Линкълна на българската журналистика

“Какво мога да кажа за журналистиката? Журналистиката притежава и най- възвишената добродетел, и най-голямото зло. Тя е първото, което всеки диктатор поставя под контрол. Тя е майката на литературата и създателка на лайна.“,

пише Стайнбек през 1956 година.

Необяснимо защо „героят на новото време” в българската журналистика приема ужасяващо лично тегобите, радостите, страданията и комплексите на чорбаджията си. На главния си редактор. На онзи, който му плаща. И го прави така сърцераздиращо, като че ли е от персоналната охрана на някой от босовете на 90-те години. Защото по онова време, за разлика от сега, повечето поне бяха сърцати момчета.

„Героят на новото време” в българската журналистика винаги се изживява като принадлежащ към някой лагер. Отбор. Тим. Екип. Бригада, все по-често наказателна.

И въоръжен вместо с бухалка, с нещо много по-страховито – думите – брани боса си от всички останали „шанаджии”.

Днес, ако не си от кръга на Трактора, значи си боклук наведен, продажен, продал се на властта. Като че ли властта на Трактора е шменти –капели.

Днес, ако не си от кръга на Делян Пеевски, значи си трактор, зомби някакво поръчково, продажен тип и изобщо сменил самоличността си.

Всеки ден България днес е облъчвана паритетно – едните хвърлят лайна срещу другите, и обратно.

В голямата си част всички ТЕ са просто наемни работници на т.нар. баровци, които не само си мерят пишките, но и още по- влудяващо – зад кулисите не винаги са такива върли врагове, както се пъчат пред подчинената си рая – журналята.

Би било смешничко, ако не беше трагично. Вестници, телевизии, радиа, бълват абсолютни манипулации и СВОЯТА истина, забравяйки, че истината е само една. Въпреки многото гледни точки.

Журналистите бяха превърнати в някакви идиотски дървени човечета на конци, които се бият до кръв заради нечистоплътните интереси на шефовете си. Защото в тази война нито една от страните не е чиста и праведна.

Мотивацията е облечена във всякакви станиоли – опозиционни, битка срещу статуквото, битка срещу мафията, битка срещу корумпираната власт. А всъщност и едните, и другите са слуги на големите пари, заради които притежателите им са готови да прегазят всеки. Включително и ратаите си дописници.

Но, когато му дойде времето.

Тази сутрин гледах Кристина Патрашкова по Нова телевизия. Заедно с Мария Статулова и Гала коментираха изпращането Отвъд на Велко Кънев.

Ако имах телефона на Патрашкова щях да и звънна и да кажа, че подкрепям от душа онова, което каза – че е кощунствено онези, които дарявят огромни пари на МВР, да не дават тези пари на хората, които са ги създали духом с ролите, книгите, картините си…

Взаимните ни „симпатии” с Патрашкова са във фризера, но това не пречи, когато една кауза би могла да бъде обща за сърцата, да не застанем рамо до рамо.

Днес обаче в „новото време” на българската журналистика това не е модерно. Няма как да стоиш до „врага”.

Иначе Явор Дачков ще кресне истерично като нацистки фелдфебел и ще те изгони от пресконференция, защото просто не му харесва, че много питаш.

Нищо, че реди лафове за демокрация и свобода на словото.

На последната пресконференция на Николай Велков, Дачков бе пример на слънчасал наемен охранител, който като нашмъркан на две линии, не понасяше никой, който да говори нещо, което не му изнася.

И точно тогава лъсна най-важното – за да бъдеш голям журналист, трябва да бъдеш добър, широкоскроен и свободен духом човек. Сашо Диков, с всичките си кусури, даде урока на Дачков.

Бареков навикал селяндурите. И единият отбор, намерил повод, го разчекна какъв агресор е. Всички до един, и те, и аз, и онези, които си мислим, че боравим със словото, иначе като седнем на маса омерзено ругаем селяниите и селяндурите трактористи. Като МАНТАЛИТЕТ, НЕ КАТО ПРОИЗХОД.

Кое е по-различното от селяндурите на Бареков, в казаното от Патрашкова, че тази държава е на Златките, в което впрочем, също бе абсолютно права?!

Никой обаче не слуша думите.

Не чете между редовете, просто защото между редовете няма нищо. Освен дърварска сеч и лични интересийчски битки.

Докато държавата чакаше своя руски блогър, който да бъде вкаран в ареста, заради онова, което пише и говори против властта, някакви измислени „герои на новото време” в българската журналистика си направиха куп духовни чекии върху линкълна на митрополит Кирил.

И нещо още по-отвратително – лъжеха като цигани колко скъп е този мизерен линкълн и как едва ли не излиза от залъка ни. Което си беше чиста лъжа.

Удобният линкълн на митрополита се превърна в презерватив на безпросветните дописници, които със сигурност си бърчат челата над „разликата” между Исуус и Христос.

Читателите и зрителите обаче бяха облъчени – гадните попове карат линкълни, а пък ние с гайдите умираме от глад. Колко умират от глад е друга тема, но никой не прави репортажи за пълните кръчми с „крайно бедни”.

И линкълна покри страхопъзльовците да извадят аферите на правителството, на опонентите, на управляващите по градове и на собствените си чорбаджии.

Докато се плюнчеха върху линкълна на митрополит Кирил, един вманиачен варненски сайт на тази тема, пропусна да погледне през прозореца с какъв страховит джип разнасят шефа на медията им. Струващ десет пъти повече от злополучния линкълн на дядо ви Кирил.

Българската журналистика на „новото време” няма нито един бисер, хвърлен на свинете, който да я обедини.

Ако утре бъде убит български журналист без значение от кой „лагер”, едните ще ревнат – убиха свободата на словото, другите ще го изкарат абсолютен мафиот, престъпник и продажник.

Ако утре се докаже, че Алексей Петров е престъпник едните ще викат „ура”, другите ще докарат от сто кладенци вода, че е Нелсън Мандела. Въпреки че вътре дълбоко в съвестите им, ще им е ясно, че истината е друга.

Ако утре се докаже, че Делян Пеевски, Пъпката и останалите са престъпници, едните ще викат „а така, хак им е”, другите ще врещят, че съдебната система е купена от Трактора. Нищо, че и те ще знаят, че истината е друга.

Журналистите са се превърнали в наемни убийци – настървени, овълчени, с пръст на спусъка и влажни верни очи, вперени в Господаря.

Онези, които трябва да носят и да предават съмненията си, личните си позиции, без значение кому са те неудобни, анализите си, са нахлупили черните маски и оголили зъби. Днес едните мятат лайна, утре – другите.

И като прибавим изконната българска завист към таланта, войнстващото бездарие, блъскащо с лакти, абсолютната бездуховност и липса на каквато и да обща култура, журналистиката се е превърнала в прашасял буркан с вкисната туршия на задната полица в селския хоремаг.

Журналистът винаги трябва да е воин.

И да отстоява и лична позиция.

Но в името на истината и на справедливостта, а не заради търбуха на чорбаджията си.

Дали някой може да спре цялата тази омерзителна измекярщина?

Вече е късно.

Непоправимо късно.

Веселина Томова