Любимият вълк

Старият трамвай взе левия завой с подрънкване и подрусване. От глухата гора изскочи едър мъж с нахлупено до веждите борсалино и се метна задъхан на стъпалото.

– Не е като едно време, а? – подсмихна се Ватманът иззад кръглите очилца.
– Прав си, не е – рече Борсалиното. – Но идеите и мечтите си останаха същите.

Последва пауза. Борсалиното очакваше следващата реплика. Ватманът остана непроницаем. Минаха три секунди и Ламбо (защото това беше той) изригна:
– А бе, какво става тук, бе?! Колко пъти ще го снимаме тоя епизод? Къде е дедо Гого?
– Припадна – отвърна Ватманът с каменна физиономия.
– Що? – изтръпна Ламбо. – Само това остава! Да уморим електората!
– И ти ще припаднеш. Я погледни – отвърна Ватманът с леден глас.

Ламбо погледна и онемя. Трамваят беше претъпкан! ”Ша ги попилея! Такъв номер да ми скроят моите собствени студенти!”, каза си Ламбо.
– Какъв е тоя карнавал, бе?! Откъде ги отмъкнахте тия костюми?! Ще ви оскубя бутафорните бради и мустаци!
– Не е това – каза Ватманът.
– Да не съм сляп!
– И не се опитвай да дръпнеш брадата на Маркс! Истинска е.
– Сега вече наистина ще припадна!

И припадна. И не видя как към него се завтече Райна Княгиня.
Насред трамвая Карл Маркс и Фридрих Енгелс дружески разговаряха с Димитър Благоев на тема „Що е социализъм и има ли почва у нас”. Роза Люксембург и Долорес Ибарури пееха „Интернационалът” в рокаджийски вариант под акомпанимента на Джон Ленън и Стинг, които в разрез с правилата за безопасно движение седяха на платформата и люлееха крака в нищото.

Смирненски рецитираше „Червените ескадрони”, Стефан Продев се вклини мрачно – „Няма червени ескадрони, има червени мобифони”. Поетът поде пламенно „Москва, Москва, ти ярко пак пламтиш!” и Георги Димитров попита „А къде са съветските другари? Къде е Владимир Илич?”. „А къде е другарят Плеханов?”, рекоха д-р Дертлиев и д-р Москов. „Добре, че Сталин го няма!”, отдъхна си Трайчо Костов. „И Живков!”, възкликна Чавдар Кюранов, който се уговаряше с Франсоа Митеран да закусят отново заедно.

Назад, сгушен в мекия шал, Валери Петров четеше вестник и се мръщеше. „Какво четеш?”, попита Продев. „Как да ти кажа… „Дума” чета…”, отвърна притеснен Валери. Ботев грабна вестника из ръцете му, погледна го и извърна глава. „Това не е „Дума”!”, отсече Ботев гневно. „Прав си, не е”, потвърди Продев и лулата му пафна сърдито.

После Вапцаров и Ботев взеха да си говорят в стихове. „Ти помниш ли как някак много бързо ни хванаха в капана на живота? Опомнихме се. Късно. Бяхме вързани жестоко”, започна единият. „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее”, продължи другият. „Жалко, че го няма Лорка”, въздъхна Пабло Пикасо.

Кольо Добрев запали седма цигара, стрелна мрачно Тони Блеър и изръмжа „К`во прави в нашия трамвай пуделът на Буш?!”. Мартин Лутър Кинг и Нелсън Мандела свиха рамене. Те си мислеха за Барак Обама. „Поне Гоце е тук”, продължи да размишлява на глас Кольо. „Кой Гоце?”, попита стреснато Ламбо, който в този миг се свести внезапно. „Как кой? Делчев!”, рече Кольо, докато се чудеше къде ли се е запилял Яне Сандански.
Ленън и Стинг подхванаха „Нас червеното знаме роди ни” и Ламбо окончателно дойде на себе си.

– Ддддругари! Здр-здр-здравейте! Другарю Маркс, другарю Енгелс, нямате представа колко съм… мерси… другарю Благоев, аз съм бат`Серго, мерси. Ах, другарко Райне, Княгиньо наша, какви красиви очи имаш, мерси. Пардон, Ламбо ми викат, ох, обърках се, министър Данаилов съм, на културата – редеше зашеметеният Ламбо, докато се здрависваше поред. – Накъде сте тръгнали, другари?
– На конгрес – отвърнаха всички дружно.
– Защо?
– Защото сме социалисти!
– Чуваш ли? – провикна се възторжено Ламбо към Ватмана.
– Чувам, чувам! – засмя се Ватманът. – Нали аз ги поканих!
– Ами ти, момиченце? И ти ли на конгрес? – попита Ламбо Червената шапчица, която седеше на първата седалка.
– Как иначе!
– И защо?
– Защото и баба ми е там!
– Ами ти, Бабо Тонке, кога смогна да станеш социалистка?
– А, не съм чедо, не ги разбирам вашите работи, ама нали все някой трябва да ви наглежда.
– А ти, другарко Райне?
– Като гледам, няма кой едно знаме да ви ушие, че да го развее. Ни Татянчето става за таз работа, ни Илиянчето.
– Чедо – рече благо Баба Тонка. – Да те питам нещо. Где го Дякона? Къде сме тръгнали без него?! Бива ли тъй без Дякона? И още нещо да те питам, чедо. Кое е туй момче, дето кара трена?
– Това е Сергей, нашият председател – каза гордо Ламбо.
– На БРЦК ли?
– Не, на ЦК.
– Русначе ли е?
– Не, Бабо Тонке, българче е, наше момче си е!
– А пътя знае ли?
– Знае го, как да не го знае! Нали той ни води!

В този момент Ватманът заби спирачки и всички изпопадаха. В трамвая връхлетяха два вълка. Огромни! Страховити!

– Кои сте вие!? Какво правите в нашия трамвай? – викна Ламбо.
– Вашият?! Ха-ха-ха! Тук всичко е наше! – изкискаха се вълците.
– Серж, к`ви са тия?! – викна Ламбо.
Ботев скочи с гол в ръката нож, „Къде си, Дяконе?, каза си. Гоце запъна барабанлията, „Къде си Яне?”, рече си.
– Господа, напуснете трамвая! Незабавно! – казаха Маркс и Енгелс.
– Я трайте, бе, дъртаци смотани! Вие ли ще ни казвате к`во да правим! – изръмжа свирепо Лошият вълк.
– Да не се караме. На едно и също място отиваме. Всички сме за конгреса – прогъргори Добрият вълк.
– Вие?! На нашия конгрес?! – потресоха се Вили Бранд и Салвадор Алиенде.
– Ами да! Нали всички сме социалисти! – извиха глас вълците.
– Серж, к`во става?! – викна панически Ламбо.
Но Серж не чуваше, защото взимаше един остър завой посред призрачната гора.
– Вие не сте никакви социалисти! Вие сте вълци! – каза бледият Смирненски.

И изрецитира своето стихотворение „Вълкът”:
„А ето старий вълк завръща се пиян – /на плячка бил е цяла нощ, /където в празничен разкош/ той вдигал е стакан подир стакан. /Бастон, дебела шуба, пура – всичко на место,/ а в замъглените очи/ банкерската душа звучи/ с единствената своя струна от злато”.

– Това сте вие! Вълци! – простена изнуреният Смирненски, закашля се лошо и клюмна в ръцете на Вапцаров.
– Изчезвайте! – каза решително Джон Ленън, въоръжен с китара.
– Вие ще изчезнете, ние – не! Нали, маце? – каза Лошият вълк и опипа с алчен поглед Червената шапчица. – Един танц, сладуранке?
– Да не си докоснал детето! – наскачаха всички, най-първа Баба Тонка, съща орлица.
– Няма страшно, аз съм свикнала – каза кокетно Червената шапчица и хвърли трамвая в смут.
– Другари, няма място за паника. Аз съм Добрият вълк! Нали ви казаха да храните добрите вълци! – изкикоти се сардонично Лошият вълк.
– Лъжец! Мошеник! Мръсник! Аз съм Добрият вълк. Хранете мен, не него! – настръхна Добрият вълк.
– Аз не чакам да ме хранят! Аз, като видя овца, и я грабвам! Ауууу! – зави Лошият вълк.
– И аз я грабвам! – призна си Добрият вълк и оголи зъби.
Тогава от най-задната седалка се надигна едра, охранена фигура, отметна маскировъчния овчи кожух и каза жизнерадостно:
– Споко! Не се карайте! Всичко е относително! За едни Добрият вълк е лош, а за други – Лошият вълк е добър. Така че никой вълк няма да остане гладен. Аз, обаче, съм Любимият вълк и всички вълци са мои братя. Нали така, Поете?!
– О, не! – извика трамваят.
– О, да! – завиха вълците своята зла песен. Дружно.

* * *
Когато трамваят пристигна, в него нямаше жив човек. Слезнаха само вълците, които си тананикаха джазирани революционни химни в лек силиконов аранжимент…

Велислава Дърева

www.vsekiden.com