КУЛТУРНИ ИНКВИЗИТОРИ НА НОВОТО ВРЕМЕ, КАКВО ДРУГО ОСТАВА, ОСВЕН ДА ИМ ЗАПАЛИТЕ КНИГИТЕ?

Дъх на кисело зеле през юни.

Така ухае обществената ни атмосфера, когато се събере достатъчно количество самодоволство, невежество и зле прикрит страх. Мирис, който не идва от народа, а от тези, които се мислят за негови културни и морални арбитри.

От кулата на какви лични постижения, питам се, крещите срещу творци като Вера Мутафчиева и Милен Русков?

Нито е слонова, нито абаносова вашата кула — тя е изградена от високомерие, от кариеристично самозабвение, от стремеж да се издигнеш чрез унижаване. А акустиката ѝ е така отвратителна, че ехото от собствените ви викове се връща като упрек.

Защото и двамата — и Мутафчиева, и Русков — отдавна са се покатерили на своето Възвишение. Оттам път надолу няма. Истинските творци не слизат да спорят с временните си съдници. Те оставят времето да отсява, защото то има най-строгата памет и най-точния слух.

А онези, които днес с пяна на устата обвиняват, утре ще бъдат забравени — не защото някой ще ги отмени, а защото не са създали нищо, което да ги инкрустира в паметта.

Това са културните инквизитори на новото време

Какво друго остава, питам се, освен да им запалите книгите?

Поне бъдете последователни в невежеството си. Защото логиката ви е същата като тази на диалектическия материализъм, под чиито червени знамена някога с такъв плам се гушкахте — от страх или от угодничество. Достатъчно възрастен съм за да помня.

Нетърпимостта към чуждото мнение винаги е била белег на слабост — не само на характера, а и на духа.

Сякаш не ви стига разделението по оста „ваксинирани – антиваксъри“, „военнолюбци – пацифисти“, „евроатлантици – националисти“ сега добавихте и „исторически прави – исторически грешни“.

И все по-често, вместо спор, чуваме морални присъди.

Вместо аргументи — етикети.

Вместо идеи — позорни списъци.

След три десетилетия „демокрация“, провалът на системата, която нарекохме така, е болезнено очевиден. Само погледнете партийните лидери – те са не просто продукт на своите партии, а огледало на масите, които ги следват.

Обществото ни се е превърнало в сцена, на която всеки се опитва да заглуши другия, докато никой не слуша никого.

Какво е демокрацията – и какво не е.

Ще си позволя да напомня: демокрацията не е диктатура на мнозинството, а умението да създаваш условия за диалог. Да изслушаш другия, дори когато не си съгласен. Да приемеш, че правото на мнение не е привилегия на единомислието, а диханието на разума.

Но у нас този разум отдавна е изгонен от публичното пространство. Заменен е с лозунги, клишета и „позиции“, които се менят според донорите на финансиране.

Днешните морални блюстители на „правилната история“ са просто нова версия на старите комисари. Разликата е, че вместо партийна книжка държат грантов отчет. И вместо да цитираш Ленин, днес е достатъчно да цитираш някоя резолюция на Европейския парламент, за да си обявен за „просветен“.

Историята не търпи подмяна

Опитите да се пренаписва Историята винаги са обречени.

Историята е като река – може временно да я преградиш, но тя намира път. Историята е дъщеря на Времето.

А в днешната епоха, когато информацията е достъпна за всеки, опитът да наложиш историческа индоктринация е не просто безумен, а кретенски.

(Етимологично – от християнин, сиреч, Божие творение, на което трябва да се гледа с разбиране. Без обидна конотация.)

Миналото не е багаж, който можем да изхвърлим, за да вървим по-леко. То е нашият скелет, без който тялото се срутва.

В нашето Минало са вплетени Свободата, Независимостта, вярата и кръвта, пролята за тях.

Там живеят и българският лев, и благодарността към Русия, и историческите ни вини към българските евреи.

Там, в онази сложна тъкан на времето, са и срамовете, и величието ни.

И никаква „комисия към МОН“ няма да измие тази памет, колкото и да заплашва учителите по история да не се отклоняват от „правия дух на промяната“.

Историята не е ведомствена директива, а съвест.

Когато слугата се преструва на съдия

Днес виждаме как хора с празен ум и пълен джоб се опитват да диктуват кое е „правилното“ мислене. Как с изкривени дланички протягат ръце за подаяния, докато назидават останалите.

Хубаво е, че не се свените – защото така ясно се вижда кой кой е и за какво аналЛизира.

Да, аналЛизира – в този неологизъм има повече истина, отколкото в всичките ви анализи заедно.

Срам за вас е малко да се каже. Но, за съжаление, срамът отдавна е девалвирал, както и думата „интелектуалец“.

Финал вместо присъда

Ние, които още вярваме, че словото е свещено, не трябва да мълчим.

Не защото имаме нужда да сме прави, а защото мълчанието е съучастие.

В епоха, когато всяка истина се заменя с удобна версия, всяка памет – с PR, а всяко мнение – с лайк, дългът на мислещия човек е да не се подчинява.

Да не се страхува да нарече нещата с истинските им имена.

Дори когато дъхът на кисело зеле през юни става непоносим.

Михаил Заимов