Крайнобесните – торбалан в помощ на левите
Провокира ме не толкова с личната си насоченост, колкото със своята “уникалност”. Израснал съм близо до Сточна гара в София. Бил съм войник. Но никога досега не бях чувал нито от хамалите , нито от войниците подобно сквернословие на куб, в което псуващият така патологично се е постарал да навлезе в анатомични подробности по адрес на нечия майка.
Провокира ме защото псуващият, явно горд с постижението си, е формално …човек на словото.
Колкото и да не заслужава честта да бъде обект на специално внимание, заради специалните си познания в каруцарщината , няма как да не го спомена поименно: Георги Ифандиев. Направил си е труда да прочете мой текст
( без да съм го карал), срещу чиято фактология няма възражения ( и не може да има , защото разказвам събития с безброй свидетели).
След което е положил усилието да се регистрира в блога ми, за да ми посвети коментар с най-вулгарната псувня на света. Поне аз не съм чувал нещо чак толкова отвратително през досегашния си 54 годишен живот.
Този човек има претенцията да е журналист. Води ( или водеше, не му следя житието) телевизионни предавания. Пише книги, нацистки по дух и съдържание.
Журналист, публицист, писател!
Гнусната му псувня всъщност ме подтикна към размисъл и някои обобщения, които , струва ми се, през последните двайсетина години отбягваме да дискутираме достатъчно откровено.
Защо каузата на антикомунизма в България
понесе такива удари и в крайна сметка не може в днешно време да активира съпротивителните сили на обществото, което се оказва безсилно да се бори с метастазите на най-гъвкавата и оцеляваща форма на тоталитаризма? Само комунистите ли са виновни? Или пък само провалените политици на прехода, които я дискредитираха? Или има също е едни дежурни провокатори, които с крясъците си отблъскват хората от каузата на антикомунизма?
От дълго време ме занимава въпросът за отговорността на пропагандата.
За мен пропагандаторите, които успяха да консолидират достатъчно обществена енергия за ретоградните цели на мимикриращия комунизъм носят солидарно вина за яловия ни преход с политиците. Ролята на червената пропаганда е ясна на мнозина или поне на онези, които са готови да признаят истината за значението на червените рупори. Но на тях, както се казва, това им е работата.
Работа ли е обаче на други, които уж се борят срещу тях, да им помагат на практика?
Точно както “Атака” нахъсва избирателите на ДПС и ги води към все по-големи изборни резултати, така и в пропагандата подобни роля от години играят едни екзалтирани екземпляри, които са си присвоили правото да крещят от името на истинския, арийския антикомунизъм. Всеки друг извън техния кръжец бива обругаван и откровено псуван. Което не е кой знае каква беда за обругаваните и псуваните, колкото служи за антикаузата на антикомунизма.
Когато хората видят едно такова озверяло лице да зове за кръв,
мъст и разправа дори с готовите да декларират открито позиции срещу комунизма, те придобиват трайно отвращение към самия антикомунизъм: отблъскващ в своя примитивизъм и никому (освен на тези самоназначили се за арийци субекти) ненужна агресия.
Всеки един от тях, веднъж докопал се до медийна трибуна,
струва колкото цял взвод откровени комунистически агитатори. Провокацията им убива и най-малкото желание за съпричастност сред хората, които вместо да бъдат приобщавани, биват отблъсквани с касапския финес на нацистките публицисти. Това е неоценима услуга за комунизма във всички му превъплъщения днес, когато каузата на демокрацията все така има нужда от разширяване на територията, от такт, от привличане на съюзници, а не от истерия в стилистиката на “Моята борба”.
Противоположностите в пропагандата не се привличат,
но обслужват една и съща цел в дадения случай. Тукашните претенденти да бъдат играят ролята на Торквемада в испанската инквизиция или на Джироламо Савонарола в средновековна Флоренция щяха да бъдат само смешни, ако всъщност не служеха за най-обикновен, но ефективен нашенски торбалан за възрастни. С тях плашат и без това плахия гражданин, които често се лута, колебае се, но е много вероятно да избере зализания благ другар агитатор ( и политическата му проекция) пред разпенения, грачещ от гняв крайно десен телевизионен “публицист” с налудничав блясък в очите.
И не ми казвайте, че преувеличавам значението им, моля.
Една локална телевизия успя да произведе национален феномен, на който открито се зарадва суперсилата, въоръжената с природен газ и ядрени ракети.
Както няколко пъти вече пиша
( и не виждам и не чувам някой да ме опровергава, защото е истина) цялата парламентарна група на триумфиращата в предишното народно събрание “Атака” е била поканена от руския посланик да се почерпят за общия им успех в българското НС да пробие антиевропейска фракция. Направо мечта за Кремъл!
Ако имаше нацистко посолство в България,
нещо подобно щеше да се случи с такива като Ифандиев и подобните му гаулайтери. Но такова няма. Поради което те бродят из интернет, единственото истински свободното медийно пространство в България и псуват на воля в услуга на комунизма.
И в очакване да ги наемат да помагат на другарите по изпитаната формула
“Торквемада-торбалан” за стряскане на желаещите да се откъснат от комунистическото минало.
Иво Инджев
www.ivo.bg