там не може да се се премести и саксия.

Зад хотелите и заведенията лъскаха безброй имена, а зад подставените фирми и гларусите, кръжащи над туристическия комплекс, можеха да изграчат истинските собственици.

Маджо, Славчо Христов, Костов, Ахмед Доган, фамилията на Милен Велчев, Маргините, Красимир Премянов, бай Миле…Хотели по-късно имаше всеки новобогаташ, близък до този приятелски кръг, защото Златни пясъци се превърна в една воняща, отвратителна сторителна площадка.

Златни пясъци се превърна в едно бетонно гето. Строеше се така като че ли утре ще свърши края на света и всички натъпкани в хотелите си ще излетят право при Господ за да има къде да си топят краката в Рая. Уникалната зеленина и инфраструктура на комплекса бе окончателно затрита. Терасите си дишаха във врата и грозотията бе толкова страховита, че варненци, които помнят златното бижу, не рядко стъпват там за да не вият от мъка от видяното. Уникалната зеленина, която отличаваше Златни пясъци от всички останали морски туристически комплекси бе отсечеа от алчните комлексарски парвенюшки амбиции – всеки да построи хотел.

Години наред, а и днес, никой не е виждал черно на бяло приватизационния договор за Златни пясъци.

Дори и Община – Варна, дори и кметът. Едва, когато се оказва, че морето около комплекса може да се напълни с лайна, защото липсва ефективна пречиствателна станция, стана ясно, че Златни пясъци е продаден заедно с цялата инфраструктура – улици, тротоари, зеленина, всичко. Златни пясъци бе превърнато във феодално владение. И дори по едно време наглостта на чорбаджиите му стигна дотам, че искаха на комплекса да бъде даден статут на отделно селище.

Това бе „ювелирната” приватизация на Костов – Командира, а докато туристическото дружество бe държавно от там бяха източвани и мощни пари за избори и за правилната политическа централа.

Когато Костов падна от власт с отвращение четях купищата страници с „разследвания”, които изписаха „24 часа” и „Труд” за мръсната приватизация на Златни пясъци. Нещо, което бях разследвала точно тогава, когато трябваше и когато се случваше. Журналистиката у нас обаче винаги вадеше брадвите, когато някой паднеше от власт. Преди това, точно, когато трябваше да прави своите журналистически разследвания и да громи лъжите и престъпленията, лижеше задниците на управляващите. Това бе ужасяващото неписано правило на българската журналистика.

Само пет дни след като Добрин Митев загуби кметските избори по

телефона ми се обади главният редактор на „Черно море” Петър Тодоров. Вестникът вече беше купен от ТИМ. Същият Петър Тодоров, който ме бе изхвърлил от вестника, пак по заръка на ТИМ, година преди местните избори за да не объркам вещо „светлия образ” на Добрин Митев и Командира.

– Весе, предлагаме ти една поредица за Добрин Митев и всичко около неговия кръг. Сега вече може…

Сега вече може. Защо, по дяволите, винаги пишех, когато не можеше?

Веселина Томова

Из книгата и, която предстои да излезе от печат